Глобализацията няма да ни претопи. В това са категорични езиковеди. И няма как да се случи това, като според техни прогнози по света живеят 15 милиона българоезични.

В щата Илинойс пък езикът ни стана официален. В същото време зад граница има една малка България. Всъщност данните тук варират, като различните статистики сочат между 2-8 милиона. Данните дори са фрапиращи и често пораждат дискусия. Самият избор да заминеш и да се установиш извън пределите на родината също поражда дебати в обществото. Тогава си задаваме въпроса кое е по-трудното решение - да останеш у нас и да се бориш, или е по-храбро да започнеш някъде от начало на място, където си чужд, немил и недраг. Може би всеки има отговор сам за себе си. Като че ли обаче се сещаме за онази малка България предимно по празници. На онези дати, когато чуваме захаросани патриотични фрази, гръмки послания и изпразнени от съдържание фрази. Защото Съединението не просто прави силата. Както казва един именит наш историк, няма нужда да се разбира буквално. Защото не е необходимо всички да мислят еднакво. Напротив, в различното се ражда благородната идея.

Трудно е да преценим кой милее повече за страната ни - този, който живее в нея, или онзи, който е далече, но страда от носталгия.
Нека обаче се замислим, че има едни хора, които въпреки че не могат да се завърнат в бащиния си дом с години, настръхват при звука на родопската гайда или не могат да се сдържат, без да танцуват, когато чуят ръченици. Но българският дух се пази навън. Пазят го и училищата ни зад граница, и ансамблите ни, които въпреки ниското финансиране, успяват да съхранят истинския патриотизъм. Не онзи сладникавият, с който парадираш, а този, който просто показва топлата връзка, която искаш да запазиш с родината си. Той е сълзите в очите на 24 май и на 3 март, или пък когато чуеш „Отечество любезно, как хубаво си ти “. Онова чувство, което изпитваш, щом прозвучи химнът. Всичко това е истинската история, писана на бабино коляно, както казват дедите ни. И точно тя ще просъществува. Тя ще запази езика ни жив дори зад граница. А сънародниците ни ще го предават на децата си.
Защото какво по-мило от това да чуеш родна реч от човек, който не се е завръщал у нас с години, който пази завета на Ботев и Вазов и разпъва трибагреника над дома си на 3 март. Българщината ще се възражда и навън. Ще продължаваме да чуваме българска музика, съставите ни ще продължават да популяризират танците и музиката ни. Затова глобализацията няма да ни претопи. Напротив. И някои ще продължават да милеят за страната ни, въпреки че са далече.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

На болен гръб и сто тояги са малко

Изненадващо предложение на Националната здравноосигурителна каса за ограничаване броя на изписваните и плащани от нея лекарства за едно заболяване в новия рамков договор с лекарския съюз е на път да отключи обществено недоволство.

Защо никой не вярва в съдебната реформа?

Никой у нас не вярва, че съдебната реформа се случва. При гражданите това се дължи на факта, че вярват във фалшивите новини доста по-често, отколкото трябва, или пък доста по-рядко, отколкото заслужават, срещат справедливост.

Родителски неволи

Свикнали сме да чуваме как родители се жалват, че детето им не е прието в ясла, детска градина или първи клас. Сагите тогава са големи. Да не говорим, че имаше времена, в които за елитно училище майки, баби и татковци се редуваха по цели нощи в колите, за да се уредят с място.