Мая Бежанска: Имаме дълг към децата си – да ги възпитаваме на култура и изкуство

Мая Бежанска: Имаме дълг към децата си – да ги възпитаваме на култура и изкуство

  • Времето на белите маратонки се върна чрез книгата на Стефан Вълдобрев
  • Предстоят ми две премиери през октомври
  • Щастлива съм през лятото, когато правя детски лагери на Юндола
  • Човек, когато заживее много забързано, просто времето отлита

- Мая, завърнахте се на сцена след дните на социална изолация. Какво ново репетирате в момента?
- Имаше два проекта, които бяха започнати преди пандемията, които сега трябва да продължим и Дай Боже този път да имат шанс. Едното представление е „Службогонци“ на Иван Вазов, то е към Ямболския театър. Режисьор е Андрей Калудов. Премиерата му е на 15 октомври. Стискам палци всичко да е наред. Много е приятно. Аз обичам да работя с Андрей, това ми е трети спектакъл с него. Аз обичам да обикалям по театрите из страната, защото има страхотни колеги. Трупата на Ямболския театър е прекрасна, беше една много приятна среща и се надявам и представлението да стане хубаво. В София в момента репетирам един свободен проект, английска комедия. Продуцент е Фахрадин Фахрадинов. Много съм щастлива, защото се срещнах на сцена с Филип Аврамов. Той е любим мой човек, с когото досега само на екрана сме се засичали. Но не само това – в представлението се срещам и с друг мой любим човек – режисьора Ники Гундеров, който е чешки възпитаник с изключително чувство за хумор. Спектакълът би трябвало да излезе в края на октомври – началото на ноември в „Театро“.

- С какво друго бе заето лятото ви?

- Имах малка роля във филма „Голата истина за група Жигули“ на Виктор Божинов. Сценарист е Ваня Николова. Лятото аз го прекарвам обикновено в планината. Бях много щастлива, защото и това лято успях да направя детските си лагери с деца. Всички дойдоха и два месеца бяхме заедно. Бях най-щастливият човек. Много ми липсваше театърът, но може би и ако това не ми се беше случило и не се беше осъществило, сигурно щях да се питам за какво е този отрязък от време. Трябва да бъде анулиран (смее се). Децата бяха зажаднели за тази свобода. Подарихме си я заедно.

- Защо решихте да организирате подобни детски лагери на Юндола? Вие имате къща там, нали?

- Децата спят в базата на Лесотехническия университет, която любезно ни отдават. Аз имам там вила, в която прекарваме през деня времето си и си правим занимания. Това си е тяхното място. Те си го украсяват и всяка година му придават нов облик. То е изключително живо и хората ми казват, че е изключително живо като мен. И аз им казвам, че не е само като мен – децата са част от целия дизайн на вилата отвън.

- Детските лагери са далеч от театъра. На какво обучавате децата?

- Аз не ги обучавам на нищо. Срещите ми с децата са нещо много специално за мен. Моето дете като порасна и аз се запитах дали така свършва всичко (смее се) – оставам сама. Аз дълго време се занимавах с деца в неравностойно положение и си казах, че е хубаво това приказно място да бъде достъпно и да го подаря на хората. Човек сам да живее на едно място не е хубаво. Първият лагер започна с деца на приятели. Поканих ги, те след това поканиха други. Идват и деца от домове по различни проекти. Щастие е да гледаш как децата си обменят енергия, знания и любов.

- Завършила сте актьорско майсторство за куклен театър. Защо избрахте куклите пред драмата?

- Аз от трети клас в Благоевград попаднах при моята преподавателка Светла Кунчева и толкова се влюбих в куклите, че никога не съм искала драматичен театър да уча. Сега вече го искам и си го позволявам. Но никога не бих се лишила от срещата с детската публика. Там си ми е една прекрасна проверка за това кой си и къде си, искрен ли си, откровен ли си... Кукленият театър е идеално средство.

- Преди пандемията имахте премиера в Столичния куклен театър - „Непознатото дете“ с режисьор Диана Добрева. Ще го играете ли през новия сезон?

- Представлението е голямо и предполагам го пазят да се играе пред повече публика. Диана в момента репетира в Пловдив и трябва да си дойде, за да възстановим репетициите на „Непознатото дете“. Много малко го играхме досега. Това е прекрасен пореден спектакъл на Диана. Надявам се, че скоро всичко ще премине с мерките и в театърът ще идват повече хора.

- Как ви се отразиха дните на социална изолация и как ги прекарахте?

- На мен ми беше много тъжно, защото ние бяхме точно преди премиера. На 30 март трябваше да излезем на сцена и на 15 март буквално ни затвориха. Последните приготовления винаги са много вълнуващи и изведнъж всичко спря. Беше страхотен шок. Около 2 седмици стоях затворена и не можех да приема какво се случва. След това си казах, че ще си дам време за мен – с книги, телевизия, кино. Прекарахме време с дъщеря ми, защото аз съм много пътуващ човек и и не се виждаме често. Аз в пандемията не мога да кажа, че съм стояла заключена, но си ограничих срещите с много малко хора. Благодарна съм, защото в този забързан свят човек започва малко хаотично да общува с хората. Сега си открих нови хора, интересни и стари приятелства, които бяха останали по-настрани. Много ми е хубаво. Аз си го държа и то продължава. Може би в тези дни си подредих хаоса, дори във взаимоотношенията с хората.

- Научихте ли нещо ново за себе си, все пак сте имала възможност да си дадете време за себе си?

- Аз винаги си го давам това време. По-скоро намалих темпото, защото човек, когато заживее много забързано, просто времето отлита. Казваш си, че имаш толкова малко време и как не стига за нищо. А то всъщност е твоят ритъм на живот. И когато го поуспокоиш и си пренаредиш приоритетите, всичко се нарежда. Изведнъж времето става безкрайно и имаш чувството, че ти го управляваш, което всъщност е и така - ти сам си управляваш времето. Може би това открих. Аз съм човек, който си има своите бягства.

- Пътувате непрекъснато из цялата страна. Това не ви ли уморява?

- Не. Аз съм човек на колела, обичам да пътувам и да обикалям. Да се срещам с нови хора. Чисто професионално ми е много добре. Човек, като се вклини в една трупа и работи с едни и същи хора, като че ли не се изненадват вече, не са си толкова любопитни, колкото могат да бъдат. Та това ми е като глътка въздух, едни кратки приятни срещи.

- Сериалът „Домашен арест“ имаше огромен успех. С Филип Аврамов бяхте страхотен тандем. С какви чувства се връщате към този период?

- Телевизията не е изцяло моето пространство, но този проект ми беше много скъп. Той се появи в много специален момент за мен, неочаквано. Екипът беше много малък и събран. Срещата ми с Татяна Лолова е незабравима. Много неща се пренаредиха, които никога не съм очаквала. Когато проектът спря, ми остана една празнина. Липсват ми всички хора от екипа. Слава Богу, че имам възможност да играя с Фицата. С Татяна се чуваме само по телефона. Остава си голямо преживяване в сърцето. Общувахме и работехме много хубаво, спокойно. Идеалният телевизионен проект. Липсва ми.

- А липсва ли ви времето на „старозагорската гара с бели маратонки и изтъркани джинси"?

- (Смее се) Не, не ми липсва. То беше толкова плътно изживяно. С този проект ние взехме, каквото можахме, обиколихме цялата страна. Много интересно, наскоро абсолютно случайно, Стефчо Вълдобрев издаде книга, която е много хубава. Имаше представяне в кино „Кабана“. Аз отидох, но леко закъснях и той не ме беше видял. И каза на сцената, че ще изпълни една песен, но че Камен и Мая не са тук. И аз станах и казах: „Как да не съм тук“, и се появих на сцената. Белите маратонки ги пяхме и на един негов концерт в НДК. Но сега с представянето на книгата установих, че тази песен си върви много с това. След това ме поканиха и в Пловдив. Съвсем скоро книгата ще има представяне и на „Сцена на кръстопът“ в Пловдив и аз пак ще отида. Белите маратонки се върнаха с един много красив спомен – чрез книгата на Стефчо. Срещата ми с него е съдбовна.

- Продължавате ли да носите бели маратонки?

- Да, ето и сега съм с бели кецове (смее се).

- Вие сте един от най-добрите кастинг-режисьори у нас. Трудно ли се намират актьори и помагат ли пътуванията в тази работа?

- Разбира се. Когато пътувам, се срещам с тях. Повечето актьори вече не пътуват за кастинги, изпращат видеа, всичко се случва онлайн все повече. Така, като ги видя на живо, е по-приятно. Тази професия малко се обезцени в България. Всеки си каза, че може да го прави. Много е приятно да откриваш нови хора и да вадиш интересни неща от тях. Обикновено режисьорите или хора, които не се занимават с кастинги, си мислят, че е лесно – какво толкова. Актьорите наистина не са чак толкова много. Всички се познаваме. Но да извадиш от някого нещо е много вкусна работа. Аз съм и от другата страна и знам как. Обичам да правя кастинги. В момента всичко е спряло. Работата е позамръзнала, дано скоро се появят интересни проекти и всичко да премине. Може би просто земята има нужда да се пречисти.

- Вие самата как се чувствате да играете според предписанията?

- Първият ми път беше страхотен шок. Беше в Столичния куклен театър. Влизам в салона – всичко е през ред, оградено с ленти като тези полицейските. През стол пише „Не сядай“. Всички баби, защото повече те водят внуците си, и дечица бяха с маски. Беше шокиращо. После играх „Колекционерката“ в Театър 199, там може би не ми беше толкова стресово.

- „Колекционерката“ от Радослав Чичев с режисьор Катя Петрова е първият ви моноспектакъл. Добре ли се чувствате сама на сцена?

- Играем го вече седма година и съм щастлива, че директорката го държи все още в репертоара на Театър 199. Мисля, че с Катето Петрова и Ирин, сценографката, Христо Йоцов, музика, направихме специално и различно представление. Това е като бижу, много ми е лично. Такива спектакли се случват веднъж в живота. Когато направихме моноспектакъла, вече ми беше дошло времето да играя сама, исках го. Катето един ден дойде с тази пиеса и веднага я направихме. Имах нужда за себе си го направих. В моноспектакъл човек може да изгражда и надгражда. Можеш да живееш истински!

- Дъщеря ви идва ли да ви гледа в театъра?

- Да, всички представления е гледала. Аз много се радвам, че те са една група момичета страхотни театралки. Всеки месец са по 4-5 пъти на театър. Отиват, купуват си билети и инвестират в театъра. Много се радвам.

- Според вас защо е важно да ходим и водим децата си на куклен театър?

- Аз знам защо. Беше много любопитно, когато Диана Добрева постави спектакъла в кукления театър и видя децата. Каза ми: „Всеки драматичен режисьор трябва да прави поне един спектакъл в живота си за деца. Ние след това роптаем, че публиката не е възпитана и подготвена за такива спектакли. Но ние, които правим представления за възрастни, ако дойдем и инвестираме в представления за деца по собственото си виждане, тогава ще изградим една естетика и да имаме изискване към публиката, която вече е пораснала, какъв театър да гледа. А сега се възмущаваме, че се гледа лек театър и само комедии. Ами да, ама ние не си възпитаваме децата“. Много се зарадвах, че тя го усети, че ние всички трябва да имаме дълг към децата си и да ги възпитаваме на култура и изкуство. Затова и ми стана тъжно, че първото нещо, което затвориха, беше културата и образованието. Това е най-ценното нещо, което можем да дадем на децата. Те другото ще си го вземат – и компютрите, и езика. Културата и възпитанието се предава от семейството и училището. Трябва да поемем тази отговорност към децата си и аз съм благодарна, че някак си моето дете я взе и сега сама продължава напред.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.