Часът е осем. Вечерта. Търчиш към къщи, след работа и поредната родителска среща. Главата ти гъмжи и усещаш как паяците плетат мрежа в нея. Чуваш гласове. В съзнанието ти още ехти предупреждението на класната. За пореден път.

„Моля ви, предупреждавам за кой ли път. Все още има деца, които са без три молива и то неподострени. И точно като пиша на дъската, тогава започват да вадят острилките. И моля, да не закъсняват. 8,20 не е време за пристигане в училище. От 35 минути час, не остава време, а вече текстовете са дълги. Ако дойдат по-късно, каквото и да правя, не мога да им привлека вниманието. Носете и навреме бележките за отсъствията“.

Филологът в мен проговаря и още правя литературен анализ на думите й. Питам се дали съм сгрешила в нещо, след като всяка вечер чинно проверявам раницата на детето, моливите, гуми, острилки и прилежно събирам папките с учебници. Дала съм бележката за отсъствията по болест навреме, не закъсняваме. Хм. Явно нещо друго не правя както трябва. И докато мислите ми трескаво се боричкат в главата ми, се прибирам у дома. Детето преди половин час се е прибрало от урок по английски. От вратата изстрелвам към нея няколко въпроса: „Как мина английският, какво правихте днес. Защо нямам никакви координати на учителката ти, нали трябва да поддържам връзка с нея. Не може така, трябва да питам дали напредваш. Написа ли всички домашни. Започвай да се упражняваш, класната ти каза, че сте зле с четенето. Вади читанката, искам да ми прочетеш текста за утре. И ти видях входните нива. Имаш три елементарни грешки. Как можа да си напишеш улицата в графата за адреса с малка буква? И си отбелязала за вярно изречение, което накрая няма точка. Срамота. А майка ти българска филология е завършила, няма да ме излагаш. Това е недопустимо....“ Второкласничката започва да се обяснява и да вади учебниците от раницата, докато вадиш яденето от хладилника, за да вечеряте. Отдъхваш, че поне мъжът ти прави салатата, че да не се занимаваш поне с това. На всичкото отгоре сте в ремонт и вече си леко изнервена от хаоса. И това само защото мъжът ти е решил, че подът е леко крив и това го дразнело, докато лежи на спалнята. Лошо му ставало, то и на мен вече ми е до припадък, защото заради кривия под, цял месец чакаш да изсъхнат замаските, да ти докарат новата спалня, да ти свържат парното. На всичкото отгоре си накарала мъжа си отново да боядиса. Нищо, че се нанесохте декември миналата година.

„Искаш, не искаш, ще боядисаш. Има петна на някои места. С тая светла боя, не може така.“

„Къде видя петна, бе, жена. Защо пак да боядисваме“, гледа ме тревожно той.

„Не, не, решила съм. Нова спалня ще има, няма как“, отсичам аз.

И в целия този ужас, детето реве, че щяло да има урок по плуване, а ти не можеш да му откриеш банския и шапката. Спокойно, нали си супер майка, ще оцелееш. Или да взема няколко успокоителни. Лошото е, че валерианът вече не действа. Слабичък е.

Та стигаш отново до вечерята. Викаш детето да хапнете набързо, за да се впуснете в дебрите на образованието. Няма как. Като една изискваща майка, винаги смяташ, че детето ти не е добре подготвено. Никога не си му дала достатъчно задачи за упражнение, не може да мине и без диктовка. Срамота, второкласничката е объркала думата „охлюв“ и я написала с „ьо“. Майката филолог изтръпва.

„Ама целия клас я объркахме. Не само аз“, започва да се оправдава второкласничката.

„Ти ако сега не се научиш да пишеш правилно, как смяташ, че ще се справиш занапред. Знаеш ли какво е в 5-ти клас. Критичен е, майките вече ми се оплакаха. Вземай тетрадката за упражнение и да правим диктовка. Явно трябва да те стягам повечко“, отвръщам аз.

„Ама не издържам, само ме караш да уча, боли ме главата вече. Всяка вечер учене, писане, на уроци. Дете съм, кога да играя“, преревава второкласничката.

„О, моля ти се! Ще играеш, на колко си години, че ще играеш. Моля те, не започвай и ти като майката на Весето, дето все ми разправяше, че не трябва да ви тормозим, а още да играете с кукли. Знам ги такива, и после се чудиш защо сте неграмотни в 4-ти клас“, аргументирам се гордо. И продължавам, обръщайки се към мъжа ми:

„Видя ли какво стана. Нали всички ме упреквахте, че я натоварвам много в 1-ви клас. Разпуснах я малко и какво стана, не може да напише правилно „охлюв“. На всичкото отгоре имаше цяла глава за охлюви и баба Цоцолана в „В патиланско царство“. Нали тя го чете през лятото. На глас, пред мен“, ядосвам се аз.

„Чуваш ли, майка ти е права. Трябва да учиш. Или после ще станеш някоя продавачка или маникюристка“, подкрепя ме баща й.

„Ама аз искам да съм маникюристка. Хубаво е, а и обичам да рисувам. И вуйничка е маникюристка, виж колко пари изкарва“, изтъква детето.

„Аааа, маникюристка не може. Нито продавачка. В никакъв случай. Трябва да работиш с ума си и да имаш образование“, скастрям я веднага.

Сещам се отново за думите на госпожата и веднага започваме диктовка. След това проверявам чинно раницата, папки, учебници. Всичко е сверено по програмата. Моливи-задължително. Дали са три и то остри. Слагаш допълнителни тетрадки. Да не направят забележка на детето, че няма. Да не те изложи и да си мислят, че си нехайна майка. След като то заспи, гладиш дрехи. Вече е ударило 12. То толкова малко време има за сън, че се въртиш като кукувица и се чудиш да лягаш ли или да позяпаш телевизия. Половин час за теб. Унасяш се. Имаш чувството, че дори не е било нощ. Алармата звъни. Вече е 6,20. Умираш за сън, но трябва да станеш, за да имаш време спокойно да изпиеш едно кафе. Докато се наканиш, вече трябва да събуждаш детето. И се започва.

„Дай ми други дрехи, тези не ги искам. Това ми е тясно. Приличам на клошар...Нали ти казах, че не искам сандвич. Ще си купя нещо. Не искам да ям на стол. Колко пъти да ти обяснявам, че храната е гадна...“, тръшка се дъщеря ми.

„А, не. Не може да караш само на суха храна и да си купуваш боклуци. Нали казах никакви кубети, ама ти продължаваш. Поне супичката изяж...“

„Ааааа, не мога да ви чакам всяка сутрин. Пак ще закъснея за работа. Ама ще ме изгонят вече. От утре-с автобуса, не става така. Ако не тръгнем в 7,15, хващаме задръстването“, вече мърмори мъжът ми.

Потегляме. Няма 7,30, а вече съм изморена. Тепърва започвам работа. И се питам къде е чак 8 вечерта. Ама ще издържа. Нали съм супер майка. И всеки ден така...

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Кажи, баба, тенкю... на турски (Госпожа Фазилет, нейните дъщери и аз – продължението)

Чухте ли, че ще има продължение на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери?” Не, не сте. Няма да има. Будалкам ви. Това е нещо като встъпление, за да ви подготвя, че днес ще си говорим за сериали. Турски и индийски предимно.

Юруш на гимназиите! (или как седми клас ме превърна в бакшиш и банка едновременно)

„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Мама е космата като мечка – Лудото майче Vs. детската уста

Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.