Оля Стоянова, писател и драматург: Историята се учи най-добре на мястото на събитията

Оля Стоянова, писател и драматург: Историята се учи най-добре на мястото на събитията

Съединението е било време на каузи, каквито днес са дефицитни

„Идеята, че паметта е нещо трайно, а не мимолетно – ето това ни липсва“, коментира в интервю за в. "Монитор" Оля Стоянова, изявена млада писателка и носител на две награди "Аскеер" за съвременна българска драматургия.

- Оля, срещаме се в навечерието на 135-годишнината от Съединението на България. Вдъхновение ли е темата за творец като теб, който работи във всички литературни жанрове – поезия, проза, документалистика, драматургия?

- Аз много харесвах историята като предмет в училище. Но явно трябва да достигнеш възраст от 25-35 години, за да си дадеш сметка, че историята не е само сухи факти, а е правена от хора, които не се различават особено от нас. Така че темата ме изкуши доста по-късно. Преди 2 години усилено четях за Екатерина Кравелова, проверявах някои факти и през нейния образ започнах да виждам събитията като истински. Тогава попаднах и на историята за жената, която е шила знамето на Съединението – Недялка Шилева. Още не съм работила по нея като автор, но знам, че историята трябва да се учи по различен начин – на място. Спомням си, когато преди няколко години обикаляхме със семейството ми северната част на Родопите, попаднахме на гранични камъни, които са маркирали границата на България след Съединението. Виждаш и осъзнаваш как една територия се е прекроявала непрекъснато, а ние си мислим, че светът е бил такъв, какъвто е сега. Не е бил такъв. И точно тези динамични браунови движения понякога са интересни за проследяване чрез образите на хората и местата. Историята може да бъде голямо вдъхновение, защото е пълна с парадокси толкова, колкото и съвременният свят.

- Като автор на „Пътеводител на дивите места“ си обикаляла страната и си научила на място доста неща, които не всеки знае. Би ли споделила някое от тях?

- Пак в Родопите, мисля – в с. Кестен, попаднахме на един дядо, който ни разказа как българска армия навремето е потушавала бунтовете там. Попитах защо, какви бунтове... „Ние бяхме част от Тъмръшката република, не знаете ли за нея“, каза той. Аз не знаех, а съм човек, на когото историята му е слабост. И трябваше да проверявам, да чета, за да си дам сметка колко малко знаем от историята си. Имало е в тази част от България опит за създаване на република на помаците в периода 1879-1886 г., обхващащ и времето на Съединението. Той не е свързан със Съединението, но беше пример как историята се учи на място. Винаги е хубаво да се чопли в нея и да се открива колко сме еднакви – и преди 100 години, и днес.

- Какви са твоите лични открития за онези епични времена?

- Съединението е било време на каузи. Било е много добре организирано, дадени са съвсем малко жертви – един или двама души. Ако направим сравнение с днешния ден, веднага ще видим, че имаме дефицит на каузи. Тогава хората са се обединили около една кауза; днес няма кауза, която да ни обединява, много неща по-скоро ни разделят. Обичам онзи пример с Габрово: след Освобождението всеки кмет прави опит да остане в историята, всеки тегли личен кредит, един изгражда мост, друг – канализация... Ето това ни липсва: идеята, че нещо остава и след нас и че паметта е нещо трайно, а не мимолетно. Може би това също е свързано с каузите... Аз лесно бих припознала политик, в когото виждам кауза. Откакто съм съзнателен човек това не се случва. Помня ентусиазма на мама и на тате след 89-а, че светът ще се промени. Е, светът почти не се промени. Дълго време си мислех, че те са едно изгубено поколение, а се оказа, че ние сме следващото изгубено поколение и само мога да се надявам да няма още едно изгубено поколение...

- ...защото имаш три деца...

- Да, и защото виждам, че те вярват, че нещо може да се промени.

- Разговаряла ли си с тях за историята ни, посветила ли си ги в националните каузи на България?

- Най-големият, Виктор, вече учи кинорежисура. Стояна сега ще е 9-и клас в Испанската гимназия, а Страхил е за 6-и клас в основното училище. Интересното е, че не сме полагали особено усилие да им предадем навика да се четат книги. Те четат. Всъщност когато виждаш пред теб някой друг да чете книга, това се превръща някак си в автоматично повтарящо се състояние. Така че успях да постигна това с лекота. По същия начин не се налагаше да им казвам: тази музика слушайте, онази – не. Преди 3-4 години имаха период, в който минаха през „Бийтълс“ и вече знаех, че следват нашия път, без дидактично да сме размахвали пръст. Знам, че по този начин се учи и историята. Ние много пътуваме и когато Стояна беше съвсем малка, все рисуваше кръг и отгоре кръст. Питам я: какви са тези надргобни камъни?! „Мамо, не са надгробни камъни, това са църкви“. Където и да отидеш в България, има църкви, параклиси, ние сме ги посещавали и детето е видяло и е попило...

- Народният театър подготвя голям сценичен епос за Съединението по романа на Иван Вазов „Нова земя“, но все пак сезонът след драматичните месеци на пандемията ще бъде открит с нова българска пиеса и тя е твоята „Страх за опитомяване“. Какво е усещането да си откриващият автор в този толкова проблемен за случване сезон?

- Не съм мислила за това по този начин. Но знам защо то се случи: защото със съвременна пиеса е много по-лесно, отколкото с Вазов, където са поне 20-30 човека екип, изисква се голяма сцена. По време на пандемия това е трудно осъществимо. А ние сме само четирима на камерна сцена...

- Искаш да кажеш, че пандемията ти е направила услуга?!

- Може би ми направи услуга, защото като героя в романа „Пътеводител на галактическия стопаджия“ аз от време на време искам светът да спре да се върти за малко. Имам усещането, че живеем в буря в чаша вода. Може би журналистиката създава това усещане: всичко е „важно“, всичко е „на живот и смърт“, а всъщност само една крачка встрани и ние разбираме, че не всички тези неща са жизнено необходими. Понякога тази суета ми идва в повече. Така че нямам нищо против забавянето на темпото, но не искам да е с цената на спиране на живота въобще или завинаги. Ще ми се светът отново да бъде същият, за добро или за лошо.

- Как текстът ти стигна до поставяне на първата ни сцена – труден ли беше пътят му дотам, или вече трасиран с предишната ти пиеса „Цветът на дълбоките води“?

- Като погледнем, че пиесата е писана през 2013-2014 г., през 2015-а участва в театралния фестивал „Нова българска драма“ в Шумен, където беше номинирана и излезе в сборника ми драматургия „Малки ритуали за сбогуване“, а през 2018-а беше представена на „Аполония“ във формат „Театър на маса“, не мисля, че се е движила с космическа скорост, честно казано. Не й е лек пътят. Може би и аз съм виновна, защото не съм особено активна. Театъра си го представям като голяма и сложна машина, която не е по силите ми да задействам. Трябва още някой да вярва в моя текст, тогава бих могла да помогна. Но сама да тръгна да предлагам пиеса – просто не го правя. Светът и без това е пълен с толкова излишен шум. За мен голямото предизвикателство свършва с написването на текста. След това съм малко по-спокойна. Имам и други пиеси, които си стоят в сборника – това не ми е болка за умиране. За да стигне обаче тази пиеса до сцена, много помогна актрисата Емануела Шкодрева, която я беше харесала при четенето на маса и каза, че се чувства особено свързана с героинята. Тя беше двигателят и на нея съм благодарна, че се случи това. Мисля, че се събра възможно най-добрият екип. Силно вярвам във вкуса на режисьора Стефан Спасов, имам усещането, че говорим на един език и се разбираме с малко думи, а това е рядкост. Той харесва като че ли този театър, който и аз харесвам – психологическия театър, в който всичко е издържано.

- Какво ново откриваш по време на репетициите за създаденото от теб на белия лист, условно казано?

- Сега виждам, че едно е моят персонаж, който съм измислила, съвсем друго е, когато актьорът не просто прочете, а с цялото си присъствие изпълни залата и изиграе ролята. Виждам какво правят Деян Ангелов, Ненчо Костов и Стефан Къшев, струва ми се, че работят вярно и нямам никаква съпротива към това, което правят, а съм обикновено човек, който е скептичен. Така че съм късметлия в това отношение. Беше щастлива среща. Виждам още колко е отговорно да създаваш драматургия, да пишеш диалог, след като тези думи ще влязат в устата на някой актьор и оттук нататък всяка нелепица, която си написал, може да лъсне жестоко. Подобни репетиции ми показват колко внимателни трябва да бъдем към думите и не само към тях, а към психологическата достоверност на образа – да няма нищо съшито с бели конци, така че, когато актьорите ме питат „Той защо така?“, аз да мога да отговоря обосновано. Затова редактирам непрекъснато – един, два, три, пет, десет пъти...

- Какъв е този „Страх за опитомяване“ и трябва ли да се страхуваме от него?

- Страховете за опитомяване са много. Този в пиесата е страх от провалите и как да продължим след тях. Героите са трима, които изговарят всичко лошо, както действаме в приятелската си мрежа, вместо да отидем на психоаналитик. Те се опитват да се освободят от негативите си и да продължат напред, докато в един момент се появява човек, носещ истинска вина, с която не се продължава толкова лесно. И преобръща техния уютен свят, който уж са си създали.

- Кои са твоите най-големи страхове и как ги опитомяваш?

- Аз нямам много страхове. Когато съпругът ми Живко ме учеше да карам ски, казваше „Качвам те на Горно лале!“, черна писта, от най-трудните. Аз не знаех дори как се прави рало, но като се качихме, установих със смях, че не мога да падна, защото склонът е толкова стръмен, че като застана на ските аз просто съм...седнала. В резултат на това нямам страх. Когато ме учеше да слизам на рапел с въже по скалите, заставах на ръба, той казваше „Скочи“ и аз скачах, защото така се прави. Една зима на Мургаш хижата беше буквално затрупана от сняг. Той каза „Искаш ли да се качим на покрива на военните и да скочим в снега?“. Отговорих: „Добре“. А горе все едно си на 3-ия етаж и скачаш в преспа 2 метра. „Искаш ли да си първа?“ - „Да“. И бях първа. Усещането за полет трае секунди, но си струва. На пещерата Проходна: „Ще седнеш ли да направя снимки?“ - и аз сядам на ръба, а под мен е 40 м отвес. Трябваше отдавна да съм скочила с парашут – знам, че няма да имам проблем. Страх ме е, когато човек трябва да нарани друг човек, страх ме е от детски болести, от такива неща. Един от героите в пиесата казва: „Защо другите ни карат да се чувстваме толкова слаби“. Всъщност моментът, когато се чувствам слаба, е именно когато ме е страх за някого другиго. Но предполагам, че не съм единствена. Иначе от тъмно, от високо не ме е страх...

- Със съпруга ти явно отдавна сте партньори в подобни приключения.

- Открихме се рано. Живко е човек, на когото чувствам, че мога да се облегна. С него усещането е, че съм свободна, че мога да бъда себе си и не трябва да се правя на по-добра или по-лоша. Така е откакто се запознахме – аз на 17-18 години, а той на 23. И „Пътеводител на дивите места“ правихме заедно: аз текстовете, а той снимките. Той вярва в мен повече, отколкото аз вярвам в себе си.

- Как мина вашето лято?

- Преди седмица се върнахме от Дуранкулак, където с всичките деца работихме като доброволци в лагер за опръстеняване на прелетни птици като част от научен експеримент. Северното Черноморие все още е диво и запазено. Сутрин ставахме рано в 6 часа и опъвахме мрежите, прибирахме се по обяд в жегата и от 18 – пак на тръстиката докъм 23.30. Децата бяха изключително запалени: морето беше до нас, но за 9 дни се изкъпаха само 2 пъти в него. Птиците и на мен са ми голяма слабост от години. Още когато четях приказки и хората можеха да говорят езика им. Всъщност и сега има такива хора. Преди години с Живко изкарахме полеви обучения за опознаване на птици към Университета в Осло. Те ни дадоха уменията освен да ги различаваме – голям синигер, авлига, папуняк и т. н., и да можем да разпознаваме звуците им. И аз го мога до определена степен. В музиката на Теодосий Спасов има птички, които се обаждат, и аз знам, че те са от вида голям синигер. Малкият син хващаше край Дуранкулак земеродни рибарчета – изключително красиви пилета в синьо, оранжево, бяло, с дълги човки. В последните 3 години сме обикаляли къде ли не, за да видим рибарче. А там само за 9 дни хванахме 8, които опръстенихме и Страхил ги пусна да летят. Орнитолозите казват, че където живее земеродно рибарче, природата е чиста. Страхотно е, че още има такива места.

- Ти продължаваш да си и действащ радиожурналист. Има ли история, която те е оставила безмълвна в ефира на твоето предаване?

- От почти 2 години правя „А сега накъде?“ в БНР – предаване, което беше специализирано за пътувания, а аз го разширих, за да бъде за разказване на истории за екология, археология, за посоките, в които си струва да погледнем, и за хората, които откриваме там. От организацията „Мийтинг Пойнтс“ ми разказаха за един графит близо до Женския пазар, свързан с бежанците, които живеят наблизо: всеки от тях е нарисувал малка част от него. Срещнах се с тези хора – те държат различни арабски магазинчета, пекарни. Един от тях извади телефона си и показа снимка на вратата на родния си дом в Багдад – нищо друго не е оцеляло от него... Мисля, че тези истории даже и въображението на писателя не може да ги измисли така, както ги измисля животът. И са по-ценни, защото са истински.

 

 ВИЗИТКА

* Оля Стоянова е родена на 14 септември 1977 г. в София

* Завършила е журналистика в СУ, над 10 години е работила като редактор в различни издания, била е водеща на Сутрешния блок на програма „Хр. Ботев“, а от 2 години е автор и водещ на предаването на БНР „А сега накъде?“, което разказва историите на интересни хора, чертае маршрути и дава посоки за пътуване

* Автор е на книги с поезия, къси разкази, роман и документалистика, както и на повече от 10 пиеси. Текстовете й са превеждани на английски, немски, сръбски, македонски, унгарски, полски, руски, чешки, португалски, словашки, арабски, турски и испански.

* Сред нейните близо 20 отличия са и 2 награди „Аскеер“ за драматургия: за „Покана за вечеря“, която печели и конкурса за нова бг пиеса на театър „София“ (2014) и „Цветът на дълбоките води“ (2018)

* На 10 и 11 септември на Камерна сцена в Народния театър "Иван Вазов" са премиерните представления на новата й пиеса "Страх за опитомяване"

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.