ЛУДОТО МАЙЧЕ: Селска история за една умряла въшка

ЛУДОТО МАЙЧЕ: Селска история за една умряла въшка

-Къде е сестра ти?

-Мама я проверява за въшки... - отговаря ми 8-годишният близнак от сивата къща на съседната улица, докато уговаря моя син да покара колелото му. Запознаха се преди няма и седмица, а другаруването със себеподобни след принудителната тримесечна изолация на селската вила, направи моето дете адски щастливо.  

- Въшки?!?! - ужасявам се само при мисълта за малките гадини, които нямат изтребване, а вероятността за цял сценарий с инвазия на паразити, които превръщат главата ми в гостоприемник, ме докарва до нужда от успокоителни

-Ама как въшки, какви въшки, Ася въшки ли има?

В този момент дребното момченце отпрашва с колелото и няма време, нито желание, да ме удостои с отговор. Две минути по-късно обаче се появява сестра му.

- Ася, майка ти намери ли въшки?

- Умрели.

- Само умрели ли?- подлагам на кръстосан разпит въшливото съседче и нервно се почесвам там, където в действителност не ме сърби. Несигурният глас на момиченцето кара безпокойството ми да нараства трескаво, докато не придобие застрашаващия размер на гигантско чудовище. 

Какви са тези въшки по време на ваканция, бе?! В момента трябва да се страхуваме от COVID и от кърлежи, не от въшки!

Спомням си първите ученически години, когато дори една единствена въшка да се появи в училището, по някакъв удивителен начин успяваше да насочи антените си и да открие точно моята коса, за да народи в нея хилядите си микроскопични гадинки. С две думи - като привличане на куче от салам. Аз бях салама, а въшката кучето - и хапе ли хапе. 

 "Ужас! На косъм по осъ(e)м", казваше майка ми по време на безконечното пощене под нощната лампа. Преди това обилно накисваше главата ми с препарат, който докарваше на скалпа ми пета степен изгаряне и поне час препусках около кухненската маса като подгонена от стадо бикове. Това упражнение се повтаряше най-малко два пъти в месеца.

А заради гадните безкрили яйценосни насекоми ходех все с къса коса, ама не стига, че къса, а и като подстригана с паница - истинска трагедия! Представете си нелепия ми вид на снимките от завършването на втори клас: гъст равен бретон, а под него тежки очила с рогови рамки и дебели стъкла. Изпод чавдарското калпаче не се вижда друго -само бретон, очила и изкуствена усмивка, няма кордели, няма опашки. Сигурно затова Димитър от последния чин не ме и поглеждаше, все дърпаше плитката на Лилия. Но нейната дълга руса коса въшки не хващаше. Казвам ви: всички неволи от детството ми се излюпваха заедно с въшките.

И ужасът се върна.

Прибрах набързо синчето, възможно най-далече от ходещия развъдник на паразити и си сипах едно вино за успокоение. Изпих го почесвайки се, после заспах почесвайки се.

На другата сутрин обаче въшливото дете и брат му пак се бяха облегнали на нашата ограда в готовност за игри с моя син.

- Главата ме сърби от шампоана - посрещна ме Ася. Обяснението, поднесено без да е искано, моменталически събуди у мен тревожното чудовище от предния ден. И трябваше да взема решение дали да поема риска от евентуална паразитна пандемия или да отпратя момиченцето със все въшките му и така отново да обрека на самота собствения ми син. Не усетил моето объркване, той ме изпревари и с охота подбутна съседчетата вкъщи. Тримата се втурнаха към играчките, а аз с пораженческо изражение поех след тях. И в този момент открих гениалния начин да приключа загадката с въшките.

- Деца, хайде да играем на "Детектор на лъжата", аз ще чета въпросите. Екзалтирани от идеята хлапетата нададоха одобрителни викове и подскоци, и започнах да питам:

- Пепи, миришат ли ти чорапите? - Не!

-Саше, някога подслушвал ли си чужд разговор? -Да, но само веднъж.

- Ася, имаш ли въшки? - Неее, нямам! Нямам въшки! - отговори момиченцето, което го сърби главата от шампоана. Като доказателство на казаното от него светна зелената лампа на детектора. Ето, истина е - засмя се Ася. А докато се смееше зарови пръсти в косата си и започна да се чеше. След кратко, но настървено забиване на нокти в кожата, извади палеца и показалеца, свити във формата на пинсета, и бавно ги поднесе към носа си. Погледна съдържанието между пръстите си и небрежно отбеляза: Умряла е.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.