Не всекиму според заслугите (СНИМКИ)
12

Не всекиму според заслугите (СНИМКИ)

Някои актьори неоправдано получават повече награди и симпатии от други, които ги превъзхождат

Какво означава надценен актьор? Онзи, който привлича към себе си силно обществено внимание, без това да е напълно заслужено според критиците. Или обратното. За Холивуд е обичайна огромната публичност около звездите, които са блеснали дори за кратко. За да си наистина един от големите обаче е нужно последователно и методично да се представяш на най-високо професионално ниво. Някои са си заработили този статус, докато други просто са яхнали вълната и го карат на спомени.

След като президентът Доналд Тръмп обяви в свой туит самата Мерил Стрийп за една от най-надценените актриси в Холивуд, си струва да се замислим какви са критериите за оценка на артистите от страна на зрителите. Защо често любимците на публиката не са онези, които печелят най-много престижни награди във филмовата общност? Зрителят често се поддава на клишетата, когато преценява качествата на даден актьор: ако често се преобразява и става неузнаваем, автоматично го коронясва за много добър. Или ако е много красив – по холивудски. А по нашенски – ако е грозноват и характерен, веднага влиза в графата на големите таланти.

Надценени

Кариерите на някои артисти отвъд Океана очевидно са резултат от целенасочени маркетингови кампании на холивудските имиджмейкъри, заинтересовани от изграждането на завладяващи герои, върху които да се фокусират мегапродукциите. Затова сред надценените попадат дори звезди с оскари като Анджелина Джоли, Гуинет Полтроу, Никълъс Кейдж и всеобщи любимци като Чарли Шийн, Уил Смит, Робърт Патинсън, Ема Уотсън. Още по-куриозно е, че някои като Брад Пит, Леонардо ди Каприо и Кристен Стюарт например според различни класации и според вкуса на съставителите им попадат и в дават списъка: ту при надценените, ту при подценяваните. Ето няколко примера от първата категория.

 

Джони Деп

Случаят с Джони Деп не е точно такъв маркетингов подукт. Неговата кариера очевидно е изградена върху таланта му („Взвод“, „Едуард Ножиците“, „Защо тъгува Гилбърт Грейп“, „Пътят към Невърленд“, „Обществени врагове“), обаче непрекъснато принуждаван да влиза в едни и същи обувки, той се превърна в едноизмерен актьор, затворен в рамките на комиксовите или прекалено ексцентричните роли („Чарли и шоколадовата фабрика“, цялата сага „Карибски пирати“, „Мордекай“, „Самотният рейнджър“). Данните от бокс-офиса свидетелстват, че на голяма част от публиката й е писнало да го гледа в такива „удобни“ образи. Ала мегапродукциите кой знае защо продължават да го въвличат все в подобни проекти като поредицата „Фантастични животни“, докато проблемите с развода му и обвиненията в домашно насилие не сложиха край на тази агония. За щастие с филма „Черна служба“ Джони Деп показа, че все още си спомня как се работи върху изграждането на героя и това заглавие може да му послужи като индулгенция за изкупление.


Ева Грийн

Онези, които харесват тази външно прекрасна актриса, може и да се учудят, виждайки името й сред надценените, но истината е, че тя не е показала екранно превъплъщение, достойно за открояване, още от времето на дебюта си в „Мечтателите“ на Бернардо Бертолучи. Преди 18 години... Къде се изгуби Ева Грийн, защо изскача от разочароващи продукции еднодневки като „Златният компас“, „Тъмни сенки“ и „Франклин“ или още по-лошо – от несериозни продължения на успешни блокбъстъри като „300: Възходът на една империя“ и „Град на греха: Жена, за която да убиваш“. Публиката е склонна да обърка вроденото сценично присъствие (Ева е дъщеря на голямата френска актриса Марлен Жобер) със способността за интерпретация на различни характери. Мис Грийн притежава безспорен талант, огромна физическа привлекателност, завладяваща театралност – почти неуместна в повечето случаи при нея... Ала все още й предстои да демонстрира наистина, че може да премине отвъд образа на „луда вещица“, към който изглежда се е пристрастила. Нещо подобно за съжаление й даде да изиграе дори Роман Полански във филма си „По действителен случай“.

 

Еди Редмейн

Редмейн показа, че притежава безкраен театрален багаж – може би даже прекалено тежък и претъпкан, който го принуждава да представя почти като по учебник всяка гримаса, всяко потрепване на клепач, всеки тик. Пресъздавайки датския трансджендър художник, роден като Ейнар Вегенер и починал като Лили Елбе (1882-1931), Редмейн, според доста кинокритици, създава почти карикатурен портрет, пълен с онзи лексикон от микродвижения, които предишни интерпретатори на подобни образи са помогнали да се създаде (Джей Дейвидсън в „Играчка-плачка“ на Нийл Джордан или Дъстин Хофман в „Тутси“ на Сидни Полак). Без да е достатъчно убедителен, макар че за изпълнението си в „Момичето от Дания“ на Том Хупър Еди получи куп номинации – за „Оскар“, „Златен глобус“, БАФТА и др. (но без да спечели нито една). И в ролята, за която бе удостоен със заветната статуетка – физика Стивън Хокинг oт „Теорията на всичко“, Редмейн не задоволява: кога в интерпретацията на човек с увреждания имитацията стига до карикатурно раздразнение, питат се мнозина. И отбелязват, че този проект е бил прекомерно прицелен в „Оскар“-а, но Майкъл Кийтън от „Бърдмен“ го е заслужавал повече. А ако се питате какъв е правилният начин да се изиграе човек с увреждания, гледайте пак „Моят ляв крак“ с Даниъл Дей-Люис. Редмейн е невероятно талантлив и многостранен актьор, който още от времето на „Дивашка благодат“ (2007) показа, че не се страхува да се съизмерва с трудни роли. Вероятно онази, която ще направи наистина добре, го чака зад ъгъла. Все пак Еди още няма и 40...

 

Дженифър Лорънс

Имаше време – някъде около 2010-а, когато Холивуд и светът симпатизираха на едно непринудено младо момиче от Кентъки, с естествена красота само „вода и сапун“, и със спонтанно поведение, което веднага стопяваше ледовете. То работеше и в независимото кино и като изгряваща звезда грижливо подбираше ролите си и изпипваше детайлно образите. После дойде 2013-а и момичето спечели „Оскар“ за най-добра актриса (в „Наръчник на оптимиста“) и стана едно от най-търсените лица за мощни франчайз проекти, обречени да печелят милиарди. Като „Игрите на глада“. Така започва приказката на нежната Дженифър Лорънс. Но с течение на времето това, което първоначално е възхвалявано като нейна силна страна – не идва от снобския елит на театъра, няма телевизионен опит или обучение в престижна актьорска школа, се превръща в крещяща липса, която днес се вижда все по-ясно и по-ясно.

Ако в пиковете на кариерата си (с „Американска схема“ или „Зимен дар“) Лорънс е показвала солидна интерпретация на образите, с по-късни свои изяви (в „Пасажери“ или „Джой“) тя се затвърждава като актриса на бокс-офиса, предала се на лесния избор. Това да си надценен не означава да си лош актьор (при Дженифър със сигурност не е така), а да си прехвален като Лорънс, която за нула време бе 4 пъти номинирана за най-престижното филмово отличие в света, докато прибираше маса по-дребни награди...

 

Робърт Дауни Джуниър

Влязъл в Холивуд през парадния вход благодарение и на грижите на баща режисьор, той има всички печеливши карти, за да стане един от най-поливалентните артисти от своето поколение. Обаче, както често се случва, когато рано стигнеш до успеха, Робърт започва да се опива от себе си и от собственото си его, заковавайки малко смислени роли, напр. в „Чаплин“ на Ричард Атънбъро (1992, номинация „Оскар“), докато с други се повтаря до безкрайност, особено във франчайзи, в които е неоправдано високо платен („Железният човек“, „Шерлок Холмс“, „Отмъстителите“). Според някои критици този актьор безвъзвратно е изпуснал влака на качественото кино като продължава да предпочита комерсиални роли (камеото в „Спайдърмен: Завръщане у дома“, римейка на „Д-р Дулитъл“ и др.). Противоотровата е да има смелостта да се раздели с утъпкания път на блокбъстърите, да се впусне в независим проект или да влезе в тв сериал – навремето участието в „Али Макбийл“ му донесе заслужено признание и награда „Еми 2001“. Като се имат предвид реалните способности на Робърт Дауни Джуниър, 12-те номинации за наградата „Изборът на тийнейджърите“ са малка утеха за 56-годишния вече актьор.

Сара Джесика Паркър

Казват, че Сара Джесика е готин човек, когото изглежда всички обичат. Заслужава тонове уважение заради личността си, но не и заради актьорската си игра. Тя отдавна е добре позната в артистичните среди персона, защото е участвала в доста филми заедно с други популярни актьори и актриси. Сериалът „Сексът и градът“ и създателите на костюмите за него пък я превърнаха и в безусловна модна икона. Екранната Кари Брадшоу не е дала нищо наистина разтърсващо света, но получава много внимание, защото е наоколо от много дълго време и сме свикнали да я виждаме, коментират злите езици. Заслужено ли е вниманието, което все още получава? Количеството не означава непременно качество. Сара Джесика е страхотна, но е малко надценена като актриса...

 

Подценени

Някои актьори са звезди но заслужават да бъдат мегазвезди. Организаторите на анкетата са запитали своите последователи в Инстаграм кои от известните екранни изпълнители смятат за недооценени и са направили своята подборка. Терминът „недооценен“ може да не пасва идеално на всички тези актьори, но те със сигурност са били пренебрегвани или просто не са им били дадени любовта и вниманието, които заслужават – независимо дали от страна на публика, на филмовите студия, на селекционерите на награди или на всички изброени по-горе. Нека ви представим неколцина от тях.

 

Майкъл Шанън

Майкъл Шанън е истински звяр в актьорския бизнес. Отново и отново той ни впечатлява със способността си да се трансформира от роля в роля и да извежда на преден план емоциите в изпълнението си, независимо дали играе добрия или лошия. Шанън ни кара да го ненавиждаме във „Формата на водата“ на Гийермо дел Торо, където тормози главната героиня и нейния любим човек амфибия, и да му се възхищаваме в дебютния трилър на дизайнера Том Форд „Хищници в мрака“, където е шериф със смъртоносна диагноза, решил да помогне за въздаването на справедливост, преминавайки отвъд ръба на закона. Той определено има уважението на организаторите на престижни награди, но не и на най-престижните – засега има само „Сателит“ и „Сатурн“ за най-добър актьор. Може да се смята, че този отличен професионалист все още е недооценен, тъй като нивото му на популярност, а със сигурност и на заплащане още не е равно на това на най-големите звезди. Може би повече главни роли и по-малко второстепенни могат да му помогнат в това...

 

Джейк Джилънхол

Знаем, че от всички в подобни списъци той е може би най-малко подценяваният. Всеки знае името му и всички абсолютно харесват този актьор. Той си спечели място в тази листа заради едно единствено нещо: липсата на признание от най-големите кинонагради – от твърде политически ориентираните „Оскар“-и. Лентата, която изстрелва Джилънхол към върха на филмовата индустрия и му печели международна всеизвестност, несъмнено е „Планината Броукбек“. Романтичната гей драма на тайванския режисьор Анг Лий през 2005-а получава 8 номинации за отличията на Американската киноакадемия, включително и за най-добра поддържаща мъжка роля за Джейк Джилънхол за образа на каубоя Джак Туист. И до днес Джейк има само тази една номинация на името си, въпреки че постоянно дава всичко от себе си и удивлява всеки зрител, който има удоволствието да гледа филмите му. За някой, който всеки път се класира в списъците с най-добри екранни изпълнения за годината, една номинация не е достатъчна...

 

Даниъл Радклиф

Даниъл Радклиф от години страда от проклятието да бъде признат само за една роля, всички знаем коя. Хари Потър е бил фар в нощта за много поколения и е позволил на милиони читатели и киномани да навлязат в света на магията и фантазията. Именно защото е свързван прекалено със знаменития магьосник, той сякаш е смятан за неспособен да играе други роли, може би защото в очите на мнозина те изглеждат неподходящи. Така кариерата му спира на едно стъпало без възможност да се изкачи на следващото и евентуално да получи наградите, отказани му в юношеските години. С няколко изключения, той все се разминава с главни роли, които навярно би направил отлично. Но Даниъл е само на 32 и има всички шансове (и най-важното – талант) да рестартира кариерата си, защото е точно на годините, в които най-сетне може да свали сянката на младия Хари от раменете си. И той прави всичко възможно: появи се гол на сцената в театралната постановка „Еквус“ от Питър Шафър, изигра прокълнат поет бунтар в „Убий любимите си“, полицай скинар в Imperium и дори...труп в експерименталния Swiss Army Man.

 

Сигорни Уийвър

Сигорни Уийвър със сигурност заслужава „Оскар“. Кариерата й датира от 1970 г., когато тя за първи път се появява за кратко в сапунената опера „Съмърсет“ на 21-годишна възраст. Не след дълго присъствието й в Холивуд става осезаемо: през 1979 г. Уийвър се снима в „Извънземното“, филм, превърнал се в класика за всички времена. Второто й изпълнение като Елън Рипли – в „Извънземни“ на Джеймс Камерън (1986), й носи първата от 3 номинации „Оскар“ за най-добра актриса, както и номинация за „Златен глобус“, но си тръгва с празни ръце. Две години по-късно Уийвър е може би най-голямата звезда на Холивуд за годината: печели „Златен глобус“ за най-добра водеща актриса от „Горили в мъглата“, както и „Златен глобус“ при поддържащите за „Работещо момиче“. Номинирана е в същите категории и при „Оскар“-ите. Въпреки че продължава да участва в много филми, тя все още не е спечелила своя „Оскар“. Хора, дайте й го!

 

Хелена Бонъм Картър

Когато става въпрос за актьорско майсторство, способността на артиста да е гъвкав и да се превъплъщава – да е различен в безброй роли, прави разликата между просто добрия в занаята и виртуоза със звезден статус. Хелена Бонъм Картър е звезда по много причини, но нейната актьорска гъвкавост е начело в списъка. Британката, влюбила в себе си мъже като Кенет Брана и Тим Бъртън, е в индустрията в продължение на близо 40 години. Пробивът й идва още със „Стая с изглед“ (1985). Отнема й обаче над десетилетие, за да бъде призната за звездните й способности и в Америка. През 1997 г. тя е номинирана за най-добра актриса както при наградите „Оскар“, така и от „Златен глобус“ за работата си в „Крилете на гълъбицата“. През следващите 2 десетилетия актрисата показва своя диапазон от „Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт“, франчайза за Хари Потър и „Алиса в страната на чудесата“ до „Речта на краля“, „Суфражетки“, „Големите надежди“ и „Клетниците“... Въпреки огромния си талант, Бонъм Картър все още няма нито „Оскар“, нито „Златен глобус“.

 

Юлиан Вергов

Нека дръзко включим в списъка и един български актьор. Ако Юлиан Вергов беше англичанин, днес навярно щеше да се говори повече за него, отколкото за Бенедикт Къмбърбач. Той обаче е българин, а нашият тесен филмов пазар не произвежда засега глобални звезди. Вергов заслужава своя голям световен пробив поне колкото Христо Шопов, останал бяла лястовица с участието си в „Страстите Христови“ на Мел Гибсън. Вергов е снимал в множество международни продукции. В интервю е разказвал следния любопитен случай: неговият персонаж трябвало да танцува с главния герой и след като камерата спряла, до него се доближил мениджърът на чуждестранната звезда: „Трябва да ви предупредя, ч г-н Х. в личния си живот не е гей...“. Българинът се бил превъплътил до съвършенство в увлечен по него. От много време насам за Юлиан Вергов приоритет е театърът, където може да изиграе еднакво убедително и националния ни поет в „Народът на Вазов“, и разхайтен сваляч в „Кафе с претенция“. Вярваме, че филмът на Павел Веснаков „Уроци по немски“, който донесе на Юли награда за най-добър актьор от престижния международен кинофорум в Кайро, ще има дълъг и щастлив фестивален живот и ще отвори на българина по-широко вратите на голямото кино.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.