Актьорът Николай Урумов: И двама души да има в салона, играем все едно е пълен

Актьорът Николай Урумов: И двама души да има в салона, играем все едно е пълен

  • Героите стават по-живи, когато сме в парка на открито сред природата
  • Верността, честността, любовта и човечността са в Книгата на изчезващите ценности
  • Времето, в което живеем, кореспондира с посланието на „Мъжка задушница“, ще играя спектакъла на 21 юни на "София Моно"

- Г-н Урумов, предстоят ви две излизания на сцена под открито небе в рамките на фестивала „София Моно“, който продължава през юни и юли с концерти и спектакли. По-различно ли е за вас да играете в парка на Военна академия, отколкото на закрита сцена?

- Различното е, че след толкова време на затворено пространство заради ограниченията, които имахме и търпим вече година и половина, за публиката е по-приятно да е навън. Отварянето на театрите и възможността да играем спектакли вече на 50% се случва в едно време, в което хората искат да излязат навън. Времето вече се затопля и е приятно. Приятно е и усещането, че си сред живата природа, пресъздавайки героите, с които се срещаме и публиката, и аз. Водейки този диалог, в тази естествена среда, като че ли героят става по-жив. Има един ветрец, който те лъха от време на време на сцената. Все едно ти дава повече енергия и сили. Според мен и за публиката, и за всички колеги, с които излизаме да играем в тази среда, макар и различна от тази, в която е създаден един спектакъл, е любопитно и приятно.

-На 21 юни ще представите на почитателите на театралното изкуство спектакъла „Мъжка задушница“ от Емил Бонев по книгата "Видрица" от поп Минчо Кънчев. Разкажете ни за поп Минчо, когото пресъздавате на сцената.

-Героят ми се оказва, че със своите си въжделения не е етнографски архаичен персонаж по никакъв начин. Напротив, като че ли времето, в която живеем днес, и то от доста време, много кореспондира с посланието на спектакъла и с прозренията на героя. На пръв поглед за времето на Възраждането винаги се е гледало сериозно. Но поп Минчо Кънчев, който е съвременник на това време, доживял и свободата, тъй като умира 1904 г., гледа на събитията и превратностите, които му поднася съдбата с една усмивка и намигане. Със самоирония. Интересен е неговият поглед и прочит на събития и случки, на срещите му с различните истински исторически личности. „Мъжка задушница“ е жив и забавен спектакъл, защото този малък Минчо Кънчев против волята на баща си се изучава. От неук се превръща в учител, после свещеник, поборник, съратник на Левски, лежи по затворите на Стара Загора и Пловдив, заточеник в Диарбекир. За да доживее свободата и да се върне в България и да се хване за главата и да си каже – „За тая ли България се бихме?“. На финала става сериозно. Той е един своеобразен български Барон Мюнхаузен, който успява да се измъкне от всякаква ситуация. Изключително забавен, къде малко доизмислил и досъчинил… Но въпреки това е забавен, интересен човек, който прави една панорама на всички тия събития с друг поглед. С огромна любов за хората, с които се е срещал. Винаги разказва с усмивка за всички тия страшни неща, на пръв поглед, които са му се случвали. Ако Левски е написал в своето тефтерче - „Народе????“, то поп Минчо Кънчев написва на своята Видрица и на нашия спектакъл – „Докога????“. Докога ще се търпи всичко това? Докога ние ще живеем така? Не сме ли и ние человеци? Не сме ли и ние създадени по образ и подобие Божие? Какво време чакаме? Времето си лети… Мисля, че спектакълът е добър и си заслужава да дойдете да го гледате.

Като поп Минчо Кънчев в „Мъжка задушница“

- Съществуват ли сладкодумци като поп Минчо днес?

- Вероятно има, защото той не се различава по нищо, ако се разминеш с него по улицата. Сигурен съм, че има. Във всяко едно селце или градче в България като отидеш и ще видиш такива хора. Те имат харизма. Обикновено събират около себе си хора и винаги гледат с усмивка на нещата. Преминават трудностите. Тук е моментът да кажа, че освен мен на сцената е и певицата Светла Петкова, която пее акапелно на живо народни песнопения и създава тази автентичност, в която потъваме ние в този разказ.

- В рамките на „София Моно“ представихте и друг моноспектакъл със социална насоченост – „Лалугер“ на Юрий Дачев.

- Има нещо общо в двата спектакъла освен мен и това е художничката Виолета Радкова. „Мъжка задушница“ е спектакъл на Русенския театър, а „Лалугер“ е копродукция на театър „Българска армия“ и Драматичен театър „Йордан Йовков“ – Добрич. В „Лалугер“ музиката е на Михаил Шишков–баща.

- Какво е общото между „Мъжка задушница“ и „Лалугер“?

- И в двата спектакъла гледаш на пръв поглед един малък човек, но в крайна сметка с един голям ореол. С една дълбочина в техните прозрения – едно голямо човеколюбие има у тях. Лалугерът е в Червената книга на застрашените видове. А нашият герой е носител на онези изчезващи вече ценности – вярност, честност, любов, преданост, доброта, човечност. И те са в Книгата на изчезващите ценности.

- Вие самият вярвате ли, че има светлина в тунела?

- Светлината в тунела дано не е от насрещния влак (смее се). Както казвам аз в един мой друг спектакъл, стендъп комедия, която играех към Драматичен театър „Гео Милев“ по текст на Митко Динев – „За жалост нас към светлото ни бъдеще все ни водят хора с тъмно минало“. Като че ли така се получава.

- Участвате в много представления. По-лесно ли ви е, когато сте сам на сцена?

- Определено е по-трудно. Когато си с колеги, по някакъв начин вече влизаш в предварително зададен диалог и взаимоотношения. А когато си сам, трябва да спечелиш зрителя за този диалог, а то не е никак лесно. Трябва да си честен, да си отдаден на 1000%. Публиката да се превърне в естествен партньор на сцената.

- На вас самият как ви се отрази епидемията от COVID-19 и как се отрази тя на културата като цяло с оглед на факта, че играхте при едва 30% заетост?

- Ние, актьорите, сме свикнали и двама души да има в салона, да играем все едно е пълен салон. Това на нас не ни се отразява, защото не може да играем като за 30%. Играем като за 100%. Неприятно е усещането, като видиш празните места. Но и 5 човека да има, които се забавляват и водиш с тях този диалог, за който говорех досега, спектакълът се получава. Моноспектаклите имат изповедална форма. Изповед не може да се направи пред когото е, затова трябва да има доверие помежду ни. Мисля, че със зрителя от години водим добър диалог, специално аз. Първият ми моноспектакъл беше „Живот в кашон“
по текст на Иван Кулеков, постановка на Невена Митева. След това се появи “Лалугер“ по текст на Александър Урумов. После излезе „За секса, политиката и други просташки неща“ по текст на Митко Динев. След това се случи „Ние, българите, открит урок за чужденци“. След това с Лили Абаджиева направихме с Хасковския драматичен театър „Дневникът на един луд“ на Гогол. После направих един сборен спектакъл, като събрах интересни и забавни случки, които са ми се случвали на мен и на популярни наши колеги, с които съм имал шанса да играя на сцената и повечето от тях за жалост вече не са сред нас. Истории, които ще останат зад кулисите или зад камерата. Между тези весели истории аз изпълнявам монолози, диалози от различни спектакли, в които съм играл. Има откъси от „Бай Ганьо“, „Дон Кихот“, „Криворазбрана цивилизация‘, „Бурята“ на Шекспир и много други. След първия ми моноспектакъл, който се появи през 2004-та, оттогава не е напускал моя репертоар този жанр.

- Последно ви гледахме на голям екран във филма на Виктор Божинов „Голата истина за група Жигули“, който все още е по кината.

- В последните години съм повече отдаден в театъра, по-малко в киното. Имам различни периоди в живота – напускал съм театъра и 3 г. съм снимал само кино. Ако погледнем сега, има баланс. Имам над 80 роли в театъра и над 80 роли в киното. Последните ми участия са с приятели и при приятели. Имах необходимост от чисто актьорска хигиена. Малко да се оттегля от екрана. Сега е моментът, в който е време да се завърна. А когато човек се завръща, не бива да е с каквото и да е. В този мой 10-годишен период на доброволно оттегляне от екрана съм имал своите спорадични прояви, пак казвам при приятели. Както се казва, аз съм им на кадем (смее се). Радвам се много на успеха на „Голата истина за група Жигули“. Мисля, че и предишният ми филм – „В кръг“ на Стефан Командарев, също имаше много успехи. Участвам и във филма на Станимир Трифонов „Боби Блажения“. Режисьорите, при които снимам, ме харесват и участията ми в техни филми не са еднократни в никакъв случай. Радвам се много на едно мое участие в късометражен филм на Ефемия Фард. Казва се „Божият съд“, предстои да излезе. Зрителите ще ме видят в необикновена светлина.

На снимачната площадка на филма на Стефан Командарев „В кръг“

- Какъв е Николай Урумов извън светлините на прожекторите и за какво мечтае?

- Мечтая градината по-малко да избуява с трева, която чистя в момента, докато говоря (смее се). Навеждам се и късам треви между цветята. Мечтая да няма вече пандемия, този вирус да изчезне. И да не се появяват повече такива подобни ситуации. Хората да бъдат пак усмихнати, щастливи, освободени. Да не са толкова стресирани. Тогава всичко се случва. Когато хората са усмихнати и щастливи, животът става хубав.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.