„Най-интересни са ми творческите предизвикателства, за които нямам бърз отговор. Онези, които не ми дават да спя, тормозят ме и ме карат дълго време да дълбая“, казва актьорът Пенко Господинов. Ролите му никога не са били от лесните, те са емоционално изцеждащи и често го съпътстват с години.
„Най-интересни са ми творческите предизвикателства, за които нямам бърз отговор. Онези, които не ми дават да спя, тормозят ме и ме карат дълго време да дълбая“, казва актьорът Пенко Господинов. Ролите му никога не са били от лесните, те са емоционално изцеждащи и често го съпътстват с години.
Например като онази в пиесата на Жорди Галсеран „Шведска защита“, която е в афиша на Малък градски театър „Зад канала“ вече десетилетие и половина и заради която Пенко в началото на всеки сезон се разделя с любимата си лятна лъмбър-сексуална брада. Защото в спектакъла, възпроизвеждащ брутален социален експеримент, героят му кандидатства за престижна служебна позиция и трябва да изглежда подобаващо, за да я спечели.
Иначе доц. д-р Господинов има предостатъчно ангажименти на сцената и в киното и без да се явява на екстремни кастинги, но напоследък работата с възпитаниците от първия му актьорски клас в НАТФИЗ като че ли неусетно се е превърнала в приоритет. Преди броени дни техният прочит на „Ромео и Жулиета“ бе обявен за събитие на един от най-авторитетните европейски студентски театрални фестивали – този във Варшава, където участват 10 представления на елитни театрални училища от цял свят: САЩ, Англия, Русия, Украйна, Чехия, Полша... „Там не се ходи просто така. Бяхме селектирани измежду 40 кандидатури от 30 държави, което си е комплимент за Академията и българското образование. Радвам се, че и студентите усетиха с какъв респект ги гледат колегите им. Когато човек е млад и има в главата си идеята за неограничени възможности за обучение и реализация пред себе си, той си представя, че ако отиде някъде навън, ще научи нещо повече или по-различно. Няма такова нещо! Театралното образование у нас е на много високо ниво“, категоричен е доцентът и добавя, че тяхната Жулиета – Миглена Везирова, е грабнала наградата за най-добра женска роля на форума в Полша. Абсолвентите му вече извадиха на сцена още 3 дипломни спектакъла: „Платонов“, „Дон Жуан“, а тази седмица излязоха и „Солунските съзаклятници“ – първият спектакъл, осъществен по нова проектна система, която се въвежда в НАТФИЗ. Тя дава възможност за допълнително финансиране и за участие на завършили до 3 години по-рано артисти и режисьори. Поставя го точно такава изгряваща звезда – Анастасия Събева.
Миналия месец Пенко Господинов
отскача и до далечен Китай
в качеството си на член на журито на голям Шекспиров фестивал на World Theatre Education Alliance – организация, с която НАТФИЗ има близки отношения. Там освен от спектаклите по Шекспир, обогатени с азиатските театрални традиции, е силно впечатлен и от...местното шофиране. „То се осъществява по интуиция и при липса на всякакви правила. Просто не знам какви закони ги движат тия хора по пътищата. Но въпреки това не станах свидетел на инцидент. Жителите на Пекин се отнасят с голяма толерантност един към друг, изградили са си някаква взаимна търпимост. Хората в мегаполиса са толкова много, че явно са развили изострено усещане за внимание към околните“, предполага той. Господинов има специален сантимент към Шекспир, неслучайно първият му режисьорски проект се заема с влюбените от Верона. А идната седмица, вече като актьор, ще се влее в екипа на Варненския театър, където неговият професор Пламен Марков започва репетиции на „Отело“. За Господинов е отредена най-гнусната, но и най-вкусна роля: вероломният Яго.
С шекспиров замах е изграден и образът на низвергнатия режисьор Злати Братоев в новия филм на Костадин Бонев „Далеч от брега“. Героят на Пенко е запратен от силните на деня на творческо заточение в провинцията. Снимат в Ямболския театър, на централния площада в града и в околните кооперации, където атмосферата напомня за времето на соца. „С Костадин Бонев се разбираме с един поглед. С него сме работили не само в биографичната драма за Йовков „Военен кореспондент“, но и съм озвучавал няколко негови прекрасни документални филма“, уточнява актьорът. И продължава: „В „Далеч от брега“ е залегнала съдбата на реални театрали, но образът е по-скоро събирателен за твореца от ония години, в които нямаше свобода да изразиш изцяло онова, което мислиш, още по-малко публично да го пресъздадеш на сцена“. Той самият е бил едва на 18, когато системата уж се сменя. Обаче има какво да каже по въпроса и към днешна дата: „Бил съм в доста извънстолични театри преди да акостирам в София – Плевен, Ловеч, Варна, Пловдив, и тая атмосфера ми е добре позната. Репресия е силно казано, но има едни такива подводни течения, за които ти не си даваш сметка, но които те завличат в една или друга посока, най-често към компромиса. Защото системата може да се е сменила, но хората са същите“. В перманентната война между таланта и посредствеността, слава Богу, не се включва МГТ „Зад канала“, където са актьори Пенко и неговата талантлива половинка Анастасия Лютова: „Там е специфично място и съм щастлив, че директорката Бина Харалампиева ме покани и че ме търпи с всичките ми лудости.
Няколко пъти напусках
– заради поканата от Модерен театър или когато почнах да преподавам, но се връщах. През цялото време чувствах нейната подкрепа и я оценявам“.
Сред най-големите лудости на Господинов са неговите роли. Спектаклите, в които играе, дискутират нелеки теми: насилието над деца („Пухеният“ на Макдона във Варна и Театър 199), педофилията („Законът на Архимед“, „Празникът“ в МГТ), (само)разрушителните отношения („Паякът“ в „Сфумато“, „Лив Щайн“ и най-новият – „Сцени от един семеен живот“ по Бергман в МГТ, в които с Анастасия буквално са на един дъх разстояние). Как му се отразява този емоционален тероризъм? „Не е безопасно. Моят творчески метод е такъв, че работя без никакви „обезопасителни средства“, потъвам в материята до дъно. Това оставя следа в мен самия до степен, че понякога ми е трудно да изляза на сцената, като знам какво ме чака. Но ми помага някаква минимална частица здрав разум и професионализъм. Обичам такива екстремни роли, обичам крайностите на сцената. В живота съм точно обратното – доста съм умерен“, изповядва се актьорът. За да излезе от тъмната половина му помага и прошката: опитва се да разбере героя си и да му даде шанс да преживее катарзис. Пенко е страстен читател: гълта по няколко книги едновременно – 1 по желание и 3 по задължение, тъй като професията го изисква, и това също му помага. Последно по своя воля е посегнал към „Одисей“ на Джеймс Джойс. Може скоро да започне
да пише и собствен роман
защото отдавна го иска. А главната противоотрова срещу злите духове, изпълзели от литературата? Любящото семейство. „С Анастасия сме актьори, знаем за какво става дума и проявяваме взаимно търпение. Даваме си време тъмната енергия след спектакъл да „изтече“, защото това нещо не свършва с аплодисментите и падането на завесата, то те владее и на следващия ден като някакъв особен сън, който не си спомняш ясно, но оказва въздействие върху психиката, комуникацията ти с хората, мислите ти...“, откровен е Пенко. Дамян – синът от първия му брак, тая година завършва училище и иска да следва право. Петокласничката Калина се колебае между амплоато на моден дизайнер и зъболекар, но е запален зрител на бг сериалите и живо се радва, когато баща й се окаже приятел с някой от актьорите, които е гледала по телевизора. Децата му се обичат. Какво повече?!...
Монитор
