Последни дни на откраднатото лято. Стоим с детето в тих чужбински курорт и аз, Лудото ви майче се възхищавам на живота. Слънце грее, птички не пеят, ама ягодовото дайкири вече идва към мен. Виждам го на таблата на симпатичния сервитьор (който както почти целия обслужващ персонал в тази уж далечна дестинация се оказва българин).

„Питието Ви, мадам“, долита до мен нежния баритон на младежа. И тъкмо когато си мисля, че животът верно ме обича, се случва Това.

 „Днес не можахме да отидем до плажа, защото мама не си е избръснала краката и е космата като мечка“, звънливо извряква детето на своето другарче. Очите на сервитьора се ококорват, погледът му инстинктивно се спуска към дългата ми пола и в зениците му като в скенер ясно виждам картинната му мисъл – два бели женски крака, с нежен клин от естествено окосмение...

Да, откакто малкото изродче се научи да вързва цели изречения, аз редовно се намирам в ситуация на умираща от срам панда – от вътре умирам, но външно съм черно-бяла. И космата разбира се... Добре, че поне алкохолът е на една ръка разстояние. Но дори и той не помага, когато решиш, че трябва да обучаваш зеницата на окото си какво е това възпитание, куртоазия и лека дипломатичност.

Че думите не са водопад, който се излива от устата пред всички навсякъде и че в цивилизования свят, границите са едно деликатно определение на ума и възпитанието, а не бодлива тел с ток, която веднъж достигнал просто се превръщаш на пушено месце. Е, аз редовно се пържа на тази тел, защото малкият просто няма цедка на устата и не се свени да сподели с целокупния народ, че „мама е на диета“, „едната й пета се е пукнала и сега я маже с крем“ или любимото ми - „понеже съм биологично оръжие и нося бацили, мама от два дни не е спряла да дриска“.

Преди няколко години например ходих на козметик и понеже малкият е нещо като мой сиамски близнак, от както се е родил, естествено го взех с мен. Когато обаче се наложи да преминем към почистване на по-интимните зони, с козметичката решихме, че е по-възпитано детето да изчака зад паравана. И представете си сега – малко козметично студио, входна стъклена врата (заключена, за да не духне някъде клетникът) и параван, зад който сме двете с козметичката. В някакъв момент на стъклената врата започва яростно хлопане. Козметичката скача и започва кратка но съдържателна разправия с някакъв мъж, който объркал студиото с магазин и искал да си купи вода. След като го напъди, мацката се върна при мен. Но спокойствието трае под минута.

„Ало, бабо! Ами аз съм тук, вратата е заключена, някакъв мъж чука, а мама е без гащи“, чувам звънливия глас на малолетния престъпник аз. Очите на козметичката изкачат от орбитите (явно представяйки си как се явява в съда като свидетел по бракоразводно дело) и отново скача като пума към детето, за да му отскубне телефона от малките предателски ръчички. Оказа се, че е звъннал на майка ми, де...

Ама какво от това – все още имам един малък издайнически белег на едно доста интимно място от рязкото движение, с което козметичката реши да се отдели от естествената си работа и да се превърне в Гестапо за малки устати хлапета... И каквото и да опитвам – часове разговори, наказания и от време на време (тук пичовете от Закрила на детето да си запушат ушите) – малко здравословен бой, нищо не помага.

Надявам се само някой ден като порасне да не се изпляска на среща с някое гадже и между „Скъпа, ти си толкова красива“ и „Искаш ли да отидем у нас за по едно?“ да не изпляска „Абе, ти кога за последно си бръсна краката?“. Защото тогава ще разбере какво е истинска (физическа) болка.

Айде, много Ви здраве! И да знаете – след шестото дайкири няма никакво значение дали сте бръснати или не. Казвам го от личен опит!

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Кажи, баба, тенкю... на турски (Госпожа Фазилет, нейните дъщери и аз – продължението)

Чухте ли, че ще има продължение на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери"? Не, не сте. Няма да има. Будалкам ви. Това е нещо като встъпление, за да ви подготвя, че днес ще си говорим за сериали. Турски и индийски предимно.

Юруш на гимназиите! (или как седми клас ме превърна в бакшиш и банка едновременно)

„Сори за притеснението, ама заминавам в командировка, а малката в сряда е на два урока – по български и математика и има само 15 минути време да се премести от единия на другия. Можеш ли да я метнеш?“.

Ако си мислите, че съм го казала толкова бързо, колкото го четете, жестоко грешите. Вярно, че майките на кандидат-гимназисти слагаме Наполеон в малкия си джоб и правим не по пет, а по 10 неща едновременно.

Когато дъщеря ми порасна

Здравейте, хора. Отново съм аз-Лудото Майче. И продължавам да ви разказвам историите си. Истории, в които сигурно много от вас ще се разпознаят. И могат да получат съвет. Нали народът е казал-не питай старило, а патило. Та един важен период за нас е порастването на нашите деца. Спомням си, сякаш беше вчера, изпитанията, през които преминах като майка, докато момиченцето ми растеше.