М илчо Левиев, един от най-ярките български музиканти, чийто талант не се събираше нито в географски, нито в стилови рамки, почина на 81-годишна възраст в събота вечер, след тежко боледуване в болница в Солун.
Милчо Левиев, един от най-ярките български музиканти, чийто талант не се събираше нито в географски, нито в стилови рамки, почина на 81-годишна възраст в събота вечер, след тежко боледуване в болница в Солун.
В последните години той живееше в гръцката столица заедно с жена си – певицата Вики Алмазиду. Преди това десетилетия твореше и свиреше рамо до рамо с най-големите в джаза в Америка – Ал Жиро, Били Кобъм, Джордж Дюк, Дон Елис. Именно при последния намира подслон, след като бяга от комунистическия режим у нас през 1970 г. Зад Океана прави световен пробив с неподражаемата си комбинация от неравноделни ритми с джаз и никога не забравя завета на професора си от Консерваторията – гениалния Панчо Владигеров: „Никога не забравяй народните песни – те са извори на музика“.
Има повече от успешна кариера в България като млад музикант. Роден е в Пловдив в семейство на служителка в банка и търговец счетоводител. След като се дипломира, се връща за малко в родния си град, но през 1962 г. се озовава отново в София, където
оглавява Биг Бенда на БНР
Започва да прави промени в оркестъра, вкарвайки „най-лошата буржоазна музика – американския джаз“. Сам разказва в интервюта, че тогавашната власт е била не толкова против рокендрола, колкото против джаз, който учи човека на свобода. Разбира се, това съвсем не се харесва на управляващите, пък и на самия Левиев. С квартета си „Джаз Фокус“, чийто идеен вдъхновител е духовният му наставник Радой Ралин, е поканен на турне в Германия, но обиколката им е под въпрос, защото басистът им се разболява. Тогава немският промоутър им праща музикант от Австрия – Ханс Ретенбахер, който имал успешна кариера и в Америка, и се познавал със самия Дон Елис. Именно Ретенбахер подтикнал българина да напише писмо до американската звезда. Освен посланието си обаче, Левиев пуснал с колета и една плоча на Садовското хоро. Дон Елис бил толкова впечатлен, че веднага поканил Милчо да работят заедно.
Налага се обаче джазменът буквално да избяга от България, за да може да прави музиката си. Благодарение на популярността си митничарите на Драгоман го пускат да премине граница, без да има необходимите командировъчни, и така се озовава на Запад. Отново пише писмо на известния си американски колега, който пък от своя страна му връща: “Веднага идвай!“. Така през 1970 г. Милчо Левиев започва живота и възхода си в САЩ, които не спира да го аплодира бурно в продължение на две десетилетия заради нечуваните неравноделни тактове в джаз вариант. В биографията си има
две номинации за престижните награди „Грами“
Първата е за най-добър вокален аранжимент на композицията на Чарли Паркър, записана от The Manhattan Transfer за албума Mecca For Moderns от 1981 г. Втората е за аранжимента на Blue Rondo a la Turk на Дейв Брубек, присъстващ в отличения с грамофонче през 1982-а албум на Ал Жеро Breakin’ Away. На рафта на Левиев има още награда Dramalogue USA от 1987 за най-добър музикален директор, както и няколко отличия от България, сред които орден „Стара планина“. Българинът е един от лидерите на джаз/класическия квартет Free Flight, носител на наградата на Los Angeles Times за най-добро комбо на 1982 г. Автор на композиции и аранжименти, и участвал като изпълнител в Американската джаз филхармония и Симфоничния оркестър на Бевърли Хилс, Милчо Левиев е включен в енциклопедията “История на европейския джаз”. Томът от 800 стр. е издание на Кралската музикална академия – Лондон, с подкрепата на Европейския съюз. Преподавал е в Южнокалифорнийския университет, като е водил и майсторски класове в Нов български университет.
Освен гениалните си джаз импровизации, Милчо Левиев е
автор на симфонична и филмова музика
В лентите „Понеделник сутрин“, „Отклонение“, „Писма до Америка“ и други звучат негови композиции.
Тази година гениалният джазмен издаде биографичната си книга „Артистът не е самотен остров“, чийто тираж бързо се изчерпа напълно. А в началото на март обяви, че се отказва от титлата "почетен гражданин на Пловдив" заради разочарование от отношението на общинската администрация.
Монитор
