Томас Джеферсън го е казал кратко и ясно – свободата ни зависи от свободата на словото, което не може да бъде ограничено без да бъде загубено. За да сме по-точни, говорил е за свободата на медиите.

 

Знанието, че свободата на гражданите е пряка функция от свободата на медиите, никога не е пречело на мокрите сънища на политици и прочее публични личности – и отвъд океана, и по нашите географски ширини, да сложат лепенка на журналистическата уста. Напъните в тази насока не са от вчера или днес. Датират от десетилетия, но тази седмица българските парламентаристи отвориха нова глава в опитите на родна почва.

С промени, които трябваше просто да приложат в българското законодателство европейската уредба за защита на личните данни (GDPR), управляващи и опозиция буквално дописаха директивата на ЕС. Въпреки че европейските им колеги изрично записаха, че GDPR не трябва да ограничава журналистиката, българските законотворци, под претекста, че търсят баланс между свободата на словото и опазването на личните данни, записаха в закона наръчник от 10 критерия.. По този шедьовър държавните служители от Комисията за защита на личните данни ще преценяват дали журналистите не са погазили правата на обектите на материалите си. Като по чудо парламентаристите в последния момент се отказаха да посягат на правото на журналистите да пазят източниците си. За сметка на това предоставиха на Комисията властта да тълкува дали статията е в „съответствие с основните права на гражданите“, дали разкритата информация е от значение за решаване на въпрос от обществен интерес, дали ще накърни доброто име на субекта на материала (?!) и не на последно място – при преценката да може да взема предвид и „други обстоятелства, относими към конкретния случай“.

Какви ще са тези „други обстоятелства“ и дали няма да се превърнат в инструмент за слагане на юзди върху свободата на словото предстои да видим. Както впрочем и дали дописването на евродирективата, е било умишлено или от престараване/незнание. Но докато това се изяснява, не е зле и авторите на закона, и тези, които ще го изпълняват, да си припомнят няколко неща.

Опазването на едно право не може да е за сметка на друго. Особено, ако залогът е свободата на словото.

В българското законодателство има достатъчно текстове, защитаващи от клевета, обида и уронване на доброто име и престижа всеки гражданин на държавата, почувствал се засегнат от един или друг журналистически материал. И арбитър е съдът, а не държавна комисия.

Вече има и достатъчно текстове, целящи прозрачност в собствеността на медиите, за да е ясно и кой говори през съответните материали. Вместо да се дописват и дори пренаписват европейски директиви, е далеч по-важно да започне прилагането на тези разпоредби.

И най-важното– границата между регулацията и цензурата е само една стъпка. Точно толкова малка, колкото между властта и падението.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Кметът на Димитровград Иво Димов: При „Орешарски“ отделяха за проекти по 2 минути

Жалко е, когато партийните централи се намесват в работата на Националното сдружение на общините, което е най-голямата неправителствена организация на местното самоуправление.

Обяд за бедни и богати

Обяд за бедни и богати има вече и в училищните столове. Това не е майтап, а голата истина. При това въпросните училища не са частни, а общински.