Певицата MIA D.: В любовта съм упорита, не пускам лесно и не мисля на дребно

Певицата MIA D.: В любовта съм упорита, не пускам лесно и не мисля на дребно

Тя спечели любовта на журито и публиката в музикалния формат „Гласът на България“ през 2017 г. Оттогава кариерата й е във възход. Последното й парче предизвика любопитство, защото чрез него Мария Димова – наричана с артистичния си псевдоним MIA D., повдига завесата на личния си живот. За болката и вдъхновението, тя разказва пред „Телеграф“.

- Мария, представихте песента Baby 1 2 3, вдъхновена от личните ви разочарования в любовта. Какво се крие зад тъгата, която провокира музата ви?

- Не се притеснявам да говоря за разочарованията в любовта, защото всеки един от нас се е сблъсквал с тях, изпитал ги е. Повечето хора се срамуват да признаят, че са от страната на губещия. А мен това ме вдъхнови. Преживях две големи любовни разочарования, но ако не бяха те, аз нямаше да създам това парче. Благодарна съм и няма от какво да се срамувам, защото съм жена със самочувствие, не мисля, че причината да ме отхвърлят е заради това, че не изглеждам добре или не съм интелигентна. Понякога хората имат различно виждане и усещане за другия. Може някой да те хареса, но да се намира в паралелна връзка, да не е забравил стара или да не вижда сериозно бъдеще. Няма как да си паснеш с всеки. Реших да изпея точно обратното, за да предизвикам съдбата, да ми се случи онази хубавата любов, когато чувствата са споделени.

- Колко време сте била ангажирана емоционално към тези мъже?

- Отношенията ми с първия човек бяха кратки, някъде около 6 месеца. Когато харесам някого, винаги подхождам сериозно, не тръгвам с мисълта за ден-два. Второто разочарование, макар в началото да пърхаха толкова много пеперуди, заедно с предисторията прави общо 3 г. Бях леко излъгана, заблудена… Мъжете го умеят добре. Карат жената да се влюби и я оставят с разбито сърце. Вторият човек ми помогна да “донапиша” песента. При първия измислих припева, при втория, музикант, който твори зад граница, куплетите. Беше муза, от която имах нужда. Казвам – благодаря, защото след разочарованието се озовах в задънена улица, а песента ми проправи път. Няма как да не спомена екипа – това са режисьорът Валери Милев, операторът Орлин Русевски, Реми Тоин… Искам да спомена още Щерион Пилидов, Алекс и Деси, Юлиян Янев, Лина-Никол, Васил Юруков, Rory Winston, Марина Младенова, Константин Стойнов, Ники Тонев, Дидо Георгиев, Хрис Палмър – и да им благодаря!

- Получихте ли очакваната обратна връзка?

- На мен страшно много ми се искаше, ако трябва да бъда честна, последният човек да получи песента. Да види, че съм я завършила. Не е българин и не живее у нас, но съм сигурна, че съм го докоснала отново. Аз не съм гневна, бясна или ядосана. Аз съм благодарна, защото тяхната роля беше това – да ме провокират.

- Какво ви нарани – решенията и действията на човека до вас или вашите представи за него?

- Типично по женски. Идеализирах ги, приписах им качества, които не притежават... Всички носим емоцията в себе си, при артистите е една идея по-изявено. Няма как да е… Не можеш да твориш, ако всяка фибра от теб не е емоция. При мен розовият балон се спука, видях, че са мъже като мъже – повечето заблуждават. Най-хубавото е, че изпратих тъгата.

- Коя любов беше по-силна?

- Втората. Тя беше връзка от разстояние, той беше артист, в него имаше частички от мен. Трудно ми е да я нарека връзка, тя ми остави по-голям белег. Имах големи надежди. Смятах, че когато се разочароваш веднъж, следващото няма да е болка… Вината не е винаги само в единия. Моето обяснение беше – незабравена стара любов. Аз също бях далеч. Не мога да го обвиня, не мога да разбера точните му желания и намерения. Хората не са докрай искрени. Връщах се доста пъти, зодия Телец съм – упорита съм, не пускам лесно, не мисля на дребно, представям си нещата в дългосрочен план. Изпяването го показва. В студиото щях да се разплача заради силното желание да се получат нещата. Изпях или изплаках разочарованието, защото в този миг страшно много искаш приказката в главата ти да е истина.

- Страх ли ви е от самотата?

- Била съм много дълго време сама. Пораствам. Критериите са други, не гледаш само външния вид, а за един творец е нужно да усеща подкрепа. Аз съм музика и ако някой не усеща това, не усеща и мен. Това да ме цени като изпълнител и като артист, който се занимава с изкуство. Искам да свири на тези тънки струни на душата ми. Много е хубаво, когато сте колеги и се вдъхновявате един от друг. Давали са ми съвет – стига с тези любови. Два нарциса на едно място няма как да ги огрее слънцето. Но имам доста добри примери. Трудно е, но продължавам да се вдъхновявам от талантливи хора. Не беше връзка, но беше нещо, което можеше да бъде връзка. Сигурно и аз съм наранила хора, но съм била откровена.

- Все още сте разпознаваема като един от големите гласове на „Гласът на България“, където изпяхте „Калиманку Денку“. Това ли бе гръмкото начало на музикалната ви кариера?

- Мога смело и с усмивка да твърдя, че да. След шоуто ме спираха на улицата, в метрото, в мола… Това е моята любима народна песен, всеки път настръхвам на нея. Обожавам Янка Рупкина, в нея тя пее за нещастната любов – той иска да я вземе, а тя му казва, че са роднини и не може. В българския фолклор има много закодирана мъка. Предава се чрез орнаментиката, хармонията… Много добре ме пресъздава тази песен, щастлива съм, че се явих точно с нея. Трябваше да имам 3 песни, знаех, че искам “Калиманку Денку”.

- Сливате народните ритми с ар енд би звучене, защо?

- При мен това е изначално. Закърмена съм с фолклор, израснах с ар енд би. Смея да твърдя, че съм обърнала време и на едното, и на другото. Преливка е, вървят заедно, така съм устроена. Не ми се струва като експеримент, идва естествено. Доказателство съм за това, че може. Казват, че съм българската Джеси Джей – не, аз няма как да бъда нея, нито тя мен. Всеки притежава своята уникалност. Приятна шизофрения е, чувствам се комфортно с нея.

- Завършила сте джаз пеене в класа на Етиен Леви, кои бяха големите уроци на обичания певец и педагог?

- Казваше ми, че на сцената трябва да съм безпощадна. Като излезеш на нея – няма половинчато. Дори да пея за двама души, се раздавам така сякаш съм на „Уембли“. Казваше ми, че народната музика ме прави различна и ме отличава. Когато си благодарен към вселената за това, което имаш, ти се връща хубаво. Не можеш постоянно да се самокритикуваш, трябва да харесваш това, което е създал Господ.

- Ако върнем лентата назад, какво дете бяхте?

- Срамежливо. Много срамежливо. Дори в университета… Притеснявах се от извивките си, по-пищна съм, сега го отчитам като страхотен плюс, но тогава не беше така. Имало е хора, които са се опитвали да ме уязвят. Започнах да си вярвам повече – излизам и показвам и душа, и сърце. Като бях дете беше точно обратното.

- Мечтаете ли за международна слава?

- Смея да кажа, че мечтая. Според мен мога да стъпя на тази сцена, имам потенциал. Пътуването ми носи удоволствие, обожавам да се срещам с хора, които имат различна култура. Всяка страна носи нещо, което ме обогатява. Книгите са една част от познанието, трябва да пътешестваш, за да опознаеш света. Хареса ми в Москва, Русия. Също така и в Лисабон, нещо в Португалия беше познато… Много топли и приятни хора. Мечтата ми е да отида в Помпей, много ме привлича, интересувам се от история.

- Ако един ден напишат книга за вас, какво би било нейното заглавие?

- Космическото момиче. Всичко започна там, дори сега да не съм част от хора на Ваня Монева. Музиката е космос. Това пресъздава напълно моя живот или поне представите ми за него.

Назад

ПО ТЕМАТА

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.