0

К огато, техниката – таблета е преоткрита от почти 4 годишно хлапе се превърне в нещо, което не разбираш, а си едва на 32 години, се чувстваш едновременно изостанал и някак поостарял. Супер героите, които са много актуални за подрастващите малки гении, също се оказват таргет, които майките или поне една част, към която спадам и аз, не могат да покрият изискванията на своите деца. Та така, ако до сега си мислех, че храненето, обличането, ученето на цифри и букви, както и разходките в парка са достатъчни, то тези ми „добри“ и полезни неща за детето, се оказаха разбити на пух и прах.

Когато, техниката – таблета е преоткрита от почти 4 годишно хлапе се превърне в нещо, което не разбираш, а си едва на 32 години, се чувстваш едновременно изостанал и някак поостарял. Супер героите, които са много актуални за подрастващите малки гении, също се оказват таргет, които майките или поне една част, към която спадам и аз, не могат да покрият изискванията на своите деца. Та така, ако до сега си мислех, че храненето, обличането, ученето на цифри и букви, както и разходките в парка са достатъчни, то тези ми „добри“ и полезни неща за детето, се оказаха разбити на пух и прах.

Ставайки от сън почти 4 годишния ми син с блясък в очите ме попита - мога ли да бъда „Калинката“ от любимото му детско филмче, бях сериозно замислена, и попитаха какво трябва да правя. Той ми разказа, че тя спасява света от лошите хора, прави магични неща, има красив костюм и много хубава коса. Тогава за около минута се замислих и казах, ами ти как мислиш? Той, ме огледа добре и някак изпитателно. След по малко от минута обаче каза: „Мамо, ти нямаш хубава коса, не можеш да летиш и да спасяваш света, нямаш костюм на калинка и дори не можеш да танцуваш.....ето това ме срази. Поогледах се, позамислих се и му казах, че мога да танцувам, имам коса – дори и да не е толкова красива, мога да чистя, готвя, подреждам, пиша и говоря с 6 човека едновременно, а той се усмихна и ми каза, „НЕ, ти не си супер герой.“ Та така, от 8 сутринта установих, че синът ми иска да приличам на супер герой и да спасявам света, а аз вместо да покрия очакванията му – работя и спасявам обяда или вечерята.

Така, леко сърдита, и кисела, мълчаливо му подготвих обикновена закуска, когато малкия умник ме застреля с втори въпрос: „ Мамо, можеш ли да играеш с мен на играта на „Калинката“, вече мразех това същество с червен костюм на черни точки. Но, все пак бях предизвикана и реших да се доказвам – все пак трябваше да блесна в очите на детето с нещо. Та запретнах ръкави направих няколко раздвижвания на пръстите и видях „Калинката и Котарака“. Малкия ми обясни, че трябва да победя, това ме окуражи и започнах..... Това беше вторият удар под кръста, защото не успях да разбера смисъла на тази игра, не само че не победих, а се оказа, че не знам и половината неща, които таблета изписа на английски. Детето за пореден път ме срази с: „ Мамо, ти нищо не разбираш, и започна да ми показва и обяснява, когато излезе този надпис, онзи надпис, какво се прави и как се играе. Тогава разбрах, че май не разбирам много и от техника и чужд език. Малкия ми показа как е спечелил и неговата „супер Калинка“ е победила. Ей, това ми дойде в повече. Следващата половина от деня прекарах в сърдене и разочарование, чудех се как едно време бях доволна от сладолед и скачане на ластик, както и от факта, че майка ми не ме е набила за това че съм целила с джанки съседите. А сега, детето ми очаква от мен да бъда супер герой – разбиращ от техника и световни спасителни акции.

И ако това беше един странен ден, в който попаднах в дълбоки екзистенциални размисли за това, каква трябва да бъда в очите на детето си, то не ми трябваше много за да разбера и каква съм в очите на мъжа ми. Този пък хубостник, прибирайки се от работа ми каза: „пак цял ден работиш на компютъра, детето се е зомбирало в таблета, а сигурни и няма нищо за ядене.“ Е, ето това преля чашата и добре, че сме в България, където комшиите приемат виковете ми за нормална комуникация.