21 век. Живот, изтъкан от технологии. В същото време и от парадокси. Странно е как всичко е само на клик разстояние от нас, общуваме през монитора, създаваме приятелства през мрежата, общуваме с непознати, а в същото време сме чужди за тези, с които живеем.

Защото понякога наистина се оказва, че не познаваме този, с който делим дори едно легло или един покрив. И отново парадокс - изведнъж се оказваме в капана на агресията. А тя има много лица. Странно е как се оказваш в пипалата й. Да те задуши, да се окажеш в безизходица. Луташ се между двете крайности, сякаш си на ръба. Живееш между страха и срама. Отричаш проблема, търсиш вината в себе си. Докато не стане нетърпимо. И е страшно, защото в ХХI век агресията е диагноза на цялото ни общество. И тук не става дума само за домашното насилие, за жертвите му, които се увеличават с всяка година. Ако щете става дума и за обидите, които си разменяме по улиците, докато шофираме, дори докато с детето сме на разходка в парка. Става дума и за уж невинните шамари, които удряме на хлапето си, просто защото сме изнервени от кошмарния работен ден. А то не ни е виновно. Става дума и за насилието към животни. Оттук се започва. И после кошмарът се пренася в къщи. Започва се с обидите, след това с шамарите, докато не се стигне до брутален побой. Или смърт. Помните ли случая с убитата Виола? Наскоро пък мъж преби съпругата си до смърт във Варна? Брутално, жестоко. Няма да изброявам другите случаи. Станаха доста и са достатъчно показателни. Те са симптом за обществото ни, но лечение на тази болест още няма. Дори психиатри са категорични, че проблемът с ревностовата параноя ще се задълбочава, а случаите на домашно насилие - все повече. Статистиката е достатъчно показателна. Близо 1800 са жертвите на домашно насилие, които са потърсили помощ през миналата година. Кризисните центрове са пълни, дори няма места. Което също е парадоксално. И без това на пострадалите им е достатъчно трудно да признаят, че има проблем, да се отърсят от страха и от срама и да потърсят помощ. Затова за проблема трябва да се говори. Жените трябва да знаят, че има към кого да се обърнат при нужда, че има къде да отидат, че могат да разчитат на хора, които да ги защитят. Защото и без това им е достатъчно трудно. Докато мълчим, ще продължаваме да сме в капана на агресията и няма да се измъкнем. Споменете си това всеки път, когато повишите тон на някого на улицата. Или пък на детето си. Защото после измъкване няма. Нищо, че всичко е уж на клик разстояние. А всъщност живеем в самота.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Цената на целомъдрието

Целомъдрие? Самата дума в ХХІ век предизвиква не насмешка, а откровен смях. Особено в някои слоеве на обществото – тийнейджърите и хората без образование. Оказва се, че младите хора в България започват най-рано полов живот в страните от Европейския съюз.

Фаталният ловен тарикатлък

Безотговорен човек с оръжие е като шимпанзе с граната. За зла участ си припомняме тази фраза от „черния“ хумор с началото на всеки ловен сезон. Оставаме настрана административните въпроси - сроковете за ловуване и за регистрациите, опазването на животните, борбата с бракониерите и прочее.

Нетърпимост към расистите

Късметът да видим на живо звездния английски футболен отбор е на път да се изпари, след поредната расистка проява. Не стига, че нашите футболисти разочароват с поредица от загуби, но сега може да ни лишат и от тази малка радост, защото мачът може да се играе без публика. И това е защото някак си бързо утихна възмущението от подобни прояви по време на мача с Косово и наказанието-глоба и една празна трибуна бързо се забрави.