Н е само, че след 2 дни свършва свещения за мюсюлмани месец Рамазан, ами и през последната седмица тук в новата ми родина България the mood е някак си пустинно-арабски. Времето стана много горещо и сухо.Everybody все още ходят с покрити лица и носят маски и шалове, а небето над София е задръстено от сахарския пясък, който редовния пролетен африкански циклон носи по тези земи. Also, напоследък като си пусна новините и постоянно ме занимават с някакви wannabe новини идващи от Абу Даби, ама това е друга тема.
Не само, че след 2 дни свършва свещения за мюсюлмани месец Рамазан, ами и през последната седмица тук в новата ми родина България the mood е някак си пустинно-арабски. Времето стана много горещо и сухо.Everybody все още ходят с покрити лица и носят маски и шалове, а небето над София е задръстено от сахарския пясък, който редовния пролетен африкански циклон носи по тези земи. Also, напоследък като си пусна новините и постоянно ме занимават с някакви wannabe новини идващи от Абу Даби, ама това е друга тема.
The point is, че този пясък от Сахара дето е задръстил въздуха в София е наистина disgusting. Не знам за вас pals, ама аз не съм виждал Слънцето да грее ясно откакто Фики Стораро беше просто обикновен чалга певец, а в същото време устата ми постоянно е пресъхнала като на рокер бедуин, а пък гърба ми е потен като камилата му.
In addition миналият weekend с Додо решихме да потърсим оазис от пустинната жега в „Овча купел“, при това в рамките на София, тъй като моята beloved ханъм не беше особено навита на по-дълги преходи. That’s why се отправихме на хадж в прословутия столичен квартал „Дружба“ a.k.a. Дружбай. За новоизпечен българин като мен Конан Дъфи, ж.к. „Дружба“ си е доста интересна дестинация. It is true, че „Дружба“, няма митичната слава на своя по-голям събрат „Люлин“, нито притегателната сила за млади меринджеи работещи в колцентрове както „Младост“, но както казваше един от пияниците пред блока: „пак може да те набият“.
The most important is, че „Дружба“ е домът на най-голямото езеро в София, което (you will never guess) се казва Дружбенско езеро. Самият квартал както можете да се досетите е от т.нар. панелни комплекси или „ЖеКа-та“, с които държавите от бившия Източен блок са толкова известни. Кварталът е започнал да се населява през 60-те години на миналия век, но истинския бум е настъпил през 80-те. Освен езерото „Дружба“ е известен с прословутата си инсталация от два гигантски панелни блока свързани помежду си с трети, който виси във въздуха. Something like „Висящите градини на Семирамида“, само, че не в шумерски, ами в Тодорживковски style. Другите забележителности в „Дружба“ са ТЕЦ-а, метрото, стърчащият над земята път за летището (actually Дружба е първото нещо, което видях когато стъпих на българска земя) и по думите на Додо легендарната от близкото минало дискотека „Олимпия“, която вече не съществува.
Well, в оазиса на този шарен и многообразен софийски ЖеКа потърсихме спасение от сахраските жеги. До езерото се стига доста лесно. А пък паркирането е още по-лесно. Просто оставяш колата където намериш за добре с други думи паркираш като арабин в пустиня. After that или ще я намериш разбита или не. Иншаллах, както казват моите приятели мюсюлмани.
Самото езеро и паркът около него са very terrific. Дружбенското езеро е възникнало както повечето неща в шопския край – на инат. Докато са копаели за строителни материали по време на мащабните ремонти за Лятната Универсиадата през 1961г. в района се образувало езеро от подпочвените води. През годините бреговете му сами се оформили и след като кварталът се населил с хора, те започнали да използват местността за разходки и излети, докато накрая от Общината все пак не го ремонтирали и благоустроили като красивото езеро с парк, което можем да видим these days.
Дружбенското езеро е perfect place, ако си колоездач или имаш куче. Има дълги добре поддържани алеи и полянки за разходка. Самото езеро е с полощ от 7 хектара и за да го обиколиш трябва да вървиш повече от километър. Езерото е разделено на две части от голям пешеходен мост. Тъй като обаче ние с Додо, нито имаме куче (засега), нито obviously караме колелета, за нас топ приоритет беше да си намерим местенце за сядане близо до брега. Well, it wasn’t so simple. На практика няма много подходящи места за сядане край брега, а където има те са заети от рибари. Actually, колкото и да е странно рибари на това „квартално“ езеро има много. Един любезен дядо ми обясни, че се хващали предимно костури и слънчевки. От време на време някой зарибявал с каракуди, но те бързо се изловявали от „индианците от махалата“ преди да се размножат. Имало легенди и за гигатнски сомове по дъното на езерото, ама според дядото те били измишльотина. Finally, си намерихме красива пешеходна алея до самия бряг на езерото с няколко пейки във формата на шезлонг. Оказа се, че не са много приятни за сядане тъй като няма никаква сянка, а фасовете и слънчогледовите семки, с които бяха засипани подсказваха, че тези „шезлонги“ се ползват главно нощем от the teenagers.
Обаче, mate истинското приключение се случи когато видяхме две патици да излизат на брега и да се запътват по някакви си техни занимания по тротоара край нас. Додо реши да ги почерпи с малко от фунийката на сладоледа си и патиците горещо одобриха постъпката й. But there is more, само след няколко минути нашите пернати приятели повикаха братовчедите си от езерото и край нас се събра цяла армия от дружелюбни и obviously доста гладни патици. Meanwhile от страната на човешкия вид, също не се представихме зле. Със скоростта на светлината около нас с Додо се събраха безброй дечица, изпросили от родителите си солети и бисквити и устроиха истинско угощение за дружбенските патки. Причината of course беше, че хората искаха да снимат децата си с птиците, а те пък от своя страна нямаха нищо против, стига да им дадат храна. Така възрастните крещяха указания към децата си къде да застанат, за да „излязат по добре“, патиците пък крещяха с искане за още лакомства. В един момент минувачите по алеите се взираха от патица към човек, от човек към патица и отново от патица към човек. И както би казал my friend George Orwell, вече беше невъзможно да се каже кой какъв е. Especially, ако се загледате в няколко майки с черни анцузи от марка на немски производител на спортни стоки, нарисувани вежди и тежък вечерен грим.
The end of патешките истории сложи 8-9-годишен сополанко с колело, който мина с мръсна газ през патиците и ги замери с пръчката, която гордо държеше в ръка. Миг преди малкият престъпник да бъде хвърлен във водата (с напълнени джобове с камъни I hope) от възмутените патицолюбители (на английски е duck lover, ама ми стана неудобно да го пиша), от някъде се появи татуирания му баща с джапанки, бирен корем и чантичка „диагоналка“, който го перна зад врата, каза му „мноо си проз“ и го повлече след себе си с бързи крачки, за да го спаси от любовта на народа.
Ние, пък с Додо направихме обичайното в такива напечени ситуации – потърсихме къде да хапнем. В края на езерото of course намерихме приличен ресторант, който напълно в реда на дружбайските традиции бе комплект с фитнес клуб. Какво по-логично от това да ваеш perfect body и да ядеш панирани пилешки хапки на едно и също място.
Клиенти по масите имаше и вътре и вън. За сметка на това детския клуб беше затворен заради коронавируса. That’s why вместо да обменят бацили в детския клуб децата се бяха събрали да си обменят бацилите на площадката между две сепарета.
Яденето беше “not great, not terrible”, но докто отивах към тоалетната дочух част от загрижения разговор между две, какт Додо ги нарича, „батки“.
- И той ми вика, а мога ли да дойда да тренирам с приятелката си. Аз си викам супер, начи ще имам още един клиент и му казвам, добре доведи я. А оня ми казва не е „нея“, ами „него“.
- Батеее!
Батките явно бяха в сериозен философски диспут, тъй като заради кризата фитнесите са останали празни, и затова сега имат отчаяна нужда от клиенти и са готови на всичко. Оставих ги да се борят с душевните си теразния, а ние с Додо се отправихме към другия бряг на езерото.
Там видяхме две църкви, няколко колиби заселени с gypsies (сега разбрах кои са „индианците от махалата“) и много луксозен затворен комплекс с лъскави жилищни сгради, literally на метри едни от други. Also се натъкнахме на котешки резерват – изоставен двор, на който успяхме да преброим 14 улични котки, които никак не се трогваха нито от кючеците идващи от бараките, нито от огромните джипове минаващи покрай тях на път за баровския комлекс.
Такъв е животът в Дружбай. Насред пустинята от панелни блокове си има прекрасен оазис с езеро, край който може и да няма много богата флора, но пък можеш да се насладиш на супер богата палитра от представители на фауната.
PS. Аз съм Конан Дъфи и откакто се преместих от Лондон в Овча купел, regular разказвам за преживяванията си тук. За повече информация виж фейсбук-страницата ми (I don’t know защо редакторите постоянно трият линка J) :
https://www.facebook.com/britanskiabejanec/
Монитор
