Спя. Сигурно е 6 сутринта и за това спя толкова дълбоко. Винаги съм сънувала странни неща, но това, което сънувам в момента, води класацията. Аз съм облечена празнично, пред мен има торта. В ръката си държа нож и почти с висяща лига се приготвям да си отрежа едно парче, за секунди си представям как хапвам от него и отпивам глътка от ароматното си кафе, толкова е хубаво... и крясък.

В този момент вратата на спалнята се отваря рязко, шумно и с трясък. На прага е мъжът ми с настръхнала коса и свиреп поглед. Иска да ме убие и да вземе голямото парче торта. Извиквам: Какво има да не би да обявиха война, че така крещиш и блъскаш??? Той святка лампата и се провиква: "ПАК СЕ УСПАХТЕ ! Закъсняхте за градина! Отново ще трябва да ви чакам!!!!!" Поглеждам – ОСЕМ И ПОЛОВИНА е! Ставам като ударена от ток, скачайки директно в леглото на Ивайло. Измъквам го от там и той започва да ръмжи и мрънка като малко диво прасе. Чувствам се смотана (повече от обикновено) и паниката става осезаемо шумна.

Блъскам се в мебели и стени. Мия си зъбите набързо, плискам си лицето с вода за уста и се опитвам да се облека. Нахлузвам блуза или нещо подобно. Обаче се оказва на обратно. После си спомням за дънките и ги взимам от закачалката. Някак се намъквам с нещо и се заемам с Ивайло. Той реве и нарежда - „НЕ, НЕ ИСКАМ ОЩЕ МАЛКО, НЕ ИСКАМ НА ГРАДИНА“. Не иска да се облича. Иска да гледа прасето „Пепа“, а баща му ме гледа с укор и светещи от яд очи. Аз му обещавам шоколад и на двамата де, ако ми даде да го облека и тръгнем на време. Не иска. Мъжът ми е още по ядосан и за пореден път ми трие сол на главата – „Ако поне веднъж не спите до последно като заклани може би понякога щях да ползвам обедна почивка“, казвам си: „Боооожеееее, горкия сомалиец“. Доплаква ми се, Ивайло седи. като хипнотизиран и чака пред неработещия телевизор да започне нещо...??! "Ех, не ми е лесно." С един пръст пускам телевизора, обличам нещо и на детето, мъжът ми ме чака на вратата с детската раница в ръка, търся любимите нездравословни бисквити на Ивайло – давам му да отхапе поне веднъж, падат трохи но ...това е. Някак сме почти на финала, но нееее Ивайло изревава, все едно е ухапан от бясно куче – Мамооооооо, мамоооооооо, няма я ПЕПА!!! От бързането, или от паниката, отговарям с глас, които чу и съседът: "КАквО дА нАпрАвЯ" Той е в шок. Хвърчи и отново реве.

Слагам му якето и излизаме. Навън е адски студ. Междувременно баща му ни чака в колата и се обяснява на шефа си по телефона за поредното ни закъснение Връщаме се, за да се обуем. Боже, детето е по чехли!!! Започваме да тичаме и ето успях да го обуя, аз казвам на детето, че този ад ни е за последно и утре! ще е друго – той ме поглежда и казва – „МАМО“ – смешно е.

Поглеждам го и за 2 секунди се чудя, или съм много зле или детето се опитва да ме успокой. Качваме се в колата, мъжът ми не ни говори. По пътя обяснявам на Ивайло, какво да каже на госпожите. Мозъкът ми работи на четвърт оборот, за това единственото, което измислям е, че телефонът ми е счупен и не съм успяла да ги предупредя, че ще закъснеем. А се е наложило... Питам го няколко пъти дали ме е разбрал. "ДА." Поемам си дъх и избърсвам потно чело. Влизаме. Отпечатъкът от възглавница седи гордо на лицето ми, за да провали всички мои планове за оправдание.

Срам ме е. Тъкмо съм готова да се успокоя, когато чувам милото гласче на сина ми в групата: "УСПАХМЕ СЕ. " И в този момент кръвното ми се вдига, искам да потъна в земята от срам. „ НО ЗАКЪСНЯХМЕ, ЗАЩОТО ТАТКО СЕ КАРА НА МАМА, МАМА НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА СТАНЕ НА ВРЕМЕ И АЗ ИДВАМ КЪСНО НА ГРАДИНА , А ТАТЕ ВИНАГИ ЗАКЪСНЯВА ЗА НЕГОВАТА РАБОТА“ Това е края, съсипана съм, срам ме, но някак си съм спокойна, повече никога няма да се налага да се обяснявам в градината – те знаят всичко!

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Юруш на гимназиите! (или как седми клас ме превърна в бакшиш и банка едновременно)

„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Мама е космата като мечка – Лудото майче Vs. детската уста

Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.

Когато дъщеря ми порасна

Здравейте, хора. Отново съм аз-Лудото Майче. И продължавам да ви разказвам историите си. Истории, в които сигурно много от вас ще се разпознаят. И могат да получат съвет. Нали народът е казал-не питай старило, а патило. Та един важен период за нас е порастването на нашите деца. Спомням си, сякаш беше вчера, изпитанията, през които преминах като майка, докато момиченцето ми растеше.