Н овият роман на Георги Господинов „Времеубежище“ вече е под печат и ще бъде в ръцете на читателите на 29 април. От Берлин писателят се включи в сутрешния блок на bTV и се изповяда пред водещата Жени Марчева: „Аз пиша романи рядко, бавно. Този роман идва 9 години след „Физика на тъгата“ и за човек като мен, който обича миналото, представлява раздяла със света от вчера. Не беше лесно да го пиша, защото миналото не е спокойно убежище, а някаква опасност“.
Новият роман на Георги Господинов „Времеубежище“ вече е под печат и ще бъде в ръцете на читателите на 29 април. От Берлин писателят се включи в сутрешния блок на bTV и се изповяда пред водещата Жени Марчева: „Аз пиша романи рядко, бавно. Този роман идва 9 години след „Физика на тъгата“ и за човек като мен, който обича миналото, представлява раздяла със света от вчера. Не беше лесно да го пиша, защото миналото не е спокойно убежище, а някаква опасност“.
Най-голямата опасност в миналото според него е отново да събудиш неговите демони и да ги преизмислиш. „Никое минало не е невинно, ако искаме да го живеем сега. То си е беля“, коментира писателят. Според него трябва да мислим за тези неща точно в момента, защото сега все едно някой е отворил врата във времето и миналото се е смесило с настоящето. Това, което се случва – повтарянето на стари филми и мачове по телевизиите, защото няма нови събития, е свидетелство, както и пускането на наши детски снимки в социалните мрежи. Ако миналото се ползва за политически цели, може да бъде опасно, добави писателят.
Защо хората препрочитат днес книги като „Чумата“ на Камю или „Любов по време на холера“ на Маркес? Литературата трябва да даде обяснение, смисъл, убежище, според господинов. „Четем „Декамерон“, за да видим как да се справим с нещо подобно няколко века по-късно. Надявам се като излезем от стаите си, да отворим книгите и да прочетем какво ни се е случило“, каза той.
Георги Господинов обясни още, че заглавието „Времеубежище“, макар в момента да звучи особено актуално, е от самото начало на романа, започнат преди 3 години. Думата обаче се среща още във „Физика на тъгата“, така че е от 2011 г. В новия роман има пътувания в различни страни по света. „Случва се нещо внезапно и неочаквано, което води до разпад и хората, и държавите. И те решават да гласуват за най-щастливото си десетилетие. Оказва се, че във всяка страна то еразличрно“, повдигна леко завесата за сюжета авторът. За него самия най-хубавото десетилетие е 60-те, защото: „Имам теория, че човек остава там, където е роден, и помни по природа тази година. Аз съм роден 1968, когато са се случили много неща, много врати са се отворили. Имало е надежда. Особено сега имаме нужда от това усещане“, заяви Господинов.
На въпроса как коронавирусът е променил всекидневието му, писателят отговори: „Спасението да не сме цифри от статистиката е да разказваме истории. Когато зад цифрите има лица и хора с техните истории, това увеличава съпреживяването. Тръгнахме да живеем и да мислим света по-интензивно и това не е лошо. Въпросът е колко ще издържим и колко ще стигнат залежите ни от смисъл“. Отменя ли се бъдещето? Не, само се отлага, това е оптимистичният отговор, завърши той.
Монитор
