„Мътни са сълзите,
сякаш от мастика,
пълнят ми очите –
пътят си не виждам...“
„Мътни са сълзите,
сякаш от мастика,
пълнят ми очите –
пътят си не виждам...“
Как сте, бе, другари? Как сте в това чудесно лондонско време, което се е опнало навън? Аз, Лудото ви майче, съм добре – физически! Психически обаче отдавна съм отървала козите и не съм сигурна дали няма да ме приберат в някоя специализирана институция, занимаваща се с менталните драми на нормалните хора, превърнали се във волни пеперуди след някоя драма...
Е, моята драма се нарича есенно почистване. И аз не знам защо ме напъна баш сега да се развихря да чистя, ама ей ме на – седнала върху нещо приличащо на Олимп и състоящо се от милиарди найлонови торбички. А в тях, драги мои, се съдържа живота ми. Или поне избрани от него моменти в последните 10 години. Но! Да започна отначало.
А началото дойде някъде в края лятото, когато Лудото ви майче успя да си открадне няколко дни бягство от семейното щастие и се озова на безкрайния плаж на Албена с фрапе в ръка, много свободно време и още повече идеи, които да го изпълват. Защото всяка работеща жена с мъж, дете и куче знае, че най-лошото, което може да получи е свободно време, в което да разсъждава. Моят мъж уж не е лаик в тая област, но как се излъга да ме остави така свободна и до днес – два месеца по-късно, не разбирам.
„Мило, имам идея. Миналата година не успях да направя качествено почистване на къщата, защото пандемия, драми, хоум офиси и онлайн обучение... Та, сега много искам да почистя у нас. Да разджисдам всяко чекмедженце в къщата, да обърна гардеробите, да изхвърля всичко ненужно и къщата да дишне. И затова, мило, моля те, като се върна от морето, вземаш детето и се изнасяте някъде за една седмица, а аз ще си взема отпуска и почвам да чистя“.
Ей това любовно послание отправих аз, наивницата, към мъжа ми, докато си пийвах фрапенцето и печах кълки на слънце. То когато човек се е опнал на плажа, всеки план, дори най-безумния, му се вижда лесно осъществим. Колко му е, виках си аз – две спални, един хол с бокс, мокро помещение и бяна, да светнат излъскани? Ми то даже една седмица е много време за тая дейност. За 2-3 дни къщата ще блесне, а после ще ида да си купя цветя, ще си сипя едно джинче с розов тоник и ще седна да си лафя с мацките...
Знам, че от самолет виждате, че катастрофата, която сама си заформих, е доста сериозна, затова няма да ви разказвам как се върнах ентусиазирана от плажа, изгоних домочадието и запретнах ръкави. Ще спомена само, че малко преди да си тръгна от мекия пясък и морските вълни ме осени идеята да сменя и малко от по-дребните мебели в апартамента. Отворих си телефончето, поцъках малко из сайтовете и след 20 минути си бях купила канапе клик-клак, голяма табуретка-ракла, още 5 по-малки табуретки тип „кутия“ и още други радости, които да накичя в подредената си къща. Още преди да се прибера в София и да си припомня, че добрата столица е „и страшна, и прашна“ и далеч от всякакви слънчеви планове, получих писмо, че скоро ще се сдобия с новата мебелировка.
Ден първи от драмата. Мъжът така и не откри кой да ги приюти заедно с наследника и кучето (за което ще ви разказвам друг път, че там си е цяла нова Одисея) и затова реших, че ще чистя докато той е на работа, а хлапето в училище. Дет се вика да оползотворя моментите преди да ми ги пратят отново да се офисват и обучават от вкъщи, демек в краката ми. Та, докато се чудя от кой край да я похвана тая къща, получавам съобщение от куриерска фирма, че съм получила раклата и един пуф в техен офис.
Че се учудих, учудих се. Ама реших да не разсъждавам, а да запаля колицата и да ида да си взема нещата. Тъй, не знам вие дали си представяте как изглежда една табуретка-ракла, ама със сигурност не е това, което видях аз да излиза от офиса на куриерите. Нещото беше с размерите на гардероб и го носеха двама мъже, които докато успея да гъкна, го набутаха в багажника ми и с уверенията, че превозвам табуретка и пуф ме изпратиха по живо по здраво към дома.
Спрях пред кооперацията, погледнах тъжно към петия етаж (без асансьор), на който живея и звъннах на една приятелка:
- Киче, абе тукааа... Много е странно, но получих една табуретка, която е доста голяма, обаче... Абе, Киче – колко голяма е обичайно една табуретка?
- Киче, пила ли си? Още няма обяд... Как така колко голяма е една табуретка?
- Абе, не съм пила, ама седя и гледам тука едно нещо, което двама куриери ми набутаха в багажника... То стърчи наполовина навън, де... Ама, Киче, тия хора казаха, че е табутерка, а то изглежда като гардероба на баба ми, ама е увито в найлон...
- Киче, голяма си коза – отвори ши***ия найлон и виж кво има вътре!
- Кичеееееее! Вътре има канапе!?!
- К'во?
- Киче, тия идиоти от мебелната фирма са ми пратили канапето по куриер...
След този невероятен разговор и още по-сензационното ми откритие, че получих по куриер цяло канапе, започна двучасовата ми радост с кол центъра на фирмата. Ще пропусна радостта, че на няколко пъти ми се налагаше да търся чужд телефон, защото някак си операторките спираха да вдигат на моя. Няколко часа по-късно, изморена, изпотена, отчаяна и сама реших да се откажа от опитите си да получа помощ от мебелната фирма и да се спасявам поединично. В случая ме спаси друга приятелка, която беше тръгнала да пие кафе с мен и попадна на изумителната гледка на стърчащо от багажника канапе, разкъсан найлон и аз с вид на човек, спешно нуждаещ се накой да го прибере с голямата мрежа за пеперуди.
Вижте сега, аз винаги съм знаела, че жените сме биг дийл, ама когато тая моята руса мацка с направена коса и червени нокти, ми каза: „Ама, какъв е проблемът да го метнем това канапе до петия етаж“, да ви кажа не го очаквах. В интерес на истината стигнахме до втория етаж. И там след дълъг мой протест, тя се съгласи да го зарежем между площадките.
Качихме се у нас, направих кафе и реших, че така или иначе ме е обзел трудовия ентусиазъм и влязох като сапьор в миалното помещение, от което след миг натрупах цяла планина с боклуци в коридора. И докато си дрънкаме с дружката, аз мятам боклуци в различни посоки, на вратата се звънна. Оказа се съседът, нарамил част от канапето под мишница. Всъщност жена му ни видяла как се мъчим като Давид и Голиат с канапето и русата мацка и когато благоверният й се прибрал, тя нежно му съобщила, че трябва да удари едно рамо, като пренесе зарязания труп до петия етаж. Ей, има добри хора на тоя свят, казвам ви!
Днес обаче животът ми не изглежда така розов – почистването у нас продължава с пълна сила, всеки ден изхвърлям по над 100 торби с различни боклуци от миниатюрния ми апартамент и се чудя, възможно ли е през нощта найлоновите торби да се размножават в опит да залеят света и да го превърнат в гигантска розова торба, пълна със стари гащи, съдрани чорапи и лигавничетата на детето? Ето, сега, точно в тоя момент седя върху поредната купчина найлонови изроди и се чудя ако човек успее да събере 1 000 000 чувалчета с боклук, няма ли някой добър приятел на Грета Тумберг да се появи и да ми ги изнесе и изхвърли фор фрий? Ако има такава оферта, свирнете ми – само 37 найлонови торбички ме делят от нея! Аз ще ви чакам тук, седнала върху планината от боклуци, пийвайки джин и подпявайки:
„Мътни са сълзите,
сякаш от мастика,
пълнят ми очите –
пътят си не виждам...“
Монитор
