Актьорът Ненчо Илчев: Войниците и децата са най-честната публика

Актьорът Ненчо Илчев: Войниците и децата са най-честната публика

  • Стефан Данаилов ни учеше да бъдем добри хора
  • Много е трудно да разсмееш българина

- Ненчо, тази година летният арт фестивал в Лозенец бе открит с вашата постановка с Алекс Сърчаджиева - „Догодина по същото време“. Усетихте ли го като отговорност или като признание?

- За втора година участвам в представление, с което се открива фестивалът. Миналата година беше със „Забранената книга за фокуси“ и комедията „Направихте ме на луд“, с която и сега пътуваме из България. Тази година го открихме с нещо мое любимо, което направихме с много желание, с много обич „Догодина по същото време“. Една пиеса, която от много години искам да я направя и успяхме да я реализираме с възможно най-добрия екип. Двамата с Александра Сърчаджиева, режисьор е Ивайло Христов, когото много обичам, бил ми е и преподавател в НАТФИЗ, уникален човек и режисьор. Много често си говорим със Сашка и с Ивайло колко много любов вложихме в пиесата и тя се получи много хубава и се радвам, че хората много я харесват.

- Това ли е тайната за успешния продукт, независимо дали говорим за книга или постановка – да вложиш любов?

- О, да, това е. То личи. Ако си го правил с любов, с желание, ако ти е приятно с хората, с които го правиш, то няма как да не личи и зарежда и артистите, и хората. Ако правиш нещо между другото, само за да го направиш, нищо не се получава.

- Снимал сте и в много кинопродукции. Театърът ли остава голямата ви любов?

- Не бих казал, че е голямата. Всичко съм правил с удоволствие и се е получавало, когато го правиш с удоволствие и с любов. Играя с любов и в театъра, и в киното. В „Столичани в повече“ играех с много голяма любов и то се получи. Това може би е най-добрият комедиен сериал. И затова неслучайно го дават всяка година (смее се).

- Няма ли да ви видим отново всички събрани в нов комедиен сериал?

- Очаквам. Това зависи от телевизиите, но ние всички като екип имаме това желание. И „Комиците“ е проект, правен с много любов. Любо е разказвал, че едно време, когато е предлагал „Комиците“, са му казвали, че няма да издържи повече от една година. Защо? Ами толкова големи артисти, всеки със своето его, и смятаха, че ще се скараме за една година. А се оказа, че не е така. Ние се харесахме, всеки свикна с другия.

- Това, което аз съм виждала на терен, е, че вие сте приятели преди всичко.

- Повече от приятели даже. В един момент бяхме като семейство, защото бяхме непрекъснато заедно хем в „Комиците“, хем в „Столичани в повече“. Ходехме по турнета, бяхме по участия. Особено в началото. Човек трябва да бъде много благодарен, че е имал такъв миг.

- Във времето, в което се намираме, сякаш е много по-трудно да усмихнеш хората.

- Човек винаги е имал нужда от усмивки. В театъра винаги е било най-трудно да разсмееш човек. Много е сдържан българският човек. Това съм го видял от опит. Да, хората търсят по-леки, по-комедийни представления.

- Виждаме, че с книгата ви за фокуси успяхте да направите и децата ваши големи фенове.

- Много ме радва това нещо. Децата са най-искрената публика. Играл съм много години във Военния театър. Ходихме по казарми с Дони, с Коцето и правехме представления на войници. И съм видял, че войниците и децата са най-честната публика. Може и децата, защото още не са обременени от нищо, гледат абсолютно откровено и се радват. И тях не можеш да ги заблудиш. Тя е най-трудната публика - детската. И тази книжка се роди благодарение на Елица Пенова. Тя ме срещна преди две години и ми каза – Ненчо, защо не направиш една книга за фокуси. И аз реших да я направя. Тя е основният двигател това да се случи, за което много й благодаря.

- И тя има голям успех...

- Да. Книгата излезе точно преди пандемията на 9 декември. На 20 декември ме викнаха в издателството и ми казаха – Ненчо, тиражът е изчерпан. Тиражът беше 5000. Това е много. Направихме втори тираж. Има огромен интерес. И аз много се радвам, защото такава книга за фокуси в България няма.

- Ще ни кажете ли кой е фокусът за щастие?

- Ами хората казват – ако има нещо по-хубаво от щастие, пожелавам ви го. Така че може би фокусът за щастието е щастие. Много неща са необходими – и любов, и усмивка, и добрина, и приятелство...

- Успя ли пандемията да направи хората по-добри?

- Не мисля. Хората са едни и същи. Човек отвътре трябва да се променя сам, да се опитва. И аз съм си го казвал много пъти – нищо не му коства на човек да стане, да се усмихне малко по-позитивно. Най-лесното в живота е човек да бъде добър.

- Последните две години освен пандемията изгубихме и много хора на изкуството, които буквално бяха колосите – Стоянка, Татяна, Стефан Данаилов.

- Това са все хора, с които аз съм израснал. И аз съм щастлив и благодаря на съдбата, че ме е срещнала с всичките тези хора. Със Стояна пътувахме много и играехме заедно. Стефан Данаилов, когото го обожавам, е мой учител. Много го обичах. Аз съм от втория му випуск. Наричаха ни „звездния му випуск“. Той тогава беше в силите си. И всички от този випуск се реализираха - Асен Блатечки, Башар Рахал, Стефания Колева, Иван Бърнев... Хора, които останаха в професията, не се разпръснаха. И досега се занимават с театър.

- Кой беше урокът, който винаги ще помните от него?

- Добрината. Ако човек бъде добър, хората всичко ще ти простят. Не може тази професия да я упражняват лоши хора. Няма как. То си личи. Сцената е огледало. Публиката го усеща и си търсят хора, които да им дават позитивна енергия. С лошотия ти не можеш да даваш положителна енергия, ти я даваш с усмивка. И това бяха неговите уроци – събирайте се, бъдете заедно, не се карайте, запазете приятелството си, бъдете добри хора, обичайте професията си. Щастлив, че до последните му дни бях край него. Последното, прощалното турне, което той направи с „Актрисата“, което също играхме на „Арт поток“, беше последното идване на Стефан в Царево. Това е неговото любимо място. Той и сестра му тук имат вила. От негови разкази знам, че там навремето са се правели най-големите купони в Царево. И никога няма да забравя, когато играехме „Актрисата“, сцената беше към морето. Ние бяхме зад декора, той беше на инвалидната количка и гледаше към морето, към къщата, в която е живял. И каза: “Еее, Ненчо, това може би за последен път го виждам...“ Явно го е очаквал. Той си направи прощално турне с това представление. Много хора ни обвиняваха, че на такава възраст сме го разкарвали из България. Това е нелепо, това е глупаво да се говори, защото аз съм свидетел той с каква любов го правеше това нещо.

- Казахте, че имате много работа през летния сезон. Все пак ще ви остане ли време за почивка?

- Аз съм влюбен в Момчиловци. Селото, откъдето съм, до Смолян. Там е хладничко лятото и там много обичам да ходя. И може би до морето за една седмица и това е. Доста време почивахме, сега е време да поработим. И като гледаш, че радваш хората с това, което правиш... Гледат те и излизат позитивно настроени. Ето снощи след постановката Ивайло каза – като гледам насълзените очи на хората, като гледам с какъв позитивизъм излизат, как ги е докоснало и не съжалявам, че са си изгубили вечерта, по-голяма награда от това... То това е за артиста, нищо друго.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

ПРОЧЕТИ ОЩЕ