Ники Илиев: Искам да правя филми, които разсмиват и разплакват

Ники Илиев: Искам да правя филми, които разсмиват и разплакват

„Интересувам се от философията на стоиците, а те имат израз Amor Fati – обичай съдбата“, казва режисьорът и актьор

„Повечето колеги възприемат театъра като храм, за мен свято място е снимачната площадка“

- Ники, в момента репетираш ролята на отец Ередия от „Осъдени души“ на Димитър Димов в Нов театър – НДК. Как се чувстваш на сцената след почти 10-годишна пауза? Имаше ли нужда от адаптация, от „сдобряване“ с нея, или усещането е сякаш никога не сте се разделяли?

- Нямаше по-специално чувство. Веднага ми се върнаха инстинктите, макар че аз не съм играл много на сцена и не съм си мислил, че пак ще го направя. Предполагах, че това отдръпване е завинаги. Единственото, което почувствах, е удоволствие, защото е нещо, което не съм правил отдавна, а когато видиш, че има предизвикателство, че ти е интересно, тогава наистина изживяването е много приятно. Но има значение какво играеш в случая. Аз не се връщам просто за да се върна в театъра, а защото тази роля е хубава, романът и драматизацията ми харесват и намирам смисъл в тях. Така че емоционално не ми се е отразило стресиращо, напротив.

- Щом ти се услажда това, означава ли, че и занапред ще продължиш да приемаш театрални ангажименти и да търсиш изяви на живо пред публиката?

- Не знам. Нека го кажа така: напоследък се интересувам от философията на стоицизма, а стоиците имат един израз Amor Fati – обичай съдбата, обичай всичко, което ти се случва. Моята цел в тези години беше правенето на филми. Предложението за ролята на Ередия дойде изненадващо и аз го приех с радост. Дали ще има още подобни варианти – наистина не знам и в момента не мисля за това. Навярно бих приел, ако не ми пречи на правенето на филми. Казах и на директора на Шуменския театър, чиято продукция е спектакълът „Осъдени души“, че в момента съм между два филма и мога да си позволя да репетирам и да поиграя малко. Но все пак киното ми е приоритет. Така че занапред, ако имам нови възможности и това са интересни роли и истории, които мога да вкарам между основните ми дейности – защо не.

- През цялото това време, докато създаваше своите 4 филма, получавал ли си други предложения за театрални проекти, които си отказвал?

- Преди доста години имаше 2-3, които обаче не ми се видяха любопитни. А след това не съм получавал – аз самият съм заявявал, че театърът не ми е особено интересен, така че хората спряха да ме търсят по този повод, което е съвсем нормално. Виждах, че повечето актьори възприемат театъра като храм, като някакво свято място, където се случва нещо много специално, но аз не се чувствах така, не го оценявах. На специално място се чувствам на снимачната площадка и реших, че може би основно киното е моето призвание. Но сега, репетирайки, установявам, че у мен има емоция и към театъра или поне към това представление.

- Знаеш, че българският зрител винаги ще свързва образа на отец Ередия с името на един голям, световен актьор – Ян Енглерт. Това плаши ли те, или те амбицира?

- Хората, които са гледали филма на Въло Радев, неминуемо ще направят сравнение и то няма да е в моя полза. Няма как да бъде! Затова реших да не се асоциирам с Ян Енглерт и да не се мъча да го копирам. Опитвам се да следвам моето виждане за героя, търся съвсем мой си начин да го изиграя. Не знам дали ще е правилно, но искам да се насладя на процеса и да го направя с уважение към романа и пиесата, да дам най-доброто, което чисто интуитивно усещам отвътре. Ако това нещо се получи, ще е супер. Ако не се получи, поне ще знам, че съм направил най-доброто, което съм могъл да направя в случая. Но ако се опитвам да отговоря на външни очаквания, тогава почти сигурно няма да се получи...

- Как мислиш, потапянето ти в киното развило ли е и уменията ти на театрален актьор?

- Чувствам, че нещата са различни в сравнение с времето отпреди десетина години. Първо, защото имам повече опит – и житейски, и професионален. Второ, струва ми се, че повече опознах себе си. И, трето, двете неща са свързани. Работейки доста в киното и в сериалите със страшно много актьори, започнах да виждам по-добре смисъла в отделните произведения, важното в дадена сцена, епизод или герой и това как актьорите биха могли да го извадят наяве. Това се пренася и в театъра: изразните средства са малко по-различни, но има много общи неща.

- Мнозина са на мнение, че последният ти филм – „Завръщане“, който още върви по кината, е най-добрата ти работа дотук. Какво донесе той – като приходи, брой зрители, ниво на удовлетворение и популярност?

- Радвам се, че хората го възприемат така, че стана най-гледаният за миналата година от 19 излезли заглавия. 92 000 зрители, над 800 000 лева боксофис до момента – това говори достатъчно за мнението на хората. Доволни сме, че стана в дълъг период от време – филмът тръгна бавно по кината, но явно от уста на уста се предава информацията за него и се задържа на екран, продължава да трупа зрители и да чувам хубави мнения. Световната му премиера беше в Лондон – 2 прожекции с по 500 присъстващи, малко като на рок концерт. Бяхме на кинофестивал в Италия, в Матера – другата културна столица на Европа за 2019-а, сега сме го пуснали за участие в още фестивали и може би през пролетта и в началото на лятото тези участия ще се случат. Ще има и немалко прожекции за българските общности в чужбина. Иначе, когато си на премиера на собствения си филм, 99% от хората винаги ще ти кажат хубави неща...

- А ти си бил достатъчно развълнуван, за да не ги запомниш...

- Не, аз ги помня, но не се оставям да ми влязат в главата, да ме замаят, защото не искам това да ми се отрази и да реша, че каквото и да направя оттук нататък, ще е непременно добро. Напротив, искам да знам, че има неща, които могат да станат по-добре. Да слушам хубави думи е важно, оценявам го. Но предпочитам винаги леко да ги подлагам на съмнение и да не ги препредавам нататък... Няма да реша, че съм велик.

- „Завръщане“ ще остане в историята като лебедовата песен на незабравимия Стефан Данаилов. Как го убедихте да участва, как работихте заедно и какъв си го запомнил?

- Башар Рахал, който е от съпродуцентите на филма и негов ученик, направи връзката. Много време преди това ние си говорехме, че искаме Стефан Данаилов да играе, защото ролята е на човек, който носи смисъла и посланието на филма, и не можехме да си представим друг актьор в нея. Чакахме нещата да станат сигурни, сценарият да е напълно готов и тогава да му представим всичко в най-добра форма. После двамата му отидохме на гости. Направи ми изключително приятно впечатление: не се държа снизходително, не демонстрираше превъзходство, беше позитивен и човечен – каза, че е гледал мои неща, че харесва идеята за филма и ролята. В крайна сметка лесно се нави, защото каза, че вижда смисъл в това. Когато снимахме, не беше в много добра физическа форма, но се стегна. За мен е чест, че работих с него, че направи хубава роля, която не е самоцелна – само защото е Стефан Данаилов... Той пренесе мъдростта си във филма. Мъчно ми е, разбира се, че сега го няма, но за щастие той остави много неща след себе си.

- В твоите филми приятелството, мускетарският дух – „Един за всички, всички за един“, като че ли имат голямо значение. А как е в живота?

- Това е много странно – вече втори филм правя на тая тема след „Живи легенди“. Честно казано, не бях сядал да разсъждавам по въпроса. Чак след като и „Завръщане“ отиде в тая посока си казах: явно има нещо или пък нещо липсва... Не мога да разбера какво е точно и откъде тази сантименталност и това желание хората да сме заедно, след като аз съм малко единак. Като човек, който пише сценарии и се занимава с кино, обичам да съм сам, да се затварям да работя, да гледам филми, не съм от най-социалните хора. Но от друга страна пък ми е важно да имам близки приятели, макар и невинаги да ги третирам по най-правилния начин. Може би нещо, което подсъзнателно ми липсва и желая да бъде така, аз го вкарвам във филмите си. Ако беше жив Фройд, навярно щеше да направи добър анализ. Не е пример от моя живот, а пример за нещо, което сигурно ми липсва...

- Чува се, че с екипа вече мислите за продължение на „Завръщане“. Така ли е?

- Мислим, да, но още не искаме да го обявим със сигурност като следващ филм. Когато нещата са 100% сигурни, ще кажем официално дали ще е продължение или нещо съвсем различно. Но имаме интерес да направим продължение на „Завръщане“ и работим по въпроса. Към момента съм режисирал 4 филма и когато съм ги заявявал, те са се случвали. Струва ми се, че за разлика от някои колеги никога не съм обявявал пред медиите, че правя филмов проект, който след това не е бил реализиран. И искам това да остане така.

- Сега, когато си утвърден кинорежисьор, по-лесно ли се намират спонсори и продължаваш ли ти лично да се занимаваш с това?

- В последния филм и следващия, по който действаме, сме 3-ма основни продуценти: Богомил Грозев, Башар и аз. И тримата се занимаваме с намирането на финансиране. Всеки си има определен таргет хора, които познава, и срещи, които провежда. Вече имаме опит, хората знаят какво правим и това определено се отрази. Успеваемостта на нашите срещи беше доста висока, което е показателно. Партньорите ни са наясно, че когато им обещаем конкретни неща, ние имаме биографията да ги подкрепим. За да станеш добър в една сфера, трябва да изминеш определен път.

- Защо не се опитваш да правиш и арткино?

- Защото не харесвам такова кино. Човек трябва да прави това, което обича, което го изразява и което иска да гледа. Нямам интерес към типичното фестивално кино, нямам интерес да правя филми, които да смачкват зрителите и да са скучни. Искам да правя филми, които разсмиват, вълнуват и разплакват зрителите. Които ги вдъхновяват по някакъв начин – това съм възприел като мое призвание. Спомням си филмите, които ми повлияха най-много през 90-те, когато формирах мнението си: „Сибирският бръснар“ и „Колкото – толкова“. Разсмиваха ме в първата част и ме разплакваха в края. Тогава си казах: ако един ден правя филми, а това ми беше мечтата, искам да въздействат по тоя начин. Аз най-вероятно никога няма да създам перфектен филм, шедьовър, но съм доволен, че нещата прогресират по-лесно и има накъде да се развивам още.

- Фразата „Красотата ще спаси света“ се приписва на княз Мишкин от „Идиот“ на Достоевски – герой, в когото някога си се превъплъщавал. А спасява ли тя в родния шоубизнес, или още се бориш с клишето, че добре изглеждащите са повърхностни?

- Това беше проблем в началото, вече не толкова. То водеше до едно подценяване, което приех и...в крайна сметка ми помогна. Когато очакванията към теб са много ниски, всичко, което правиш над тези очаквания, се възприема за успех. Така че аз съм о`кей с това...

ВИЗИТКА

*Ники Илиев е роден на 10 октомври 1981 г. в София

*Възпитаник е на Френската гимназия и още като ученик става водещ на предаването „Мело ТВ Мания“ по БНТ

*Завършил е кино и телевизионна режисура в НБУ

*Като актьор е участвал в театралните спектакли „Кажи здравей на татко“, „Кожа и небе“, „Красотата ще спаси света“ и др.

*Снимал се е в сериала „Забранена любов“, режисирал е епизоди от тв поредиците „Домашен арест“, „Скъпи наследници“, „Полицаите от края на града“ и уебсериала „Килерът“

*Режисьор и сценарист е на филмите „Чужденецът“, „Живи легенди“, „Нокаут, или Всичко което тя написа“ и „Завръщането“, в 3 от които и играе

*На 31 януари в ДТ „Васил Друмев“ - Шумен, и на 12 февруари в Нов театър – НДК, са премиерните представления на спектакъла „Осъдени души“ по Д. Димов. Ники е в ролята на отец Ередия, а автор на сценичната версия и постановката е режисьорът Бойко Илиев, неговият баща

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.