В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.

 - Мами, мога ли да ти оставя шините си?, провлачва мазно моето. И без въобще да чака разрешение хваща една от салфетките на масата, маха с бързината на Халеевата комета и двете телчета от зъбите си и ги завива в парчето хартия. Резултатът е купчинка, която се озовава току до чашата ми.

- Диана, за чии ги оставяш? Няма да ядеш и кой ще те гледа в киното? Обясни ми!, изръмжавам аз, готова да проведа поредната лекция за ползата от омразните телчета. Но онова вече се беше изнесло от ресторанта, повличайки и детето на приятелката ми. Без изобщо да се трогва от провикването ми, че така никога няма да си оправи зъбите. Докато го кажа и Диана вече се беше шмугнала в киното.

А цялата история с шините й започна, когато беше на 7. Както можем да се досетим – насред първия й клас. Някъде между първи и втори срок установих по трудния начин – заради подигравки от съучениците й, че въпреки цялостната прилика с баща си, е горд собственик на моята челюст. Хем малка, хем с пълен комплект зъби. И по-важното – с размер, доста по-голям от вместимостта на устата й/ми. В момента, в който осъзнах, че ако не взема мерки, тази комбинация ще роди нещо приличащо на саблезъб тигър, звъннах на майката на едно от приятелчетата й и почти приплаквайки поисках контакта на тяхната ортодонтка. Супер оборотен дентален специалист (не се надувам, в тези политкоректни времена така им викат), с наполовина по-ниски цени от останалите й колеги и логично - лавина от пациенти.

4 години по-късно, на цената на зверски нерви, викове, напомняния с градиращ от съскане до крещене глас и чакане с по месец за преглед и регулация на шините, вече бяхме успели да понаредим зъбите на отрочето. Но не и напълно. Въпреки това, пред перспективата да се наложи да я гоня по целия етаж на мола, реших, че е по-добре да се придържам към първоначалния си план кротко да пия розе и теглих една майна на ситуацията. Напълно забравяйки за хартиената купчинка до чашата ми.

Сетих се 3 часа по-късно – при вече платена сметка, събрани деца от киното и баш пред паркинга на мола.

- Диана, къде са ти шините?, забивам отрочето с въпроса си, докато съм вперила взор в устата му - издайнически нахилена и – о, ужас - без телчета върху зъбите.
- Е, нали ги оставих при теб?, отговаря ми малката с укор.
- Къде при мен?, продължавам да питам аз внезапно обзета от амнезия.
- Мами, сложих ги в салфетка на масата ви, затапва ме Диана с тона на звероукротител.

Да знаете, енергийните напитки може и да дават криле, но перспективата да чакам месец за преглед, още един за изработката на нови шини и поредни 350 лева за цялото упражнение върши работата на реактивен двигател. Докато кажа на приятелката ми, че се налага да наглежда домочадието, и вече бях пред асансьорите, нетърпеливо чакайки да се покатеря до третия етаж и да нахлуя в ресторанта.
- Извинете, случайно да сте намирали едни шини?, изпръхтявам аз при сблъсъка ми с първия срещнат сервитьор в него.
- Не, а на коя маса сте били?, задава ми най-учтиво въпрос той. Едва ли е нужно да ви обяснявам последвалите диалози с де що негови колеги успяхме да намерим. В крайна сметка се намеси управителката, която за мое щастие се оказа майка на пубертет, вече преминала през ада на шините. Жената – да е жива и здрава – ми влезе в положението и след като установихме, че хората й са си свършили работата и са разчистили масата, ми предложи да вляза в кухнята и да се запозная с боклука им.
- "Няма ги!, изръмжавам аз три торби по-късно, след като съм ровила сред празни бутилки, огризки от чужди вечери и каквото още можете да си представите от менюто на клиентите. Но докато управителката ме гледа със състрадателен поглед, ми хрумва гениална идея - Може ли да сте отнесли някъде другаде остатъците от тази вечер?"
- Да, може и вече да са долу. При целия боклук на мола!, изтърсва тя без да прецени, че съм твърде отчаяна, за да кажа „баста“ и да се откажа от търсенето на шините.

„Целият боклук на мола“ всъщност се оказа доста мащабно понятие. При вида му леко се зачудих дали изобщо си струва да се занимавам, но лъвското в мен в комбинация с майчинския инстинкт да осигуря на поколението здрава и гладка усмивка, надделя. Запретнах ръкави, поизтупах модерната си жилетка, стигаща до десетсантиметровия ток на ботушите ми, вкарах всички знания от часовете по логика и започнах да сортирам торбите. На принципа на изключването вече се бях добрала до тези от ресторанта, когато се появи ново препятствие. Оказа се, че във времевия пояс между 9 и 10 часа вечерта в помещението се появяват мургавите събратя от чистота, които – както можем да се досетим – също имаха аспирации към боклука. Но противно на всички клишета се оказаха супер възпитани. Особено пред опасността да им скоча като дива котка, ако имат неблагоразумието да посегнат към торбите с остатъци от де що магазини има в търговския център.
- Чакайте тук! Ще ви подавам торбите, след като ги разровя!, изкомандвах ги аз и те – щат не щат – ме послушаха. Не че имаха друг избор. Но пък чакането си струваше. А вероятно и вида ми, когато съзрях заветните шини и започнах да подскачам с трофея в ръка досущ като индианец около племенния тотемен стълб. Разделихме се с добро, така да се каже. Те си отдъхнаха, че лудата най-сетне ще ги остави да си свършат работата. А аз се оттеглих с достойнство. Изтупах гривата (жилетката), вирнах глава и зачатках с токчетата към колата, а оттам – вкъщи, за да започна процеса по тройно изваряване на трофея. Първо с вряла вода, след това със спирт и отново -за по-сигурно, с вряла вода. Еми това е – какво ли не прави едно лудо майче за децата си. Някои ровят по цял ден (и нощ) в сайтовете, други – в боклука на мола.
 

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Предколедна истерия или когато в ушите ти кънти Jingle Bells

Здравейте, мили хора! Това съм отново аз-Лудото майче. И сигурно и вие като мен вече сте обзети от предколедна треска. И няма как да не е така, след като чаветата говорят само за джуджета, подаръци, играчки и писма до дядо Коледа.

Да съчетаеш цветовете

Едно пазаруване – за едни ботушки. Пазаруването със сина ми – 3 годишен. Поиска нови ботуши. Не знам дали знаете, но аз не съм от жените, които обичат часове наред да обикалят безцелно магазините. Когато ми трябва нещо - влизам и купувам. Та тръгваме с детето и мъжа ми – той ни вози. Слизаме от колата – вали.