Любимите заведения на старата софийска бохема
3

Любимите заведения на старата софийска бохема

Любимо свърталище на столичните интелектуалци било Писателското кафене

Някога в София кафенетата и сладкарниците не били просто места, където набързо да похапнеш паста и да пийнеш сутрешното си кафе. Те били неразривна част от столичния темперамент и култура. Отражение на цяла една епоха, преди всичко те били средища на бурен градски живот, модерен тип социализация, разгорещени спорове, любопитни и пикантни обсъждания, а за бедните интелектуалци дори и начин на живот.

Тук пиели кафето си Яворов и Йовков, тук се говорело за Македонския въпрос, тук определяли и бъдещите граници на „Велика България“… Тук се случвали веселията, срещите на едни от най-бележитите тогавашни компании, тук мъжете говорели за дамите от хайлайфа и тъкмо от витрините на тези заведения наблюдавали техните ежедневни разходки в най-новите им европейски тоалети. Стара София била колкото сходна на днешната, толкова и различна, но този изгубен дух все още диша в мемоарите на тогавашни съвременници.

Сред най-изтъкнатите централни кафенета в столицата били първоначално „Охрид“, „Роза“ и „Панах“, а след това към тях се присъединили и „България“, „Цар Освободител“, „Македония“, „Арменското“ и „Роял“. Както бирариите, така и кафе-локалите се делели на първокласни и второкласни и винаги били посещавани от

една и съща, постоянна клиентела

 Част от тях били квалифицирани само като кафенета, други се определяли като сладкарници или кафе-сладкарници. Първото такова заведение било сладкарницата „Роза“ - кръстена на австрийка със същото име, която била собственичка. Намирала се на прочутия ъгъл между „Дондуков“ и ул.“Търговска“, която вече не съществува, а на тротоара пред нея типично по италиански били наредени малки масички за посетителите.

Любопитно е, че още със сядането на клиента келнерът му донасял чиния, отрупана с 10, а понякога с 20 разнообразни пасти, а сметката се изчислявала от остатъка от първоначалния брой сладкиши. Някои объркани посетители не знаели за тази практика и в опита си да не обидят домакините, изяждали всичко поднесено. Чаят, пастите и кафето стрували по 10 ст. в „Охрид“ и „Роза“ и по 15 в „Панах“, което всъщност е било сравнително по-скъпо, защото в непървокласните заведения определената им цена била по 5 ст.

Често тогавашните кафенета били и своеобразни политически клубове и затова в тях идвали хора с относително хомогенни възгледи. Но ако в локала нямало изложени вестници на всички партии, той рискувал да загуби голяма част от иначе верните си гости. А в някои от тях като „България“ и „Панах“ винаги се откривали най-актуалните френски, немски и английски издания. Така само срещу 5-те стотинки, платени за кафето, хората се информирали и за всичко, което се случвало в Европа.

По това време обаче нежният пол нямал голям достъп до кафенетата. Те били предимно мъжко пространство, а жените посещавали най-вече сладкарниците. Изключение правело единствено кафенето „Цар Освободител“, което в по-късната част на деня се превръщало и в сладкарница. Заедно с още две софийски заведения то било едно от най-прочутите свърталища на тогавашните софийски интелектуалци и неслучайно го наричали Писателското кафене. Редовните му посетители били все видни български журналисти, писатели, художници и други, като сред тях се нареждали Йордан Йовков, Константин Константинов, Асен Разцветников, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и т.н.

Както подсказва самото му име, кафенето било позиционирано точно на ъгъла на ул. „Георги Раковски“ и бул. „Цар Освободител“ в двора на Руската църква, сгушено под шапката на несъществуващата вече къща на Иван Балабанов. Тук чаят се поднасял в прозрачни водни чаши по руски маниер, а кафето - във валчести съдове „ала турка" без дръжки.

„Една от хитрините на кафеджията в сладкарницата беше да приготвя кафета синджирлии! Или с други думи - кафета, върху чиято повърхност имаше много мехурчета. В онези години тези мехурчета се смятаха като „предзнаменование" за пари. А парите в джобовете на тогавашните български интелектуалци далеч не бяха в изобилие и едно кафе „синджирлия" беше знак за някаква неочаквана пара. Или поне на надеждата за такава пара. Ала това бяха празни надежди, защото, както научих от съученичката си, тези мехурчета не ставали сами, ами бай Стоян кафеджията ги правел с една сламка, в която духал, след като наливал кафето в чашките“, спомня си в книгата си „Тристахилядна София и аз между двете войни“ Драган Тенев, който тогава е бил единственото дете, редовно посещавало заведението.

И въпреки тесния джоб на писателите по онова време за тях не пропускал да се грижи прочутият келнер бай Коста, който често им давал пасти и кафе на вересия. От заклетите клиенти в 10 пристигали артистите, които не принадлежали към никоя редакция, а точно в 11 ч. - Йордан Йовков. Той

стоял мълчаливо 1 час

 безучастен към разноцветното сладкодумие на съседните маси и винаги си тръгвал в 12 ч. Тогава пристигали Атанас Далчев и Константин Гълъбов от литературния кръг „Стрелец“, а на съседните маси се настанявали левите писатели. Между 12 и 13 часа пък любителите на женската красота можели да воайорстват зад витрините на бул. „Цар Освободител“ над разхождащите се тъкмо по това време дами от висшето общество.

Цялата тази романтична атмосфера за съжаление обаче видяла своя край през 1975 г., когато сградата на „Цар Освободител“ била разрушена.

По онова време любим пункт на интелектуалците било и кафе „Роял“, което заемало просторното помещение, използвано след това за преддверие на Театъра на армията. Първоначално то разполагало с лятна тераса, върху която после надстроили канцелариите, гримьорните и някои репетиционни зали на Военния театър, както често го наричали тогавашните софиянци.

Тук редовно ходели не само писатели, журналисти, художници и артисти, но и редица учени и професори. Един от тях бил Рашко Зайков - математик, който по думите на Драган Тенев учил в Берлин „не при друг, а при самия Алберт Айнщайн“.

Интелектуалната бохема на града не пропускала да се отбива и в Арменското кафене, което се намирало на площад „Бански“, мушнато тогава между аптеката на Джераси и хотел “Македония“. Кафенето било малко, с три мраморни маси, поставени по дължината, а в самото му дъно уютно пламтяло огнище. Собственик бил арменецът Хугас Микасиян, който също като бай Коста изпитвал явни пристрастия към отявлената си клиентела.

Тук често отбелязвали присъствие Пейо Яворов, Елин Пелин, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Сава Злъчкин и други. Според една градска легенда тъкмо в това заведения Яворов намислил и стихотворението си „Арменци“, а пък Сава Злъчкин редактирал своя „Папагал“.

Най-голямо и най-емблематично от всички кафенета в София обаче без съмнение било „България“, където 

често пиели кафето си Пенчо Славейков, П. К. Яворов, Иван Вазов

 Елин Пелин, Петко Тодоров, Боян Пенев, д-р К. Кръстев и др. бележити българи. Позиционирано точно на пресечката на улиците „Аксаков“ и „Дякон Игнатий“, то било част от комплекса „България“, който се състоял от стария гранд-хотел „България“ - най-скъпия и луксозен хотел по това време, ресторант, бирхале, ресторант-градина, самата сладкарница-кафене и два салона. Това настроение е било запечатано и в картината на Ценко Бояджиев „Кафене „България“ от 1966 година, на която се виждат булевардът, колите, хората и бившият дворец.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.