Ясно съзнавам, че с този текст ще бъда обявен за родоотстъпник, хейтър и други обидни „бисери“, считани за модерни в общественото интертнет-мнение. Това няма да ме спре да кажа личното си мнение – мартеницата не е българска традиция. Или поне не е чак толкова древна, колкото се опитват да ни я представят. Тя е нещо като „мъжкото хоро“ в Калофер, което се зароди през 90-те години на ХХ век и това тутакси го прави „старинен обичай“.

Ние имаме всякакви народни песни - за хайдути и юнаци, за красиви моми и любов, и даже за това „как се сади пиперо”. Но нямаме нито една фолклорна песен за мартеницата. Също и нашите възрожденски писатели са писали за какво ли не, но и думичка не обелват за „изконния” български ритуал да слагаме червени конци навръх 1 март.

Това е така, защото мартеницата, напук на празнословните твърдения и на дълбокомислените писания ала Уикипедия, не е чак такава традиция.

Обичаят да се връзват червени и бели конци по ръцете в началото на пролетта се среща почти навсякъде на Балканите - в Румъния (мърцишор), Македония (мартинка), Сърбия, Северна Гърция, Албания и дори в Молдова и южна Украйна, като там ги носят по два-три дни - и то главно жените и децата.

И у нас е било така до към 50-те години на ХХ век, когато мартеници са се слагали само в някои региони на страната – не навсякъде! БКП по някакви не особено ясни патриотични подбуди обаче налага балканския обичай за мартеницата като национален символ и тя започва да се носи масово и от мъже. Някъде от тогава около 90% от българите са готови да се закълнат, че този обичай е древен, чисто български, и идва още от времето на хан Аспарух. Това, разбира се, е също толкова вярно, колкото и мантрата, че „месо не се мие”, дори ако по него има вмирисана на мърша кръв или козина от животното. Вярно е и колкото битово-кулинарната приумица да биеш хубавата сочна пържола с чук, докато тя стане плоска, твърда и суха като подметка. Накратко казано, това са някакви бабини деветини на битово ниво, които се приемат безропотно от народонаселението. Със същата вяра и без замисляне, както се приемат плоските лъжи на телефонните измамници.

Всъщност идеята, че червеният конец пази от „уроки”, „зли очи” и носи здраве, е широко разпространена по целия свят. Много е актуална в момента и в псевдорелигиозното учение кабала. Ние тук само малко сме го доразвили, като му придаваме някаква уж художествена и уж патриотична стойност. Но ако вярвате, че червеният конец носи здраве, то тогава вярвате ли, че зеленият конец е за богатство и пари, розовият конец е за щастлива любов, а синият конец на жълти точки е за високо спортно майсторство? Това е нелепо и инфантилно. Чиста проба суеверие е червеният конец. А думата суеверие идва от старославянското „всуе“ (тирани, всуе се морите), което значи празно, напразно. Т.е. суеверие означава празна вяра, празноверие.

Що се отнася до т.нар. художествена стойност на мартениците - и тук не съм особено съгласен. Разните там Спондж Боб, ледени кралици, спайдърмени и други произведени в Китай пластмасови и текстилни джунджурии нямат нищо общо с естетиката. Донякъде разбирам децата да се радват на тази шарения, но когато и възрастни мъже се окичат като коледни елхи, ми става малко смешно. Дори е жалко да гледаш как някой мъжага си е пуснал брада, за да е по-мъжествен, татуирал се е с юнашки дракони и черепи като якудза и се е накачулил с червени гривнички като 7-годишно момиче.

Още по-фрапантно е, че вездесъщата сила на нейно величество мартеницата изглежда оказва лечебните си благодатни свойства и върху домашни любимци, овощни насаждения, леки автомобили, офиси и апартаменти, защото дойде ли 1 март, тя увисва като прани гащи абсолютно навсякъде. Особено сме милички, когато окичим с този атрибут някой знатен чужденец. А чужденецът премигва, сякаш бушмени са му подарили черепче от сурикат.

И ако всичко казано дотук до някаква степен може и да е субективно мнение, ще заключа, че мартениците никак не са безобидни. Тази кабала-мания всъщност представлява магия за здраве и късмет, заклинание, амулет, тотем. В това отношение мартениците може да се сравнят с вуду кукла, която също се прави от конци и парцали, само че вуду куклата е за черна магия (болест, смърт), а „добрата и хубава” мартеничка е за бяла магия (живот, здраве, късмет). Аз обаче не съм Хари Потър, нито Баба Яга и не желая да участвам в тези магически сеанси, да се кича с амулети, да викам духове или да ми гледат на кафе. Не се интересувам от карти таро, нито от окултизъм или от ретроградния Меркурий. Освен това мисля, че мартениците влияят крайно негативно на творческото мислене на децата. Защото ги карат да мислят по калъп и да вярват в глупости. Като тази, че един произведен в Китай червен конец може да ти донесе успех и здраве.

Разбира се, аз не казвам „не носете мартеници”. Нека всеки сам да си преценява. Просто е хубаво хората да се позамислят малко повече, когато ни сервират такива „древни традиции” като единствена, неповторима и неоспорима истина.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Хоум офис: разпределение по дни

Не е честно аз три пъти в рамките на 24 часа да си чистя колата от сняг, за да отида на работа, докато някои снимат снежната покривка от балконите си и пръскат остроумни разсъждения във Фейса. Хоум офис ли? Знам го аз този „хоум офис“! Кафе с палачинки и кроасан за закуска, после чай с мед, лимон и бисквитки против короната, хайде малко четене на новини в нета и я! - то стана време за обяд.

Зараза с пуканки и дистанционно

Ситуацията с коронавируса излезе по-сериозна, отколкото си мислеха хората в началото, включително и аз. Мнозина се чувстват като в апокалиптичен филм – празни паркове и градинки, маскирани минувачи по улиците. В първата неделя след забраната за безцелно пътуване шофирах по магистралата. Беше като севернокорейски път – голям и широк, но почти без коли. Колко съм мечтал за празни пътища – натискаш здраво газта и никой не ти пречи, но това пътуване си беше малко зловещо. Като в призрачен филм.

Как Толбухин заживя с коронавируса

Тая прохладна мартенска вечер общинският зам.-инспектор по пазарите и тържищата Толбухин Спахийски влезе в кварталния супермаркет, за да купи хляб и нещо за вечеря. В супермаркета народонаселението се готвеше за война. Щандът с консервите бе почти празен, а някакви обезумели хора бутаха пазарски колички с по 15-20 кила брашно, 30 бутилки олио, цели чували със захар и планини от тоалетна хартия. Някакъв зевзек с тържествуващ поглед и с голи ръце носеше към касите 15-16 хляба.