Отбелязваме ✝ 6 Неделя след Петдесетница, св. Отци от 6-те Вселенски събори, преп. Макрина и преп. Дий

Отбелязваме ✝ 6 Неделя след Петдесетница, св. Отци от 6-те Вселенски събори, преп. Макрина и преп. Дий

Църковен календар 19 юли

Слово за шеста неделя след Петдесетница

"И ето донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете". (Мат. 9:1-2)

Болестите, телесните немощи и страдания – това са клоните на дървото на смъртта, което е произрасло от първородния грях. Телесните немощи разкриват на човека цялата нищета, цялата призрачност на материалното битие. И ако не се приемат като ненужно, досадно нещастие, те очистват духа на човека, стремящ се да се издигне над материалното битие, спомагат за нашето утвърждаване във вярата, в любовта, в търпението и надеждата, в постоянното уповаване на Господа.

Разслабеността е резултат от греха. Но по-страшна от телесната разслабеност е духовната.

Не винаги разслабеността на духа се поражда от тежки престъпления – духът се разслабва от ежедневни, повтарящи се и почти незабележими грехове. Всички тези грехове опустошават човешката душа, затъмняват в нас образа и подобието Божии, лишават ни от висши стремления и висш духовен живот. С всеки свой грях човек пада в калта, всеки грях го прави низш, земен и тленен. И когато това става обичайно състояние, то ние се отричаме от своето висше божествено достойнство, от истинското, духовното, нетленното в нас – от всичко се отричаме, когато се отричаме от безсмъртието, от вярата в Бога и когато, макар и да считаме себе си за вярващи, живеем по законите на безбожието, по законите на света.

Има грехове, които ние твърде слабо усещаме като грях и които особено разслабват нашия дух. Ако съзнаваме какъв тежък грях е убийството, то почти не схващаме какъв тежък грях е с години да не се причастяваш със светите тайни; ако за нас е разбираемо, че е грешно да се отдаваме на блудни действия, то ни е трудно да разберем, че е грешно да не съблюдаваме поста. Ние все още можем да разберем, че е грешно да завиждаме, но ни е трудно да осъзнаем какъв страшен грях е липсата на молитвен живот. Ние съгрешаваме и против Божиите заповеди, но се срамуваме от това. Но когато се отричаме от молитвата, от поста, от правилата на Църквата, от безсмъртието, от вярата в Бога – тогава нашата съвест е спокойна. А нали тъкмо това ни прави така немощни и разслабени духом.

Без съблюдаване на всичко това, което изисква от нас светата Църква като необходимо условие за въцърковяване на нашия живот, можем да имаме само разслабена вяра.

Жаждата за истинска вяра непременно трябва да доведе човека към пълнотата на църковността, за да няма изказвания то рода на: "това приемам, но другото - не, това е било някога си, но за мен не е важно".

Можем да извлечем много поуки от разказа за изцелението на разслабения. Нима Църквата Христова не е дом на милосърдието? И нима не сме слепи, хроми, изсъхнали, разслабени? Ние наистина сме слепи и затова нашата вяра е немощна. Не виждаме Бога. Потъмнели са духовните ни очи.

Наистина сме хроми – и затова не вървим по правия път, а често се отклоняваме ту в една, ту в друга посока.

Изсъхнали сме – у нас няма радост за Христа. Изсушили сме душите си със своите житейски грижи.

Разслабени сме – нямаме твърда воля неотклонно да вървим по пътя на спасението. Църквата Христова е купел, винаги и за всички даруваща изцеление.

Но защо са така малко болните, желаещи да се изцелят? Църквата изцелява тези, които изцяло се отдават на Христа. А ние искаме да се изцелим, потапяйки в църковния живот само малка част от нашите души.

Днес ние слушаме църковни песнопения, а утре – непристойни песни. Заради забързания си делник не намираме време за постоянна молитва. Постът за мнозина е отживял предразсъдък, изповедта – някакво ненужно изискване, препятстващо пътя им към "комката", т.е. към светото причастие.

А църковните правила? Няма друга книга, по-страшна за нашата съвест, отколкото Книгата с правилата на светите апостоли, на вселенските и поместни събори и на светите отци. Да четем тази книга, значи да се изложим на жестоко изобличение.

Ние, които определяме себе си като вярващи, трябва да изоставим светското си, лекомислено, нецърковно отношение към живота, за да можем като разслабения да получим опрощение за греховете си, да вземем одъра си и да отидем у дома си. Ние трябва да принесем покаяние не само за нашите грехове против Божиите заповеди, не само да се покаем за нечистия си земен живот, но и за нашето отстъпничество от Църквата, трябва да осъзнаем, че такова нехайство към църковността е предателство и измяна на Христа, че нашето отричане от Христа започва не тогава, когато пред нас застава въпросът: страдание или отричане, а тогава, когато ние сами, по своя собствена воля, без никаква принуда, нарушаваме правилата на Църквата.

Едва когато осъзнаем това, тогава в нас ще започне да крепне вярата в Христа, а това ще прероди нашия живот. Амин.

Протоиерей Валентин Свенцицки

Св. Отци от 6-те Вселенски събори - основоположниците на нашата вяра

В тази неделя Православната църква възпява и прославя основоположниците на нашата вяра и нашето богословие – светите отци от първите шест вселенски събора. Вселенските събори са гласовете на Църквата. Те са събрания на светиите, свикани и проведени под ръководството на Св. Дух. Затова под техните актове отците се подписват с думите: „Изволися Святому Духу и нам“.

Главна цел на вселенските събори е осъждането на различни неправилни или еретически мнения и формулирането на православното учение чрез догматите. Всички решения на вселенските събори са безусловно задължителни за православните християни, което означава, че те трябва не само да бъдат приемани, но и познавани. Правата вяра и нравственият живот са тясно свързани и не могат да съществуват един без друг. „Добродетелите на езичниците са само позлатени пороци“, отбелязва блаж. Августин. Никой не може да се спаси без вяра и дела, без да изповядва божествените истини и да спазва божествените заповеди.

С кои проблеми се сблъскват първите шест вселенски събора?

Първият е свикан срещу лъжеучението на александрийския свещеник Арий, който отхвърля божествената природа на Божия Син, второто Лице на Светата Троица, и дръзва да твърди, че Синът Божи е само висше творение. Съборът декларира, че Син Божи е истинен Бог, роден преди всички векове и единосъщен с Бог Отец.

Вторият вселенски събор е предизвикан от Цариградския архиепископ Македоний, който отрича Божеството на третото Лице на Св. Троица и хули Св. Дух, като го назовава „творение“. Съборът утвърждава догмата за равенството и единосъщието на Св. Дух с Бог Отец и Бог Син.

Третият вселенски събор се провежда срещу ереста на Цариградския патриарх Несторий, който смята, че на всяка природа трябва да съответства лице и по гностически маниер разделя човека Иисус от Бога Христос. Съборът постановява да се изповядват две съединени естества в Богочовека.

Четвъртият вселенски събор заседава срещу ереста на цариградския монах Евтихий, който в борбата си против несторианството изпада в крайност и твърди, че божествената природа на Христос поглъща човешката и на практика остава единствена. Това лъжеучение се нарича монофизитство. С известния Халкидонски орос съборът решава, че двете естества на Спасителя са съединени в едно лице „неслято, неизменно, неразделно, неразлъчно“.

Петият вселенски събор анатемосва съчиненията на тримата сирийски епископи Теодор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески, които са идейна основа на несторианството. С тях е осъден и раннохристиянският богослов Ориген, който изповядва учение, близко до прераждането, и отрича вечността на адските страдания.

Шестият вселенски събор е свикан по повод лъжеучението монотелитство, което признава две природи в Христос, но само една Божествена воля. Съборът определя, че на двете естества съответстват две воли, но човешката не противоречи и не противоборства на божествената, а е покорна на нея. По този начин първите шест вселенски събора изясняват по блестящ начин същността на догматите, върху които се гради Църквата и християнската цивилизация.

Съборите не са сухи канцеларски заседания „за попълване на протокола“, а изобилстват от конфликти и драми, от възвишени полети на мисълта и гнусни предателства. На Първия събор в Никея св. Николай скача от мястото си и удря шамар на богохулника Арий. Отците веднага го низвергват от сан, защото няма право да бие един човек, дори и еретик. Най-видният борец срещу монотелитството св. Mаксим Изповедник непреклонно заявява пред съда: „Дори цялата вселена да се причасти с еретиците, аз никога няма да се причастя“. Той заплаща скъпо за православието си, защото императорските палачи му отскубват езика и му отсичат дясната ръка. След това получава още едно наказание, защото е изпратен на заточение, където умира.

Така са защитавали правата вяра и така се ревнували за истината св. отци на шестте вселенски събора, чиито имена трябва да почитаме с благоговение и чийто пример трябва да следваме с благодарение. По техните молитви Бог да ни укрепва във вярата и да ни опазва от духа на отстъплението и беззаконието, който вече изпълва целия свят. Амин!

Автор: архим. проф. Павел Стефанов

Преп. Макрина избрала да живее в безбрачие

Преп. Макрина се родила в семейство с още 9 деца и получила християнско възпитание. Сгодили я за достоен младеж, но той починал и за да не измени на паметта му, избрала да живее в безбрачие. Помагала при отглеждането, възпитанието и образованието на по-малките си братя и сестри. После Макрина и майка се оттеглили в манастир. Заради живота си в строго въздържание Макрина била удостоена с дара на чудотворството.

Преп. Дий побеждавал дявола с постоянна молитва

Родината на преподобния Дий била Антиохия Сирийска. Той произлизал от родители християни. Бил възпитан в благочестие. От млада възраст започнал да извършва постнически подвиг, наставен от боговдъхновени мъже към добродетелен монашески живот. Много се борил с невидимия враг – дявола, и с по-близкия враг – собствената плът, въвеждаща душата в съблазън. Побеждавал дявола с постоянна молитва, а плътта си надвивал с пост и бдение; и с много други трудове по всякакъв начин умъртвявал земното си тяло, като подчинявал плътта на духа. Той се хранел малко, и то не всеки ден, а през ден или два, а често и цели седмици изкарвал без храна и без сън. Като покорил себе си с такова въздържание, като победил духовния враг, той достигнал високата степен на безстрастния живот и станал чисто жилище на Светия Дух; в него се вселила Божията благодат и той станал човек силен и на дело, и със слово – правел чудеса, упътвал мнозина към спасение и чрез него се славел небесният Отец. Той живял дълго време в Антиохия, след което Бог във видение му наредил да отиде в Константинопол, за да принесе още по-голяма полза на хората. Отначало той не повярвал на видението и се опасявал, няма ли тук някакви дяволски козни, защото знаел, че и дяволът може да се преобразява в ангел на светлината (2 Кор. 11:14.). Но когато получил за втори път същото Божие видение и заповед и освен това му бил показан самият град, в който той никога не бил ходил, а именно, във видение той видял целия Цариград, както си е, тогава той се подчинил на волята на правещия всичко за полза Бог и като напуснал Антиохия, пристигнал в Цариград. Като влязъл в града и като видял светите Божии църкви, дворците и прекрасните градски постройки, той се удивил: всичко това той видял в откровението, показано му от Бога, и се убедил, че видението, което получил, когато бил в Антиохия, е било истинско. Като се разходил не само из града, но и из околностите му, извън града той намерил едно пустинно място, където се намирали древни езически гробове и живеели много бесове. Минувачите много се страхували от това място заради бесовските привидения и ужаси, но на него мястото му харесало и като се въоръжил със силата на кръста и с молитва, като с оръжие, срещу бесовете, той се заселил там и си построил малка къщичка. Не могат да се преразкажат всички безпокойства, които му причинявали бесовете денем и нощем. Те непрекъснато го нападали, приемайки различни странни образи, като искали да го изплашат и да го прогонят от това място, но той, като храбър воин на небесния Цар, като призовавал страшното за бесовете Христово име, без да чувства страх, мъжествено им се съпротивявал и ги побеждавал. Като желаел да узнае благославя ли го Господ да живее на това място, той се помолил за това на Единия в Троица Бог и като хванал сухата си тояга, я забил в земята с думите:

– В името на Отца и Сина, и Светия Дух! Ако тази тояга се прихване тук и пусне корени, и аз ще остана тук.

А Бог, Който изпълнява желанията на тези, които се боят от Него и приема техните молитви, чул молитвата на Своя угодник и изпълнил молбата му: Той съживил сухата тояга с влага; тоягата се прихванала, пуснала корени, израснали ѝ клони и започнала малко по малко да расте, докато за няколко години от нея израснал голям дъб, който по-късно, след смъртта на преподобния, стоял не сто, а неколкостотин години, докато процъфтявало правоверието в християнството. Преподобният Дий, като видял, че сухата тояга се хванала, разбрал, че волята на неговия Господ е той да живее на това място. Той още по-здраво се въоръжил срещу бесовете, очиствайки мястото от техните скверни привидения и ужаси. Бесовете се борили дълго с него, но не могли да го надвият и да го прогонят от това място, а самите те, победени и обърнати в бягство, избягали оттам. Като очистил то пози начин с молитвите си това място от бесове, светецът заживял там по ангелски, като славословел Бога ден и нощ и получавал храна по Божий Промисъл.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.