Е то ме и мен – лудото майчищеееее, което съчетава много в ЕДНО. Реших да ви разкажа за битието си през последните няколко дни, да поговорим за извънредното положение на всички места, та дори и у дома.
Ето ме и мен – лудото майчищеееее, което съчетава много в ЕДНО. Реших да ви разкажа за битието си през последните няколко дни, да поговорим за извънредното положение на всички места, та дори и у дома.
Първите 3 дни на стоенето у дома някак бяха учудващо приятни. Имаш време да изчистиш, радваш на това, че можеш да прекараш цели дни с детето си и не на последно място, успяваш да си у дома. Ноооо, и това както всички хубави неща си имат своя край.
Е, моят беше доста скоро, но какво да се прави все пак е извънредно положение в цялата страна. Лека по лека домът заприличва на лудница, в която се чудиш лекуващ или лекуван си. Работата от вкъщи е привилегия, но за не много хора. Този тип работа ми позволява да се опазя от коронавируса, но не и от потенциала да развия шизофрения.
Така лека полека стигнаме до ДЕН 4 от цабраната и home office с 3-годишен звяр:
Иво: Мамо, кога ще ходим на градината ...?
Аз: Няма да е скоро, тихо, имам работа.
Иво /крещейки/: ИСКАМ НА ГРАДИНААААААААААА!!!!
... Welcome to the new world!
Относно ден 5: ами беше някак като черна дупка, от която се опитвах да изляза, без да се обвинявам за леката форма на насилие и силната истерия, с която беше белязан този ден.
Ден 6 от Забраната и home office с Дзверо.
Суша си косата. Изведнъж виждам Иво как става от дивана, тръгва към мен. Демонстративно ме подминава, носи телефон в ръцете си, влиза в кухнята и тряска вратата.... Шумяла съм му ... Търпение и разбиране, все пак е на 3. Разбираемо е, че му преча или???
Ден 7 от Забраната и home office с Дзверо. Скандалът, който съседката на първия етаж профилактично провежда на мъжа си, вече не ме дразни. В съчетание с хора от лаещите домашни кучета във входа, установявам, че това е единствената ми социална комуникация - тя вика, кучатата лаят, аз препсувам, щото съм невротична истеричка и шумът ме побърква. И все пак - е комуникация.
Междувременно, днес проведох дълбок екзистенциален разговор с цъфналата теменужка на прозореца. Но не това е обезбокоително. От прозореца, в ранната сутрин видях възрастна баба с бастун, смело да се носи по улицата! БАБАТА НЕ БИВАШЕ ДА ИМА МЯСТО В ТОЗИ РАЗКАЗ, НЕЙНОТО МЯСТО Е #УДома! ...
Уви ... И тогава, започнах да се чудя, как да ме разбира едно 3 годишно хлапе, като и възрастните сякаш не разбират, нуждата от това всички хора да бъдем дисциплинирани, за да можем да се измъкнем по рано и да върнем живота си в стария му ритъм.
А аз само и само да не излизам и да укротя дзвера, правих самолет от щипка, целих шишета с бобени зърна и какво ли още не, за да забавлявам едно малко не разбиращо от пандемия момче, превърнах се в изобретател на неща, за които сама не подозирах, че разклатеното ми подсъзнание може да роди. Прозрях, че да чистя и готвя смисъл няма, защото живея с две мъжки глиганоподобни у дома. Но разберете ме пробвах се да го правя цели – абе не знам колко дни ама бяха много!
Божеееееееее 7, 8 или незнам вече колко дни живеем различно, разбираме колко е трудно да общуваме само със себе си, колко е трудно на учителите търпящи по цял ден капризите на отрочетата ни. Въпреки всичко обачеееее, аз нямам проблем като комшийката с миглите или ноктопластиката, по цели дни пише постове във фейса – търсела някой на черно да и оправи положението. Мисля, си нали съм зла – дано се намери някой на черно да и смени фейса и веднъж за винаги да спре да мрънка.
Мрънкането е наша национална черта. Все нещо не е наред, все нещо не е домислено или е много мислено. И така все има повод за недоволство. Аз не ви се оплаквам, аз се радвам че мога да се грижа за малкото си зверче, мога да работя и мога да спазвам условията на извънредното положение. Надявам се, когато това приключи да мога и да съм адекватна, да не тичам като ваксиниран кон по улиците, но дори и така да се случи, ще съм била една дисциплинирано луда жена.
Монитор
