Никола Бозаджиев, режисьор на „Шибил“: В киното всичко е инстинкт

Никола Бозаджиев, режисьор на „Шибил“: В киното всичко е инстинкт

  • Идеята беше да изследваме Йовков през една от най-емоционалните му творби.
  • Бях решил, че ще намеря героите си в града – не чрез стандартен кастинг, а като преследвам органиката, както и самият Йовков.

- Никола, съвсем наскоро направи първата си премиера на „Шибил“ в България. Какви отзиви получи за филма от българската публика?

- Обичам да назовавам емоциите около националната премиера като разкъсване между отговорността и радостта. За първи път чрез Йовков заставаме пред широката аудитория, проповядвайки сетивата и хуманизма, и съм щастлив, че отзивите са най-различни. Имаше хора, които очакваха да видят историческа достоверност и бит, но ние не сме преследвали бита. Търсихме възкресяване на чувствителността и сетивата. Съдбите на героите на Йовков са свързани с техните емоции и техния вътрешен свят, затова до някаква степен дори битът във неговите разкази не е просто бит. Той е художествена атмосфера, която помага на читателите да се отворят към творбата и по този начин да се себеоткрият, а да не се чувстват съдени, ставайки свидетели на една любовна история.

- Лентата обиколи редица държави и получи 136 приза на световно ниво. Усети ли някаква разлика в приемането на филма извън България и у нас?

- Реакциите на българите, които харесаха „Шибил“, са сходни с тези на хората в чужбина. Инстинктивно усетиха, че акцентът е темата, която Йовков проповядва, а тя е за любовта към човека. Филмът апелира – да бъдем по-сетивни, по-състрадателни, повече човеци. Особено в този свят на абсолютно затихване на сетивата. Но за чуждестранните зрители тази гледна точка е особено екзотична. Това по някакъв начин репрезентира нашата собствена култура и най-вече дух. Защото за моя малък 21-годишен престой на Земята не съм виждал по-силни емоции и темперамент. Тази тема е вечна и се надявам все повече български режисьори да залагат на българската душевност.

- Наградата „Реми“ за най-добър международен филм е нещо изключително в света на независимото кино. Как се чувстваш редом до Стивън Спилбърг и какви са възможностите и отговорностите, които идват с това отличие за „Шибил“?

- Още не мога да възприема, че съм получил тази награда. Горд е много малка дума, за да опиша как се чувствам. Вече минаха няколко месеца и още не мога да го осъзная, защото в момента, в който пишех сценария, нямах представа, че ще стигна дотук. Но тя за мен е отговорност към следващите ни стъпки и изобщо към движението, което ми хрумна, докато правехме „Шибил“ – киното на сетивата.

- Започваш да пишеш сценария едва 17-годишен и завършваш лентата на 19. Каква е твоята емоционална връзка с този разказ?

- „Шибил“ беше първият разказ на Йовков, който, когато бях на 16 години, прочетох, откривайки „Старопланински легенди“. И просто почувствах емоционалния свят и гледните точки в разказа, абстрахирайки се от времето, в което е ситуиран. Припознах се в героите и ми стана любопитно да се изследвам чрез любовта на Шибил и Рада, тъй като самият аз дотогава не се бях влюбвал толкова дългосрочно. В резултат на филма ми се случи точно това – първата любов, и може би точно това ме свърза толкова с Шибил и Рада. Когато един творец е отдаден на изкуството си, до такава степен му се посвещава, че понякога то му отваря врати и в чисто персонален план.

- Какво те подтикна да заложиш именно на Десислава Вулева и Панайот Мустакерски, който не е актьор? Как разбра, че те са твоите Рада и Шибил?

- Често в екипа си казваме, че има някаква съдба в този проект. Десислава я срещнах съвсем случайно на една пейка в парка. Бях решил, че ще намеря героите си в града – не чрез стандартен кастинг, а като преследвам органиката, както и самият Йовков. Така дори преди да се запозная с нея я попитах: „Вие случайно да сте актриса?“ И тя откликна: „Да, в класа на Цветана Манева и Снежина Петрова.“ А с Панайот Мустакерски се открихме един месец преди снимките, като нашите дресьори ми подадоха негова снимка. И аз си казах – това е. Не го познавам, но знам, че е той. В киното всичко е в очите и там разпознаваш дали този човек е способен да достигне до този емоционален елемент и да го предаде. И се надявам, ако оттук насетне имам път за бъдещи филми, да се придържам към този подход. Защото, макар и комплексно, е много по-живо. Панайот нямаше никакъв опит, но не мисля, че има актьор, който щеше да се слее до такова ниво с природата и да изиграе тази мъжественост, изразеност и чувствителност. Защото снимахме при много сурови условия, а той от 8-годишен се занимава с коне и винаги е бил във връзка с природата. Докато голяма част от актьорите тепърва трябваше да усвояват тази среда.

- Природата става един от главните герои, тъй като лентата се разгръща през 4-те годишни времена. Пред какви предизвикателства ви поставяше това?

- Не случайно мотото ни стана „Не на лесното“. Защото наистина зимните температури понякога достигаха -20 градуса. Сцената с нестинарските танци също беше голямо предизвикателство, и то за толкова млади дами.

- Как помогна на актьорите като режисьор в опита си да преживеят своята индивидуална трансформация?

- На първо място направихме подготвителен лагер по метода на Никита Михалков, на който аз исках актьорите да могат да се свържат с природата и да започнат да живеят органично в тази среда. Той беше в конна база – там се учеха да яздят, бяхме с хайдушки дрехи една седмица, готвеше се, живееше се на огньове, спеше се под звездите. Втората стъпка бяха вече 2-3 месеца подготовка на маса и оттук насетне се започва така нареченият, пак по Михалков, метод на колективния мозък – когато сценарият вече е заключен и даваш свобода на актьора да експериментира, като задълбочено се изследва неговата мотивация. В този етап започнахме да развиваме и студените репетиции – героите са в образ, но играят не на снимачния сет, а например в парка. Тук се развива голямо въображение – всички си представяме, че сме на конкретна локация, която обаче виждат чак на първия снимачен ден. И това е нарочно – този първи досег ги кара да вярват, че наистина са там. Има ниво на енергийна изненада.

- Лентата е богата на символика. Търсени ли са били всички символи, или за някои са били осъзнати на по-късен етап?

- Много се интересувам от семиотика, но абсолютно всичко беше по усет и на по-следващ етап откривах, че има знаци. За мен инстинктът е ключът към всичко, дори при изграждането на символиката. Но Йовков е дал много в посока на моята мисъл, защото неговите изразни средства бяха моят компас при работата ми. Беше много важно да запечатам експресивността му и исках да запазя неговия мироглед дори във звука. И затова хванах целия цикъл „Старопланински легенди“ и от всеки разказ извадих само звуците – типа птици, типа сърни, типа лисици. Разписах ги на едни огромни свитъци, отидох при звуковия режисьор и му казах – трябва да изградим тези атмосфери. В началото на филма например се чуват гривите гълъби, които са споменати в „Шибил“. Идеята беше да прескочим абсолютното актуализиране на разказа и да изследваме Йовков през една от най-емоционалните му творби.

- Любопитно е, че имаш театрален и цирков бекграунд. Помогна ли ти това като режисьор?

- Аз се занимавах с цирково изкуство 6 години и това ми даде базата да бъда творецът, който съм сега. Основата е, че не го правиш за себе си, а за хората и тази саможертва е висша форма на себеизразяване. Всеки творец има по един страстен проект, за който не му е ясно кога ще го осъществи, но да направя филм за цирковия живот, е един от тях. А от театъра изградих визуалното си мислене, защото имах късмета в няколко представления да бъда до сценографката Мариета Голомехова. Много исках да се занимавам с визия и театър, но киното само ме откри. Бях в много труден период, тъй като бях загубил цирковия си преподавател, и тогава започнах да експериментирам с късометражни филми вкъщи и с приятели. И с подръчни материали се стигна чак до „Шибил“.

- Филмът е пилотният проект на фондация „Първа клапа“, която дава шанс на млади творци да реализират идеите си. Разкажи малко повече за каузата.

- Интересното е, че именно аз основах фондацията. Всичко започна, като поех риска да събера млади актьори и да инвестирам собствени средства – моя апартамент, кола и моя бал, защото тогава завършвах. Първоначално вложих в обучителния лагер и постепенно идеята се превърна в цяла кампания, която цели да помага на млади артисти. Роди се идеята да има много дебютанти и заедно да работим по метода на учене чрез правене. Това беше възможно и защото много български кинопрофесионалисти станаха наши ментори и се превърнаха в бизнес ангелите на тази продукция. И след като „Шибил“ извоюва тези 136 награди, решихме да превърнем „Първа клапа“ във фондация, за която всеки може да дари средства, за да подпомогне на следващите смели кинодебютанти. Надявам се това да продължава и още много млади хора да се доверят на инстинктите си, защото ние сме народ с много мощен темперамент, и това е нещо, което може да ни изведе на ключова позиция в световното кино.

- Докъде стигнахте със събирането на средствата и какво предстои?

- Тепърва събираме средствата и предстоят още много прожекции. Сега организираме турне за филма, което ще мине през различни градове. Ще направим пътуващо лятно кино, което също ще бъде с благотворителна цел. Достъпът до филма ще бъде безплатен, но ако зрителите решат, в края на прожекцията могат да изпратят смс с текст DMS KLAPA на номер 17 777 или по банкова сметка. Ще има прожекции и в някои кина, които ще бъдат с билети, но те пак ще отидат за същата благотворителна кауза. Те започват на 2 юли в кино „Одеон“, Дом на киното и в Cine Grand.

- Разбрах, че това ще е и един от първите български филми, които ще станат част от платформата на Netflix?

- „Шибил“ стана част от една селекция от първите български филми, които ще влязат в Netflix през есента. Сред тях ще са и едни от филмите на Стефан Командарев, също и „Завръщане 2“ на Ники Илиев. Това са хора вече с установени позиции и опит в киното и за мен е повече от щастие, че „Шибил“ е сред тях. В Netflix влиза не филм на Никола Бозаджиев, влиза част от нашето минало и част от интелектуалната ни формация като българи. Влиза Йовков. И това заедно с „Реми“ са моите най-големи лични победи. Не съм и мечтал, че една българска класика ще достигне до толкова много хора в международен план.

- Къде още ще имаме достъп до лентата?

- Един от най-големите ни партньори още през лятото ще е Neterra TV+ – стрийминг платформа за българско кино. Нещо като българският Netflix.

- И за финал – ако трябваше да пишеш свой киноманифест, кои биха били първите 3 точки от него?

- Киното на сетивата е киното, с което искам да се занимавам до края на живота си. Първата точка би била да бъдеш верен на хората. Втората – да си откровен, да не криеш, ами напротив на откриваш. Изкуството винаги трябва да е над политиката, в услуга на обществото. И третата – киното да вдъхновява, да възкресява това, което сме загубили, и това от, което бягаме – да бъдем себе си. До голяма степен „Шибил“ е изповед на моите емоции и киното на сетивата трябва да се занимава именно с дълбокото емоционално споделяне.

ВИЗИТКА

-Никола Бозаджиев е на 21 години

-Започва пътя си в изкуството на 9 години, като играе в цирка

-Участва в различни спектакли, един от които получава номинация за „Икар“

-Започва снимките на първия си пълнометражен филм „Шибил“ едва на 18 години, преди дори да е учил режисура, а сценария пише 17-годишен

-Филмът му завоюва 136 награди, една от които – „Реми“, през годините е печелена от Дейвид Линч, Стивън Спилбърг, Джордж Лукас, Ридли Скот и др.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ