Не беше много отдавна и съм сигурна, че по-старите колеги не са забравили едни мракобесни времена за журналистите в България. Не, нямам предвид годините преди 10 ноември 1989-а. А следващите десет.

Уж бяхме свободни да разследваме недъзите на младата ни демокрация, да пишем за всичко, което се случва, да изкарваме на показ уродливото лице на първоначалното натрупване на капитала. И го правехме. Но, повярвайте ми, не беше никак лесно. Защото по това време нас, журналистите, ни съдеха по Наказателния кодекс, като престъпниците, с прокурор, следовател и мерки за неотклонение – при първо дело подписка, при второ парична гаранция и при трето арест. Съдеше ни държавата. Разбира се, че големите медии осигуряваха адвокатска защита на своите репортери и поне в София често се стигаше до оправдателни присъди. Много колеги от провинцията обаче бяха смачкани. Буквално. Не просто им запушиха устата, но и трябваше да плащат непосилни глоби, наложени им от съда заради това, че са написали истината за някой местен велможа. Озапти журналиста, да е мирно селото.

Някъде през 1999 г. след силен натиск от Европа нещата се промениха. Делата за обида и клевета срещу журналисти вече не се образуваха от държавното обвинение, а от засегнатите от публикациите като частни лица. Разликата е огромна, повярвайте ми. Преживяла съм лично и двата варианта. И донякъде съм благодарна на съдбата. Нямам осъдителна присъда (никога не е късно, разбира се), но се научих да внимавам с думите и да проверявам фактите. Повечето мои колеги също. А от това спечелиха най-вече читателите, зрителите, слушателите.

И пак си помислихме, че в България има свобода на словото. Уви! Днес нещата изглеждат още по-зловещо. Защото репресията вече не е срещу отделен журналист, а срещу цял вестник – „Телеграф”, най-тиражния при това. И понеже няма как и за какво да го осъдят, така че той да престане да излиза, просто искат да го спрат. Нещо не им харесвало името. Забележете, не публикациите, които всъщност им бодат очите.

Браво, г-н прокурор! Голям умник сте! Или може би не вие, а вашите господари в сянка. Нищо, все пак влязохте в новините. Иначе кога щяхме да разберем за вашето съществуване?

Само дето малко сте объркали времето. Нещата много се промениха. Просто вече няма как да запушите устата на журналистите. А жалкият ви напън да го направите скоро ще бъде забравен.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Кой и как умее да лети

„...и виж, ето ги, литват над балкони с пране, над калта, над сгурията в двора, и добре, че се срещат единици поне от вида на хвърчащите хора!“ Това написа великият Валери Петров и придаде на летенето красивата метафоричност на великолепната поезия. Уви, в живота има твърде много бруталност, глупост, буквалистика и безхаберие, от което поезията само частично ни спасява.

Тест за национална отговорност

Одобрената от парламента сделка за закупуване на американските изтребители F16 е от ключово значение за евроатлантическата ориентация на страната. Същевременно тя бе и тест за това кои политически сили са национално отговорни и милеят за сигурността не само на страната ни, но и на Балканите.

Размита отговорност

У нас сме свикнали да си прехвърляме топката и да не поемаме отговорност, когато се случи нещастен случай. Тогава започваме да се вайкаме, да цъкаме с език, да благодарим на Господ, ако не се е случило най-лошото. Вземаме си поука за три дни и след това забравяме за трагедията. И отново започваме да я караме по течението, без превенция.