Композиторът Стефан Диомов пред
2

Композиторът Стефан Диомов пред "Телеграф": Най-после загърбихме старите вражди в Тоника

През пандемията написах книга и събрах музиката си в три диска

* Построиха автогара на мястото на вагона, в който започна кариерата ми

*  „Нека да е лято“ е най-изстраданата ни песен

* Хирург ме направи нов човек след 9-часова операция

- “Белите и черни клавиши на моя живот“ - така се казва биографичната книга на Стефан Диомов. Как ще я представите на нашите читатели?

- Използвам метафора за заглавието. Белите клавиши са моите добри дела, които изпълних успешно, а черните са тези, които не успях, нещата, които са ме разочаровали. Всичко това е равно на моя живот. Пандемията е виновна за книгата, изненадваща и за самия мен. Човек като няма какво да прави, започва да мисли нещо, което да го удовлетвори. Мисля, че направих точно това, което трябва, защото имах нужда от връщане назад в годините. Имах нужда да си подредя нещата, песните, съставите. Аз имах един много шарен живот, какво ли не ми се случи и реших да го опиша в книгата. Хубавото е, че с годините нещата улегнаха вече, имам прекрасни отношения с всички от съставите, събираме се. И като че ли най-после загърбихме старите вражди. Това е най-хубавото, което ми се случи и ме направи истински щастлив. Ние не можем да не бъдем заедно, защото заедно на френски е ансамбъл. Няма по-прекрасно от това хора, които имат различни позиции и се събират, за да пеят и да радват хората. Това е просто чудесно.

- С кого беше най-трудно или най-дълго помиряването?

- Ние често се шегуваме с „Тоника“, че приличаме на един латиноамерикански сериал, защото се събираме, разделяме. Най-трудно ми беше с първата „Тоника“. Нещата не бяха улегнали много – буйни страсти, много неорганизирани младежи бяхме. После се случи „Тоника СВ“. Там нещата се повториха. Направихме шлагери, станаха популярни, но имаше и някои разногласия. Искам това да подчертая, че няма група без вътрешни разногласия. Събирахме се, разделяхме се, но оставихме много песни. Сега събрах 60 от тях в един троен албум, дано не се забравят и поне най-хубавите да се пеят още дълго време. И книгата, и албумът са оформени по един и същи начин.

- Ще ги представите ли с концерт?

- Въпреки пандемичните прогнози аз смятам на 14 декември да направя концерт, на който моите изпълнители да изпеят автобиографията ми. Това ще стане в Операта на Бургас. Дано да се случи, защото ще ми бъде много тъжно, ако заради епидемията нещата не се случат. Смятам на сцената да има поне 60 души. Ще вали сняг, ще мирише на стари спомени и ще изпълним песните от преди 60 г. От първата „Тоника“ ще бъде само Ева, Сия няма да може да дойде. С нея се чуваме почти всяка седмица, преместила се е вече в Северна Калифорния, трудно понася смъртта на дъщеря си. Пишейки книгата, често звънях на Ева, за да възстановя някои дати, които ми се губеха, защото исках всичко да е много точно. Написах всичко с усмивка и благодарност към тези, които ми помогнаха да стана това, което съм. На приятелите, на поетите, на аранжорите, на музикантите. Искам всички да ги поканя, да ги прегърна, да им кажа благодаря, че бяхме заедно.

- Коя история ви разказа Ева, която бяхте забравил?

- Аз се интересувах от подробности от началото кой кога е дошъл. Аз станах кум на тяхната сватба. Но малко ми се губеха времената – кога дойде Гого, дали той беше първият или Ева, кога беше сватбата. Това бяха изключително романтични години, неповторими. Тогава се обичахме, работихме в една посока. Беше прекрасно да работиш къртовски и да получиш това, което се случи с нас. Ние от една провинциална група станахме национална. С много труд, желание, енергия и ентусиазъм. Да не пропуснем тази дума, тя не е банална, а е точната дума, която показва нашето състояние тогава. Нямахме добри коли, нямахме телефони, нямахме микрофони и техника. Изобщо бяхме едни герои, защото искахме от нищо да направим нещо. И ние го направихме. Много често закъсвахме с колите и заради това пропадаха концерти. Но винаги поправяхме нещата. Аз дори вкъщи нямах домашен телефон. Ходех по улични автомати, имах уречени часове да говоря с хората, които режисираха, за да можем да работим. И пак правехме над 300 концерта годишно. Сега това не го оценяваме. Сега работим при едни изключително добри условия.

- Историята на „Тоника“ започва във вагон. Какво се случи с него?

- Описал съм го в книгата, но той някъде изчезна и ми е много мъчно за него. Той беше първото помещение, което ни приюти. Сега на мястото му направиха красивата сграда на автогара Юг.

- Може би там трябва да направят паметник на „Тоника“?

- Не знам дали да направят паметник. Обаче в Бургас кръстиха улица на името на „Тоника“. И това ме преизпълни с възторг.

- Кариерата ви тръгва от стар вагон, а сега младите изпълнители искат директно да излязат на червения килим.

- Колко хубаво го каза и колко жалко е, че това е факт. Нещата стават много трудно, бавно, с много усърдие и любов към сцената.

- Как успявате да ги мотивирате, защото продължавате да работи с млади изпълнители в „Петте сезона“?

- Те са скромни хора. Ние искаме да пеем, независимо на голяма или по-малка сцена. Но заради тази пандемия отпаднаха голяма част от планираните концерти. Сега имаме нов певец в групата, след като Миро ни напусна по лични причини.

- Коя история с „Тоника СВ“ няма да забравите никога?

- Имахме една заявка за концерт около осми март. Отидохме на съответния адрес, качихме се на втория етаж. Видяхме микрофони, една хубава публика и си изпраскахме репертоара до края. Намерих жената, която се занимава с финансите, за да се разплатим. А тя ми каза – „Г-н Диомов, ама ние не сме ви канили. Ааа, на горния етаж май готвят нещо“. Аз отидох при моите хора и им казах – изгърмяхме по един халосен патрон, хайде да отиваме сега там, където ни очакват. Колегите се смяха до сълзи, понеже ситуацията е трагикомична и няма място за сърдене.

- Как се роди най-популярната ви песен „Здравей, как си, приятелю“?

- Предстоеше ни да се събираме заедно трите състава за бенефисен концерт и се постави въпроса да изпеем поне две нови песни. Едната песен веднага я измислих - „Спомняте ли си, това сме ние“. И тогава ми хрумна песента. Отначало беше само мелодия, след това потърсих помощта на Пейо Панталеев, който вече не е между живите. Той хареса мелодията и аз му казах – в текста трябва да има думичките „здравей, как си, приятелю“. Той ми донесе прекрасен текст - повече от романтичен, подходящ за тази мелодия. И я изпяхме на бенефисния концерт. Още с първото изпяване песента прозвуча много убедително и компактно, та още тогава приятели ми казаха, че ще стане голям хит. И това стана. И съм горд, че част от нея е моя милост.

- Коя е най-изстраданата ви песен?

- Тя не е моя, а на Стефан Димитров. Много обичам неговите песни, а те се оказаха много подходящи за стилистиката на моята група. И когато дойде тази песен, тя беше с една част повече. Първото представяне не беше много удачно и няколко месеца работех по вокалния аранжимент, докато се получи. Сега няма концерт, без който да не завършим с тази песен - „Нека да е лято“. Имам и много песни, които са написани на един дъх, като „Сезони“ например. Когато тръгне, тръгне. Като не, не бива да се отчайваме, защото успехът е приятел на постоянството и на непрекъснатото търсене. Иначе не се получава.

- Пишете още нови песни. Какво ви вдъхновява за тях?

- Продължавам, макар и по-малко. Всичко ме вдъхновява. Обичам живота, а понякога и най-дребните неща могат да ме просълзят. Тази година съм се отдал на събиране на песните си, на този троен албум, който изисква много работа, тъй като наново преработих всички записи, направих ги по-съвременни. Да не говорим за книгата, която ми отне доста. И тази година написах само две-три нови песни, не повече. Една от тях я поверих на Веселин Маринов. Невероятен е този човек. Успя да ме спечели със своята всеотдайност. Написах нова песен за Бургас - много обичам този град. Завърших и една песен, която не е много нова, но тази година я записах в студио. Казва се „Зная, че си с мен“, посветена на всички мои приятели, които си тръгнаха и за съжаление не мога да каня вече на мои концерти – на Гого, на Борето Гуджунов, на Пламен Ставрев, на Руди. Пее я Пени Ставрева, жената на Пламен, че хич не обичам думата вдовица.

- Страх ли ви е от вируса?

- Респектиран съм е най-точната дума. Мъча се да бъда дисциплиниран. Слагам маска, когато съм сред хора. Вярвам на лекарите, възхищавам им се, ръкопляскам им и стискам палци най-после това чудо да отмине.

- А отминаха ли здравословните ви проблеми?

- Да. Бях в болница в началото на годината. Хирургът, който ме оперира, е със златни ръце. Цял живот ще му бъда благодарен, защото след 9-часова операция от мен той направи нов човек. Хвърлих бастуна и – чукам на дърво – вече всичко е наред.

 

 Визитка:

 

Роден е на 16 февруари 1945 г. в Бургас

 

Създател на три от най-обичаните групи в българската музика – „Тоника“, „Тоника СВ“ и „Фамилия Тоника“

 

През последното десетилетие работи с младоците от „Петте сезона“

 

Носител е на всички музикални награди у нас - „Мелодия на годината“ за „Приятели“ през 1981, на Младежкия конкурс за забавна песен за „Балада” (1974) и „Интимно“ (1978), „Бургас и морето“ за „Сбогуване“ (1975), „Разказвай ми, слушам те“ (1979), “Танц с вечерния дъжд“ (2009) и “Полунощ е“ (2012)

 

За юбилея си през 2020 г. подготви биографична книга, която от броени дни е на пазара

 

 

 

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.