0

А ктьори със сребро в косите от златните години на българския театър е събрал Недялко Йорданов в спектакъла „Каквото, такова“, който в края на миналата седмица имаше премиера на Камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“.

Актьори със сребро в косите от златните години на българския театър е събрал Недялко Йорданов в спектакъла „Каквото, такова“, който в края на миналата седмица имаше премиера на Камерна сцена в Народния театър „Иван Вазов“.

Поетът драматург, който е и режисьор на постановката, е вплел автобиографични мотиви и спомени в новата си пиеса, в която завършили преди около половин век единайсетокласници от крайморски град се събират за поредна година да отбележат дългогодишното си приятелство заедно със своята 92-годишна учителка. На срещата идват само 8 от най-„държеливите“ пенсионери, които са нещо като представителна извадка на българското общество от годините преди и след промените. Сред тях има бивш милиционер, понастоящем полицай (Иван Налбантов), политик, разписал се и като депутат (Богдан Глишев), известен лекар (Любомир Младенов), актриса (Пламена Гетова), селскостопанска труженичка, запалена по технологиите (Рут Рафаилова), учителка (Жоржета Чакърова), музикант (Сава Пиперов), домакиня (Янина Кашева). В ролята на тяхната някогашна класна – нестандартен преподавател и бунтар, доколкото времето е позволявало, е великолепната дама на родния театър, 87-годишната драматична прима Емилия Радева. В центъра на диалозите и обект на откровенията в първата част на представлението, когато наяве излизат крити любови, ревности, предателства, нейната „другарката Пеева“ поставя тема за разсъждение на своите възпитаници, преди да си тръгне. А тя е ни повече ни по-малко как си представят светлото комунистическо бъдеще, но от сегашна гледна точка...

Следват 8 монолога, в които големите ни, някои от тях позабравени, артисти разгръщат съхраненото си майсторство, пред което сваляме шапка. Някои от историите са пълни с живот – според хрумванията на автора и оригиналността в изпълнението (напр. Рут Рафаилова, Иван Налбантов, Янина Кашева, чиято роля на „Вили Красавицата“ Йорданов първоначално е мислил за без време напусналата ни Виолета Гиндева). Други звучат по-резоньорски и в стила, в който от 30 години се коментира на маса животът „преди“ и „след“ (но то пък и героите са на софра, нали...). От тях става ясно нещо, което и без това отдавна знаем – комунизъм никога не е имало, няма и не може да има, т. нар. демокрация носи много от греховете на онова време, а пък някои междувременно са изградили свой личен соц... Но каквото, такова, ще обобщят персонажите един по един: хубав или не толкова, животът, щом ни е даден, трябва да се изживее.

Последователно публиката навярно ще открие няколко места, подходящи спектакълът да свърши, така че, оказва се, той има 3-4 възможни финала преди същинския финал – философски, криминален, комедиен, романтичен... Дали всеки следващ не е в повече, зрителят ще си отговори сам.

Актьорите, към които трябва да добавим младите Ева Тепавичарова и Христо Терзиев (собственичката на ресторанта и диджеят) са наистина отлични. Но невероятната енергия и аристократизмът на феноменалната Емилия Радева са едно от най-хубавите неща в спектакъла. А още по-хубаво е, че след предпремиерното представление нея я чакаше най-добрата й дружка от студентските години, Гинка Станчева. Приятелство над половин век, каквото свързва и героите в спектакъла. Ето как пиесите повтарят живота и животът ражда сюжети за пиеси...