Погубени от превода

Погубени от превода

Да се изгубиш в текста и в неговия смисъл е твърде лесно. Особено когато ти се налага да четеш нещо, преведено от човек, който няма понятие не само от основни положения от теорията на превода, но и не познава богатството на езика носител.

Да ме извини за заемката София Копола, чиято комедия разсмива повече от двадесет години успешно и млади, и недотам млади зрители, но напоследък художествената, че дори и специализираната литература, изобилстват от конструкции и смели интерпретации, които хвърлят и погубват читателя в тотални недомислици.

Утешителното е, че институциите в България все още държат да работят с хора, които не само владеят езика до съвършенство, но имат широки познания в областта, за която превеждат. Независимо дали става въпрос за медицина, правно-икономически отношения и административни документи. Нещо повече, за да се улеснят гражданите и да им се спести бюрокрацията, тоест потребителите, наскоро беше отменен регистрационният режим. Безспорно, остават т. нар. заклети преводачи, защото това са хората, на които може да се доверят и правосъдната власт, и администрацията. Дали обаче читателят може да се довери на това, което чете в купената току-що книга? Не винаги. Ако името не е на утвърден преводач, има твърде голям риск да я захвърли още след първите страници и повече да не посегне към нея, та дори авторът да е нашумял. Причината: твърде много издателства започнаха да наемат новозавършили филолози и дори пенсионирани учители по език, които колкото и добре да го знаят, не са запознати с теорията на превода, нито имат опита да работят с чужди автори. Тези хора са склонни да работят на по-нисък хонорар от определения по тарифа, който и без това в България не отговаря на тези, които се предлагат в останалите страни, та дори и тези от бившия Източен блок.

Преди години едно издателство почти всеки месец пускаше на пазара по един-два романа. Печалбите му бяха твърде добри, а разходите минимални. Собствениците се бяха изхитрили и периодично обявяваха „конкурс“ за преводачи. На кандидатите даваха да преведат по 20-ина страници. После прибираха текстовете, не одобряваха кандидатите, но същевременно пускаха един редактор, който да пооправи нещата. Ето така се пръкваше поредната книга.

Времето на тези „конкурси“ отмина, но пък дойде времето на Google преводача. Това, което някой не успее да оплеска с нескопосания си превод, дори на буквално преведени и звучащи нелепо конструкции на български, го довършва автоматичният превод. Защото, колкото и неприятно да звучи, някои при затруднения си позволяват да го ползват, но не и да попитат утвърден в това изкуство колега.

Да се критикува е лесно. „Как да храня деца и жена само с едната учителска заплата“, би възкликнал някой.

Ще имате винаги за хляба на децата, ако добре владеете чуждия език и познавате богатството на своя, защото това ще ви донесе по-високи хонорари, платени от по-престижни издателства.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.