Благодарение на моноспектаклите се отървах от изкушенията и бесовете, казва в интервю за "Монитор" известният актьор и режисьор

- Мариус, много твои по-млади колеги са споделяли неведнъж, че са станали актьори, вдъхновени от теб и твоите моноспектакли. Имаш ли усещането, че създаваш школа?

- Да, знам за това. Много млади актьори, с които съм работил, са ми го казвали. Гледам да не обръщам внимание, защото се страхувам от заслепяване, от възгордяване. Но това е в същността на работата. Това да си полезен в професионален аспект е нещо важно. Аз се надявам театърът да е полезен, тоест сигурен съм – той е част от ценностите на цивилизацията. Хубаво е, че в България публиката през тези години застана зад театъра, не го изостави въпреки неговите какви ли не, понякога и не толкова хубави прояви... Хората продължават да му имат голямо доверие. Може би заради това, че получават преживяване в сегашно време – нито в минало, нито в бъдеще. Театърът е винаги в сегашно време! Приказките за него, интервютата, статиите са само нещо необходимо да поддържа науката, знанието за театъра. Сцената, публиката – там е истината. Отдавна съм решил, че това ще ми бъде животът: аз от 10-годишен съм на сцена и си давам сметка – може би наистина трябва да предам онова, което съм научил. Ще трябва скоро да реша... Имал съм много предложения да го направя, но как да ви кажа... – нормално е всеки човек, който играе, да се съмнява дали не се върти в кръг, дали не прави едно и също, дали не потъва в себе си, в своите си проблеми. С годините се научих на по-широк кръгозор, на повече вглеждане в другия, не толкова само в личното, за да мога да бъда по-полезен. Наясно съм обаче, че това лично вглеждане е свършило доста работа за мен самия, защото благодарение на моноспектаклите съм се справил с неусетно навлезлите в мене безброй изкушения на този свят през младостта. Изпълнявайки толкова роли, толкова различни характери на сцената – по 4-5 и повече наведнъж, аз всъщност съм се отървавал от тези бесове, от тези грехове. Просто съм ги изтръгвал от себе си и съм ги изхвърлял навън. Така съм се преборвал с ужаса, връхлитащ младата душа, която е незащитена. Сега вече, в тази възраст – скоро навърших 50, насоката ми е повече към ближния, към околните, към света. Доскоро за мене всичко наистина беше само театър. Може би това е дар и съм благодарен за него, надявам се да не съм го пропилял. Не виждах природата, аз виждах единствено сцената, пътя дотам, осветлението, прожекторите...

- Сега, когато животът ти не е само театър, какво още е?

- В светски план е пак театърът. Това, което работя. Но не може да бъде само то. С времето човек проумява по-важни неща, взаимоотношенията на душата си, вярата в Бог. Има период на вътрешно разкъсване: от една страна, осъзнавам от какво има нужда душата в комуникацията си с Бога, от друга, виждам колко театърът е отдалечен от „смиреномъдрието“, но пък това ми е пътят. Странното е, че – да, мога със сигурност да го заявя – мене театърът ме заведе при Бога. Това е Божа работа. Ходех на църква от дете, без никой да ме кара, и се молех. Когато почнах да играя, да проумявам някои текстове и да искам да общувам с душите на хората (това е театралното изкуство – докосване на душите на хората, иначе няма смисъл), още в по-неосъзнати, по-маловерни години, почти безбожни бих ги нарекъл, аз съм се молил на Бога от страх заради театъра... Когато изпитваш страх за нещо и откриеш към кого трябва да се обърнеш – че всичко е само в Бога, идва този благодатен период, в какъвто се усещам в момента.

- В своя юбилеен моноспектакъл „Мариус 50“ си събрал над 25 години творчески живот. Какво е да го изиграеш за 2 часа и половина в една вечер? Сигурно е огромно емоционално и интелектуално напрежение, но пък ти никога не си се щадил... Имаш ли нужда от време за съвземане след това?

- Да, голямо е напрежението, но нямам нужда от съвземане. Аз съм на сцената от 40 години: първо в школата на братя Райкови във Варна, после като студент на Крикор Азарян и Тодор Колев и вече – на сцената с публиката. Подборът на откъсите за този моноспектакъл беше най-трудното нещо – реших да избера не това, което е било най-успешно, най-харесвано или най-“хитово“ тогава, когато за първи път съм ги играл, а което сега бих могъл също да твърдя от сцената като човек. Има неща, които не мога да ги направя днес и не искам дори да ги казвам. Аз имам 11 моноспектакъла, но сборният включва 9 от тях. Онези, които са правени по текстове от Библията – „Евангелие по Матея“ и „Песен на песните“, не съм достоен да ги изпълнявам и нямам това право... С този моноспектакъл си дадох сметка, че все пак е имало развитие в мен като личност и артист. Откъсите, които представям, са различни като стил и послания, но всичко това се побира в един човек. И този човек го има, този артист е все още на сцената и публиката е с него. Благодарен съм за това, което получавам като отзиви от хората, аз много се вслушвам в тях, чета писмата, които ми пишат...

- Какво от скорошните срещи със зрителите ще запомниш задълго?

- След представление във Варна при мен дойде едно момиче, което иска да стане актриса, и с насълзени очи ми заяви в прав текст: „Аз разбрах всичко, което искаше да ми кажеш, всяка една дума!“. От интонацията и начина, по който беше произнесено, разбрах, че се е случило. Но да не превъзнасям себе си – това е дело за театъра. Хора, които се опитват да пишат критични статии, са ме питали: „Ти наистина ли мислиш, че публиката и нейното мнение са нещо важно за театъра?“ И съм оставал онемял. Как е възможно човек, който пише за театър, да каже такова нещо?! Действителността показва, че артистът, авторът и зрителят са движещите сили. И трите компонента са важни. И сегашното време! Там е битката.

- Асоциираш ли всеки свой моноспектакъл с конкретен период от живота си или определена житейска нагласа?

- „Дон Жуан“ – първият, е създаден в много млада възраст и е за любовта, точно когато ме вълнуваше земната любов. И така следват всичките по-нататък по периоди – от израстването на един юноша към млад човек, към зрелост... Затова и може би последните са по Хайтов – играя вече и по-възрастни хора. Моят продуцент Кирил Кирилов ми казва: „Ти си единственият артист, който, като се гримира, иска да е по-възрастен, докато всички искат да са по-млади“. Това може би е свързано със смирението на възрастните хора, което съм виждал и за което копнея.

- Можеш ли да кажеш кои от твоите проекти са родени в щастие и кои в страдание? Изобщо кое за теб е градивното, плодотворното настроение?

- Нямам рецепта. При мене няма моменти за творчество и не за творчество, аз съм винаги с мисъл какво ще става на сцената. Може би се освобождавам за малко от нея на финала на представлението и след 10 минути вече съм пак в мисли за това какво предстои. В най-трагичните ми времена, когато си отидоха учителят ми Коко Азарян и майка – в една и съща година през няколко месеца, аз изпаднах в много тежка криза. Но тогава пък съм направил спектакли, които се играят и досега – например „Балкански синдром“ с над 150 представления в Малък градски театър „Зад канала“, „Отворена брачна двойка“ в Театър 199 и моноспектакъла „Български разкази“, откъси от който има в сборния. Радостен съм, че така ми се даде животът: първо да е театърът, а после да е истината. Има някакъв феномен в това: аз проумях Земята, планетата, страданието, болката, след като минах през тях първо на сцената. И като че ли там май че бяха по-истински. Звучи ужасно, но е така...

- Моноспектакълът предполага да поемеш отговорността, тежестта на преценката на публиката съвсем сам. Било ли те е страх някога по време на изпълнение? Казвал ли си си "Ох, нека свърши по-бързо", или е обратното – публиката те зарежда и те освобождава от съмнения?

- На моноспектакли никога не съм си казвал такова нещо. Веднъж съм си го казвал обаче, когато играех представление с други актьори като по-млад. И веднага след това отидох и помолих да ме освободят от ролята. Усещаш, че стоиш на сцената, когато нищо не се случва и не правиш добре нещата, макар че спектакълът беше в пика си... Все едно животът ти тече с по-голяма скорост и ти се взема от времето на живота, все едно изпускаш живота си... Много е плашещо и веднага трябва да се спре, да не изтича в бездна. Но въпреки това мечтата ми е да играя с много актьори в големи роли. Направих го с огромно удоволствие и с много отдаване в „Ревизор“ и в „Хамлет“ в Народния театър. Беше прекрасно, но трябваше да го прекратя, защото не можех да продължа напред. Аз не мога да играя редово. Усетих, че се изчерпва потенциалът на „Ревизор“ – и зрителският, и актьорският. А и не ми беше от най-добрите режисьорски работи. А пък за „Хамлет“, постановка на Явор Гърдев, просто написах молба до директора да напусна ролята, защото не мога да съм полезен. Трябваше да продължа да работя нещо ново. Но, пак повтарям, беше прекрасно.

- Значи отново ти се играе и в не-моноспектакли?

- Много, много! Аз винаги съм мечтал да играя, а съм играл само при Явор Гърдев, Коко Азарян, Галин Стоев, Иван Пантелеев и...при себе си. При друг режисьор е доста трудно. Има страшно добри български режисьори, които аз много обичам, но в личен план общуването им е под всякаква критика. Характерите им, възпитанието им са нетърпими.

- Би ли изиграл някога арогантно копеле – нещо, което изглежда много далеч от твоята духовна същност?

- Искам някой да ми даде такава роля. Защото аз съм бил твърде арогантен към близките си и това го съзнавам. Не е задължително да си як, здрав и с пистолет, за да си арогантен. Може и по друг, много по-кошмарен начин. Бих искал някой режисьор да се сети да ме покани за такава роля. Дайте ми бе, хора, много ми се играе престъпник или нещо подобно, ще ми бъде много забавно! Но не ми дават...

- Какви сънища сънуваш? Виждал ли си някои свои режисьорски и актьорски решения първо насън?

- Не, нищо, което съм сънувал, не съм реализирал. Аз често сънувам театър, но той е много красив и не мога да го постигна. Направо е нещо изумително и някой ден може да се опитам да го постигна на филм. В театъра за мен всичко се решава наяве. С трезва мисъл, с бодрост, в състояние на омиротвореност, доколкото е възможно. На Коко първата му задача като режисьор беше да е в мир със себе си. Защото, за да обичаш ближния си, което е Божия заповед, ти трябва всъщност първо да си в мир със себе си... Но наистина много сънувам театър. Опитвал съм се да записвам сънищата си. Напоследък спрях да го правя, защото си мислех, че те са просто така, както казва Милорад Павич, „потта на душата“, нещо изхвърлено от подсъзнанието, което те гнети и не е полезно. Но има и други сънища – отгоре, свише. И пак трябва да започна да си ги записвам.

- За зрителя ти олицетворяваш абсолютното отдаване на сцената, изпълненията ти са като своеобразно жертвоприношение. Как изглежда това отвътре? Винаги ли постигаш прословутото дуенде?

- Да, винаги. Във всяко едно представление. Е, може би не чак във всяко. Имал съм десетина от всички, които не са се получавали поради различни ситуации, типа публика, студа в залата... Но много се старая всяка вечер да бъде така, иначе няма смисъл. Наистина – винаги очаквам нещо, което не знам, винаги излизам с тая мисъл, че ще открия нещо за първи път.

- Какво печелим, когато губим, и какво губим, когато печелим, е една от темите в новия ти филм „Засукан свят“. Сигурно тя ти е близка на душата. Ти печелил ли си, губейки в житейски и професионален план? Спомняш ли си такива ситуации в личния си път?

- Чак толкова ясно и красноречиво като в разказа на Хайтов – не, той е изумителен. Чак така пословично не са ми се случвали нещата. Но именно заради това избрах да направя този филм – майсторски и концентрирано да бъде показана тая идея. Ето например – аз бях спечелил зелена карта като студент четвърти курс, обаче бюрократичните процедури ми дотежаха и си казах: „Къде ще ходя в Америка?!“. И сега си мисля, няколко пъти даже го сънувах, какво би станало, ако бях заминал. Но съм убеден, че тука ми е много хубаво с публиката и с тези години дотук. Надявам се, моля се да имам още живот за поправяне на греховете и да променя още за добро нещата в работата си. Във филма докарвам героя до това да престане да не знае кое е добро и кое лошо и да поиска да разбере. Това е моята режисьорска линия, която в разказа не присъства. Благодарен съм, че наследниците на писателя приеха тая тема и я свързаха с него. Хората много обичат Хайтов и много научават от него. А то е, защото е един от последните ни интелектуалци с много голяма грижа за съдбата на българина. Той биеше камбаната, че тръгваме в лоша посока с напускането на земята, с разрушаването на връзката с нея, със селото, с прадедите.

- Възпитаниците на „златния клас“ на проф Азарян, сред които си и ти, днес сте изявени творци и по някакъв начин диктувате дневния ред в културата и обществения живот на страната. Кой въпрос от този дневен ред е твоят?

- Вълнува ме нарастването на страданията на хората и превръщането в световен план на държавите в корпорации. Това е чудовищно, но според мен е необратимо. Спасението е само във вътрешния свят и в ближните, в реалната помощ, която да окажеш на когото можеш. За България разделението е много голям проблем... Плаши ме и промяната в поколението, което се изтървава поради трудния живот на родителите. Някои хора с по-малко познания и възможности не могат да бъдат полезни на децата си. Апелът ми към институциите е да не изтървем децата, защото нахлуването на това чуждопоклонничество с цялата тая джендър идеология за мен е отвратително. Нашите политици трябва да устоят на външния натиск. А усещам, че натискът върху тях е огромен, защото сме малка държава. Да се обръщат към Бога да им даде сили да спасят каквото могат. Мъжество им е необходимо и им пожелавам да се надскочат – който може, да помогне с властта, която му е дадена. Наистина усещам България като една държава за унищожение, „поръчана“ от външни фактори, в близките години вече да я няма. И ми е мъчно за това.

ВИЗИТКА:

* Мариус Куркински (псевдоним на Ивайло Стоянов) е роден на 15 октомври 1969 г. в град Нови пазар

* Прекарва ранните години и юношеството си във Варна, като от малък става част от детското студио към Драматичния театър в града и младежката театрална школа „Щурче“ на братя Райкови

* Завършил е т.нар. златен клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев в НАТФИЗ редом с Галин Стоев, Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Касиел Ноа Ашер и други от най-изявени днес български артисти

* Има в творческата си биография 11 моноспектакъла – формат, на който е всепризнат майстор у нас

* Като актьор е носител на 3 награди „Икар“ и 2 награди „Аскеер“

* Постановките му като режисьор вече са около 30 – в Народния, Сатиричния, МГТ „Зад канала“, Театър 199, Драмата в Пловдив и редица други театри в страната

* Новият му филм „Засукан свят“ по Николай Хайтов през ноември откри фестивала „Киномания 2019“

* На 21 декември в зала „Арена Армеец“ представи юбилейния си сборен моноспектакъл „Мариус 50“, който преди дни бе показал във Варна, Пловдив и Бургас

„Мариус 50“ ще се играе и в Зала 1 на НДК на 25 април 2020 г.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Вежди Рашидов: Вестниците неистово трябва да се борят за пространството си

Големият проблем е как да разграничим талантите от кресливото бездарие на хора като тези от Прокопиевата шайка. Да се чуди човек – къде са умните, кои са красивите, кои са гениалните, казва председателят на комисията по културата и медиите в Народното събрание

Доц. Георги Бърдаров: Завърнаха се 200 000 българи, те са потенциална работна ръка

Вирусът порази нациите със застаряващо население, ще има промяна във възрастовата структура, казва в интервю за "Монитор" експертът по демография, зам.-декан на Геолого-географския факултет