Да ви кажа, не мисля, че съм пияница. Чашата розе за закуска не се брои. Тя си е наследство от петия клас на чавето, пък и казват, че не пречи на диетите. Била и нискокалорична, тъй че, дума да не чувам, че не е нормално да тръгвам с нея за добро утро.

Други пият едно малко за отскок, аз – една чашка малко по-силен гроздов сок за събиране на чакрите. 

Особено покрай 15 септември. Гледам някакви луди майки скубят коси, че децата им влизали в първи клас. Ама какви са тези радини вълнения, бре?! Били първолачета, били второлачета. Ако знаеха какво ги чака в пети клас... Ехееее, отсега щяха да започнат с розето!

Винаги съм твърдяла, че като родиш трябва да ти дават бебето не с пакет памперси и с ония ми ти странни аксесоари, а с наръчник. На-ръч-ник! И в него като увод с големи букви да пише „забравете за съня“. Аз забравих за моя изцяло в първите две години на малката. Твърдят, че имало някакви бебета, които спели по цяла нощ, ама тези ги вкарвам в графата извънземни. Всички са чували за тях, никой не ги е виждал. Опа, отнесох се... За пети клас ми беше приказката. За него в този наръчник трябва да има цяла глава. Вярно, че и моят не мина по мед и масло, хем се броях за отличничка (открих по трудния начин, че е кофти идея да криеш бележника си от родителското тяло в лампиона, когато завъдиш една-две четворки или петици), ама Диана ме надмина. Разказа ми играта – и тя, и петият й клас. Буквално.

И до ден днешен не мога да разбера кое педагогическо недоразумение на природата проуми, че до четвърти децата трябва да се галят с пера, да ядат в час, когато си решат, без да отнасят забележка, да ги пускат да излизат до тоалетна, когато им скимне и да им пишат отличен дори да направят пет грешки в четирибуквена дума. Само и само, за да им отворят вратите на чистилището със замах в пети. И за тях, и за нас – многострадалните им майки.

Оставям настрана лудата класна, с която се сдоби изведнъж (честно казано се видях в чудо как да убедя малката, че не може да говори така за даскалицата при положение, че на онази наистина й хлопаше нещо и ме избиваше на агресия при всяка родителска среща). Няма да коментирам и внезапната въртележка от десет (10!!!!) учители, които взеха да им се редят в час, за да им обясняват на неразбираем език още по-неразбираемо написаните учебници (докато им науча имената на всичките и учебната година приключи, а с нея и напъните ми да ходя да бия учебниците в главите на авторите им). Ама това с внезапното затягане на критериите за оценки отключи неподозирани висини в и без това шантавото ми съществуване на трийсет и кусур годишна ученичка по неволя.

А аз, да ви призная, първо бях решила да я карам като майка ми – не е учила с мен, затова и аз няма да уча с малката. Да се оправя! Тъй де – като я метнеш в дълбокото или ще потъне, или ще заплува. Тя вярно заплува, ама в далеч по-артистична посока, отколкото си мислех.

Диана, къде ти е бележникът?

Няма „здрасти, мило, как мина днес в училище?“. Няма „как си, хлапе?“ Не че съм груба по природа. Нито, че не обичам детето си. Напротив – обожавам го и съм мила за цяло котило мъркащи животинки. Докато не ми се разходят едновременно и по гърба, и по опашката. А Диана вече го беше направила поне половин дузина пъти за последния месец. Щом се пробвах да й проверя успеха и удрях на камък. Затова сутринта, при поредното й обяснение, че заветният бележник бил „при класната“, й поставих ултиматум – или да го вземе, ако ще и насила, или да не ми се мярка пред очите. А тя не само, че се появява ни лук яла, ни лук мирисала, ами ме поглежда и - с маниера на носителка на Оскар - вдига ръце и заявява с обвинителна нотка:

Значииии, класната ми се накара заради теб! Помолих я да ми го даде, а тя ми каза: „Предай на майка си, че това не е концерт по желание“!
Както бях набрала и... спихнах. Вярно ли съм толкова дребна, че докарах на детето скандал от класната му?! Може пък наистина да е при онази ненормалница. Свих перките и се прибрахме вкъщи без да повдигам повече въпроса. Така и щях да си изкарам вечерта, прояждана от съвестта си, ако не беше звъннала майката на едно от приятелчетата й.

Абееее, можеш ли да ми кажеш името на учителката им по математика? Гледам бележника на моя, ама го е записал с краката си...
Гаранция давам, че не е очаквала реакцията ми.

Вие, защо имате бележник, а аз нямам?!, закопах я аз, докато вземах на два скока десетте метра до стаята на малката и влитах в стаята й с гръм и трясък, че да ме чуе целият блок - Дианааааа, къде ти е скапаният бележник! Давай го веднага или още сега ще звънна на класната ти! Не ме интересува, че е 10 вечерта!
Това, което последва, дами, е по-добре да си остане наша тайна – моя и на розето. Важното в случая е, че в следващите няколко месеца оправяхме четворките и забележките за лоша дисциплина (липса на внимание, говорене в час и прочее провинения), нанизани от моята в заветния бележник, с постоянство (във всичките му физически аспекти) и твърде много избити мозъчни клетки. То не бяха крясъци, не беше мятане на тетрадки в колата, докато й проверявам домашните на път от работата за дома (веднъж дори бях забравила да пусна фаровете, та се движех като фантом по улиците на нощна София). Абеее, не е за разказване. Ама ей я на, вече е в гимназия. За тази друга форма на ужас обаче следващия път.

Ай, наздраве!

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Къде са ти шините? (или как прерових боклука на мола)

В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.

Да съчетаеш цветовете

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.