На пазар в стара София
6

На пазар в стара София

На Женския селските моми се оглеждали за левенти, на Слугинската борса ставало цаненето

Някога в София нямало молове, а сегашното изобилие от стоки било още химера. Вместо това роля на търговски центрове играели пазарите – едни от най-важните топоси в градското пространство не само за стокообмен, но и за социални контакти. Както за столичанина, така и за селския човек от околностите на града пазарният ден бил истински празник – между сергиите и магазинчетата се осъществявали важни разговори с роднини и приятели, тук младежите си разменяли погледи с девойките, тук се коментирали и проблеми от ежедневното битие и кварталните клюки.

Още преди Освобождението в града съществували няколко пазарища, в които през определени дни от седмицата се събирали селяните и гражданите. Сред тях


силно се откроявал Женският пазар

който се смятал за най-престижното търговско средище в столицата както тогава, така и в годините след 1878 г. С името си се сдобил заради един стар от османско време обичай, който не позволявал на жената да посещава друг пазар освен селския и пазара за чисто женски потреби. Така жените в София в миналото имали привилегията да стъпват единствено на улица “Леге”, където се продавали стоките, които ги интересуват, и разбира се – на Женския пазар.

Първоначално той се разполагал в уличното пространство между джамията „Баня-баши“ и някогашния цирк-театър „България“, на чието място през 1909 г., били издигнати Халите. По-късно локацията му била сменена на бул. „Драгоман” и краят му се ширел чак до Лъвов мост. Осъществявал се винаги в петък, когато идвали селски търговци от близки и далечни места, сред които Кюстендил, Дупница, Самоков, Цариброд, Орхание, Пирдоп и др. Тук те предлагали на столичани най-разнообразни стоки - храна, дрехи, мебели и др., като се откроявали предимно гръмогласните продавачи на салеп, халва, картофи и зърнени храни. А с времето на пазара се открили дори и пивници и кафенета, където софиянци и гости на столицата съчетавали покупките със сладки приказки на по питие.

Но в началото на миналия век, когато транспортните мрежи все още не били развити, на селските търговци им се налагало да пътуват до два-три дни, докато стигнат в София. Освен това колите били рядкост и шопите идвали вместо това с талиги, каруци, брички – всичките теглени от коне, волове и магарета. Използвали превозните си средства и за преспиване през нощта, а своеобразен


паркинг били обособени пространства около църквата „Св. София“

градинката пред Банята и дори пред Народния театър – връзвали животните на улицата, пред къщите, дюкяните… Не било рядкост някое изгладняло конче да успее да се освободи и се отдаде на волно препускане из целия град. Поне докато не го хванат отново…

На самия пазар шумът и глъчката били големи, а по традиция пазаренето било задължително. И купувачи, и продавачи се надпреварвали кой е по-гръмогласен и с часове изпитвали силата на своето красноречие. А при спазаряването на по-значителни обекти като кола дърва, кон, вол, прасе и пр., пише Димо Казаков, преговорите приключвали „след продължително ръкостискане и друсане на ръцете с народни благословии“. В репертоара на селянина любими били фразите „Хаир от пари, хаир от стока“, „Да хилядиш“, „Зло да те не види, а добро да не замине“, „Що гониш, да стигнеш“ и пр., а шегобийците от своя страна добавяли: „Да те пази господ от кон отзад, от вълк отпред, а от калугер отвред.“

В първите години на миналия век обаче Женският пазар бил много по-малък и беден на стоки. Днешният берекет от продукти не бил познат, а плодовете и зеленчуците били само сезонни. Цените, естествено, също не са били като сегашните: „Тъй например продаваните на петъчния пазар продукти имаха следните цени: яйце – 5 ст., сирене – 1 лв., краве масло – 1,60 лв., кокошка – 60 ст., пуйка 2 - 2,50 лв., прасенце – 4 - 5 лв., вълна – 2,40 лв./кг., 100 зелки – 5 - 6 лв., кола дърва – 6 - 8 лв.“, отбелязва още Казаков.

За сметка на това обаче пазарът бил изобилен на особена жизненост. Там можело да се усетят какви ли не любопитни миризми, да се видят най-разнообразни багри от празничните носии на селяните и да се послушат благозвучните им песни. Шопите идвали с накривените си калпаци и дебели овчи тулупи, а гиздавите шопкини се пременяли в черни литаци и сукмани върху домашно тъкани кенарени ризи. На главите си връзвали разноцветни забрадки, а зад дясното ухо много от тях бодвали и по едно цвете от градината, тъй като някои тайно се надявали да запленят някой градски левент.

Освен Женския пазар в София имало още т.нар.


Солни пазар, Говежди пазар и пр.

но друго забележително търговско средище в тези времена бил тогавашният Битпазар. Той бил любим на по-малко заможните столичани и вехтошарите и бил сгушен в изгубения вече пасаж „Св. Никола“ в триъгълника, образуван от ул. „Търговска“ и булевардите „Мария Луиза“ и „Дондуков“. Тук купувачите можели да намерят буквално всичко и тъкмо с това било прочуто мястото, до което ежедневно се стичали хора от най-различни краища на страната. „На сергии, под заслон, на платнища се излагаха какви ли не вещи: стари, дори изпокъсани, но закърпени дрехи, лъжици, вилици, чинии, порцелан, разнообразна дребна железария, металически и дървени предмети, бельо и всевъзможни други вехтории“, пише в спомените си Райна Костенцева, добавяйки, че за продан се откривали дори и детски легълца и проядени от молци канапета, с бонус обаче и дървеници. Не липсвали и музикални инструменти – от малката хармоника чак до концертния роял…

„Можеше да се намери не само това, което беше отдавна изчезнало от редовния пазар, но и това, което беше изчезнало от спомените на съвременниците, които често питаха продавачите за какво е служила една или друга от изложените вещи“, пише и Казаков за необикновения пазар, който, обективно погледнато, представлявал смесица между голям антикварен магазин на открито и днешния Битак. Всъщност на едно от дюкянчетата там бил разположен и един знаменит книжарски антиквариат, който пазел особено ценни трудове, и около него постоянно кръжели студенти.

Друг прелюбопитен търговски топос от миналото на града бил и


Софийският слугински пазар

който дава ясна представа за порядките и градския начин на живот след Освобождението. Той се откривал два пъти в годината - веднъж на Гергьовден и втори път на Димитровден, като траел цяла седмица. На него ставало т.нар. цанене, тоест наемането на слугините, а колко било важно за столичани, можем да си припомним и от известния разказ на Вазов „Слугиня“. За всеки по-заможен дом помощниците били задължителни и именно там ходели да ги намерят в лицето на изпратените от бащите си селски девойки. „В селата имаше многолюдни семейства, които се прехранваха с голям труд, ето защо бащата завеждаше едно или две от децата си в града и ги оставяше при тези условия на господарите, за да се облекчи издръжката на семейството. Но селяните главяваха момиченцата си и за да се научат на домакинска работа и да получат по-добро възпитание. По-големите моми идваха на слугинския пазар сами, сами се пазаряха и постъпваха на работа“, спомня си още писателката за двата големи празнични дни, които шегобийците наричали още слугински Великден.

Така „Цаниш ли се, моме?“ бил съвсем обикновен въпрос, зададен от господарите, на който девойките с напета усмивка отвръщали „Цаним се, цаним се“ и лукаво питали дали в дома им има вестовой (мъжки помощник на офицерите). Причината – присъствието им било в голям плюс за слугините, защото и двамата млади били от село и лесно се разбирали, а в трудните моменти винаги си помагали. Когато пък се стигало до пълен сговор помежду им, дружината дори завършвала с щастлив край – а именно брачен съюз.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.