Мина Милева и Весела Казакова: До зрителите достига едва една десета от българското кино (ИНТЕРВЮ)

Мина Милева и Весела Казакова: До зрителите достига едва една десета от българското кино (ИНТЕРВЮ)

  • Стремежът за плеяда от звезди във филмите прави невъзможен пробива на младите творци
  • Осъзнахме смелостта си в „Жените наистина плачат“ едва след като го гледахме отстрани

- Мина и Весела, „Жените наистина плачат“ вече се срещна и с българската, и с международната публика? Каква е реакцията на зрителите?

- Мина Милева: Много сме изненадани от реакцията на българската публика. Тя е страшно позитивна. Чудим се какво става, защото всичките ни филми малко разтрисат.

- Весела Казакова: И на прожекциите навън темата много резонира. Реакциите бяха такива, че след филма нещо в хората се открехваше и те започваха да споделят. Бяхме спирани по улиците в Кан от висока класа френски актриси, световни имена... И всички те чисто по женски започваха да си говорят с нас.

- ММ: В Кан видяхме реакцията на гилдията, като даже се е стигнало до Тилда Суинтън и продуцента Майк Гудрич, който каза, че филмът е „пълен с живот и ярост“. Попаднахме в класация на шестте най-добри филма от официалната селекция на Screen International. Това е изключително постижение, защото разликата на фестивала в Кан тази година беше, че не всеки филм получи рецензия. Имаше скупчване на филми, липса на организация и поради COVID мерките нямаше достатъчно англосаксонска медия. И доста от филмите останаха само с френски рецензии.

- ВК: Имаше акцент върху нашия филм и върху българското кино, новата вълна. Казваше се, че „българите идват“. Целият Кан говореше за това.

- Засегнахте темата за дистрибуцията на българското кино на една от премиерите си. През какви предизвикателства преминахте с вашите филми?

- ММ: Първо искаме да благодарим на „Александра филмс“. Стана чудо, защото всички ни бяха отказали, дори те, но явно размислиха. С „Котка в стената“ например филмът е на английски и в световната киноиндустрия е много важно да направиш такъв. Много хора обаче тогава ни казаха „Вижте, вие изкарвате две нови имена – Ангел Генов и Ирина Атанасова, които никой не познава“. Казваха ни да си вземем Блатечки, Вергов, Геро...

- ВК: Казваха, че публиката откликва на тези неща. Но публиката не е глупава.

- ММ: Много трудно беше. „Котка в стената“ доби уникална популярност в Европа. Беше селектиран за европейските филмови награди. В много страни има взривно разпространение – в Полша, Гърция, Испания. За „Жените...“ стана чудо – Мария (Бакалова – б.а.) се превърна в холивудска звезда. После имахме и Кан и си казахме, че имаме всички предпоставки някой да ни вземе в България. Ами не. Дойдохме и започнахме да чукаме на врати. И ни казаха „Нямаме време, трябват ни 8 месеца“...

- Осем месеца за какво?

- ВК: За подготовка. Ние излизаме по българските кина два месеца след световна премиера. Това никой не го прави.

- ММ: Но ние чухме изречение, че филмите от Кан и оскарите са негледаеми, което е стара концепция. Накрая се отчаяхме и бяхме готови да запретваме ръкави и да го направим сами, без дистрибутор. Искахме да започнем кампания, с която да кажем, че всъщност има българско кино, но то не достига до зрителите. Те съдят българското кино по една десета от това, което е то. И всъщност този стремеж да има цяла плеяда от звезди прави невъзможно за младите идващи режисьори и автори да пробият. Това е като геноцид за нашето кино и култура.

- Прави впечатление, че звездите, които са ви изброили, са само мъже. В този ред на мисли може ли да се говори за дискриминация на полова основа в киното ни?


- ММ: Не искаме да наблягаме на това, но наистина е така. На нас няколко пъти ни казаха, че Мария Бакалова не е достатъчна.

- Обиколихте немалко фестивали в Европа през последните месеци. Има ли изградена представа за българското кино на тях? Какво казват колегите ви от Европа за него?

- ММ: Към него има интерес, тъй като е най-малко познатото от нашия регион. Всички страни са направили бум – като започнем от Румъния и приключим с Гърция и Сърбия. Но ние имаме късмет, че сме около тези гиганти и хората предполагат, че и ние сме такива. Хубавото при нас е, че няма унифицираност, както в румънското кино например. При нас всички са различни. И тази индивидуалност е много голямо богатство.

- ВК: В българското кино има някаква душа. Но наистина е тежка задача да достигне до публиката и тази задача отнема много време. Слава богу, че махнаха таксите за виртуално копиране (познати още като VPF – б.а.). Нямаше да имаме разпространение иначе. Тези такси съществуваха, за да има киното гаранция, че ще е на печалба. Те предполагаха продуцентите да предплащат салона – тоест да покриват значима част от него и ако се запълнят местата, първо избиват тази такса.Сега нея я няма, но именно „Александра Филмс“ казаха, че ако филм не е посещаван първата седмица, кината ще спрат програмацията, защото нямат финансова изгода. Така че хората трябва да знаят, че когато даден български филм тръгва по кината, сега е моментът да се гледа. След две седмици може и да го няма. Особено в по-малките градове.

- Да се вгледаме повече във вътрешността на филма. Как събрахте смелост да разкажете толкова лична история и какви са подводните камъни на изповедта чрез киното?

- ВК: Всъщност ние чак сега осъзнаваме смелостта си, като гледаме отстрани. Биби (Биляна Казакова – съсценарист и актриса в „Жените наистина плачат“ - б.а.) също каза, че сега, като го гледа, възприема филма по-тежко.

- ММ: Наистина има и подводни камъни и това го научихме още от един сценарист на Милош Форман навремето, който каза: „Помислете, че всичко, което е станало в този период, трябва да се вземе под внимание. А паметта е услужлива и вие взимате само отделни епизоди“. Затова правенето по лична история е може би дори по-трудно, отколкото чисто фикционалната драматургия.

- ВК: Затова всъщност ние до голяма степен структурирахме така нещата, че да включват истински и измислени събития. Подредихме ги като купчината камъни, на които стоят двете героини. И вече не разказваме собствената си лична история, тя става общочовешка.

- Във филма има много импровизация. Тя ли помага за този почти документален стил, който според мен създавате във филмите си?

- ММ: Имахме такава техника да не показваме сценария. Изпращахме на актрисите сцените вечерта и сутринта имахме демократично съгласие те да се обсъждат. Имахме и много хубави предложения от Ралица (Стоянова – б.а.) и Мария. И идеите на всички по много хубав начин надграждаха написаното. Но ние винаги си го гонихме.

- А в какъв етап от работата се открихте с Мария Бакалова и видяхте ли я още тогава като звездата, която е днес?

- ММ: Всички момичета на кастинга бяха много силни. И много им благодарим за разголването, защото ги накарахме да кажат и направят някакви лични неща. В Мария видяхме огромен професионализъм. Имаше много добра химия с Ралица Стоянова. И една лудост и екстремност, която страшно ни зарадва, защото доста от другите момичета имаха граници. Имаше и огромна посветеност и дори каза, че ако трябва, ще се подстриже в кадър, че ще е с гола глава... Дори от продукцията на „Борат 2“ ни бяха подготвили перука и тя беше дело на един от най-големите английски специалисти.

- ВК: Стилът на „Борат“ всъщност много се доближава до нашия, защото ние пускаме актьорите в реална среда. Всички сцени из Странджа ни бяха реална среда, протестите... И дори да имаше някакво притеснение, при включването на камерата Мария беше войник.

- ММ: Освен това тя е изключително позитивен и добър човек. Дано да си запази тази нейна доброта, тъй като е на много високо и ветровито място и трябва вече малко да се пази.

- С филма си вие правите сякаш моментна снимка на съвременното общество в България. Има ли развитие ситуацията от гледна точка на темите, които засягате, от края на снимките досега?

- ММ: Много се надяваме, че има. Оптимисти сме за България.

- ВК: Много се измъчи тоя народ. Мен ме е еня за тази наша душевност и за всички неща, през които преминаваме. И определено сме много изключителна нация. Много сме специални. Затова се радваме, че направихме филм, за който ни казаха, че изглежда и се чувства като „чисто български“.

- ММ: Някои български филми също оголиха обществото, но хората не успяха да ги гледат. Филми като „Безбог“, „Слава“, „Бащата“... На останалата част от света също й е интересно какво става тук. Може да сте сигурни обаче, че почти никой не знае къде е България. Това все още ни учудва.

- Може би заради това определям като много емоционален момент този, в който Бакалова запява народната песен във филма. Още повече, имайки предвид, че той е гледан из големите фестивали в Европа...

- ММ: Хубавото е, че тази песен - „Страти Ангелаки думаше“, е избор на Мария и тя е от този регион, така че носим цялата автентичност.

- ВК: Когато направихме кастинг за ролята, обявихме, че момичето ще има някакъв талант и той зависи от избраната актриса. В случая героинята Соня свири на флейта, както Мария свири на флейта и пее народни песни. Тя всъщност носи много дълбоко в себе си българския дух...

- Влияние върху изкуството през последната година и половина несъмнено имаше и пандемията. Как се отрази през вашия поглед тя на изкуството?

- ММ: За съжаление тя засили сегрегацията между хората. За киното имаше катастрофален ефект, дистрибуцията започва да се обърква. Почти всички фестивали показваха натрупани филми още от 2018 г. Поради разместването на Кан се разби целият календар на фестивалната година. Платформите пък започнаха много да навлизат.

- ВК: Ние сме фенове на платформите, но се притесняваме, че независимото кино ще пострада много. И европейската идентичност и киното, което се поддържа, може би съвсем ще се изменят.

- ММ: Но нашите институции не оказаха съществена подкрепа. В Румъния Александър Нанау си отказа медала от президента. Това е режисьорът на „Колектив“ с „Оскар“ номинация в две категории – в чуждоезичната и в документалната. Когато отказа приза, той отбеляза, че институциите не правят нищо за творците. Същото е и при нас, само че никой не си отказа медала.


Визитка:


Весела Казакова е родена в София
Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ и продуцентство УНСС. Сред популярните й роли са тези във филмите “Мила от Марс” и „Откраднати очи“
Дебюта си зад камера прави, когато през 2008 г. с Мина Милева създават продуцентската компания Activist38
Милева завършва анимационна кинорежисура в LA CAMBRE – Брюксел, и НАТФИЗ
Работи в продължение на години по специалността си във Великобритания.
Двете са автори на филми като "Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС", "Звярът е още жив" и „Котка в стената“
Новата им творба „Жените наистина плачат“ направи световната си премиера на фестивала в Кан, а вече може да бъде гледан и по родните кина

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.