0

“По пътя той ми обясни, че вечеринката е по случай българския празник на писмеността, сиреч това, което правим ние в деня на Месроб Мащоц. Но ми обясни, че никой не смеел да говори за този празник на Кирила и Методия, тези, които са написали българската азбука, защото гърците не им разрешават да го правят на български. Жалко! Като че ли този народ е двойник по съдба на нашия!“ Така пише в едно писмо от Шумла, датирано на 22 май 1813 година, етнографът отец Минас Пъжъшкян (Бжшкян), който посетил града при една от обиколките си в Османската империя.

“По пътя той ми обясни, че вечеринката е по случай българския празник на писмеността, сиреч това, което правим ние в деня на Месроб Мащоц. Но ми обясни, че никой не смеел да говори за този празник на Кирила и Методия, тези, които са написали българската азбука, защото гърците не им разрешават да го правят на български. Жалко! Като че ли този народ е двойник по съдба на нашия!“ Така пише в едно писмо от Шумла, датирано на 22 май 1813 година, етнографът отец Минас Пъжъшкян (Бжшкян), който посетил града при една от обиколките си в Османската империя.

От деня, в който историкът Доротея Георгиева е представила писмото в научните среди, между Шумен и Пловдив тлее тихо война за това в кой град е станало първото честване на Кирил и Методий у нас. Според голяма част от учебниците това се е случило през 1851 година в Пловдив, докато Шумен настоява за отстраняването на тази „печатна грешка“ и заковаването на пионерското честване в Шумла.

Докато културните власти на Шумен и Пловдив спорят

Търново скромно мълчи. Според исторически хроники първите държавници, които организират народно честване на Кирил и Методий, са братята Петър и Асен. След успешното им въстание през 1185 година срещу ромеите, което възстановява българската държавност и поставя началото на Второто българско царство. За цар е коронясан по-големият от братята - Петър, който сяда на трона като Теодор-Петър IV. Свещеникът Василий става архиепископ. Той е човекът, който дава на царя идеята през 1186 година да бъде отбелязана тържествено 320-годишнина от идването на учениците на Кирил и Методий по българските земи (самата годишнина се е падала през 1183). Така през април 1186 след тържествена служба в търновската църква „Св. Димитър“ всички излезли навън и пред многохилядно множество били прочетени слова на Климент Охридски и Константин Преславски, ученици на Кирил и Методий.

Минават години, България изчезва от картата на света, завладяна от османските турци, но


споменът за Кирил и Методий и учениците им


вероятно остава в паметта на поколения и в служенията на православното духовенство, доколкото това не е било потискано от гръцкия клир, както се споменава в писмото на Пъжъшкян по-горе.

Писмото на арменския свещеник и етнограф е открито от известния специалист по кавказология и арменистика Агоп Орманджиян. Арменецът е бивш шеф на дирекция “Публикации” в международния център за история на Балканите и Средиземноморието в ЮНЕСКО, журналист по образование, специализирал арменски език и литература в Ереванския държавен университет.

В началото на 80-те Орманджиян търсил във Ватикана документи, свързани с пребиваването на Пъжъшкян по българските земи, когато попаднал на интересно писмо от Шумен. Там духовникът – историк и пътешественик, описал как домакинът му в Шумла го завел на едно тържество, където местните отбелязвали празник на братята Кирил и Методий, създателите на българската азбука. На 19 април 1982 година Орманджиян превежда писмото, а по него през 1983 година ст. н. с. Доротея Георгиева прави и първия научен коментар на публикацията на армениста.

През 2011 година тогавашните власти в Шумен решават да организират шумен обществен процес, в който да бъде потърсена историческа справедливост. За целта

„на дуел“ е призован тогавашния кмет на Пловдив Славчо Атанасов

Официално Атанасов е поканен на кръгла маса за първото гражданско честване на Кирил и Методий. С помощта на научна експертиза Шумен иска да постигне промяна в учебника по история за 11 клас. Като „свидетел на обвинението“ е призован Орманджиян. „Аз не се съмнявам в автентичността на това, което е публикувано тогава”, коментира пред събраната научна общност Орманджиян и обясни увереността си с личността на самия автор на писмото – Пъжъшкян, и религиозната общност, към която принадлежал. Т.е. надежден източник. Поканена е и Доротея Георгиева, която представя писмото в контекста на цялостния живот в Шумен по онова време.

Автор на писмото е роденият през 1777 година в Трабзон, днешна Турция, историк и етнограф отец Минас Пъжъшкян. Като изследовател обикаля басейна на Черно море, териториите на Полша и Германия в търсене на арменци, пръснати в тези райони. Така пътешествията го отнасят и до Шумен, по онова време Шумла. И от този голям по онова време град в Османската империя Пъжъшкян пише писмо: “Това е второто ми писмо, пиша го от град Шумен”, реди духовникът, положил датата 22 май 1813 година.

На габровския принцип ела ми на гости да те заведа да видиш как посрещат съседите хазяина на пътешественика –


арменецът Ованес Ардашес го завел на гости у българския търговец Стовян Маврадиоглу


Мавродиоглу ги нагостил богато и ги завел на вечерно зрелище, наречено театро в един салон, маскиран отвън като плевня или обор, но зидан с дялан камък. Вътре представяли някаква сценка, пяли, свирили, танцували, имало и турци, които в другия край на залата подпявали своите си маанета и отвратили аудиторията с държането си. Какво е разбрал самият Пъжъшкян и как го е възприел няма точно значение, по-важното е, че като си тръгнали, въпросният Стовян му разяснил видяното, пресъздадено после в писмото.

След „процеса“ през 2011 Шумен настоява за корекция в учебниците по история, така че „историческата правда да възтържествува“.

Спорът за първенството обаче може да се окаже изкуствен и плод на местен шовинизъм както в Шумен, така и в Пловдив. Какво се случва през 1851 година в един от най-големите градове по днешните български земи. На 11 май по стар стил, т.е. 24 май по нов, в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ по инициатива на възрожденеца Найден Геров е организирано честване – празник в прослава на светите братя. Това става на църковния празник на двамата братя, които се почитат като светци от църквата. Така може да се каже, че в Шумен през 1813 година е документирано първото светско честване на Кирил и Методий извън стените на църквата, а в Пловдив съвременниците са станали участници и свидетели на първото ученическо тържество по същия повод.

Година след честванията в Пловдив Неофит Рилски през 1852 година ги споменава в „Христоматия славянского язъка“, а примерът на пловдивчани се оказва възпламеняващ, а


11 май започва да се превръща за празник за българите по селца и градове


През 1857 година е организирано честване в черквата „Свети Стефан“ в Цариград въпреки опитите на гръцката патриаршия да го осуети. Година по-късно в Пловдив правят пак голямо честване в църквата „Св. Богородица“, а след тържествената служба слово произнася Йоаким Груев. Според летописци тогава за първи път портрет на Кирил и Методий е обкичен от девойки с пролетни цветя. Случва се спонтанно, но ще се превърне в традиция, която продължава и през целия XX и сега в XXI век. Оттам множеството тръгва с окичените портрети пак на спонтанно шествие по улиците на Пловдив – там пък може да търсим първообраза на шествията за 24 май, които с малко прекъсване в края на 80-те и началото на 90-те са част от празничния ритуал.



11 май става 24 през 1916


Скоро след училищните тържества в Пловдив школски празници започват да организират всяка година в Шумен и Лом (от 1859), в Скопие (от 1860), във Варна (от 1862). До София празникът на Кирил и Методий стига едва през 1867. Веднага след обявяване на екзархия Антим I обявява през 1870 година 11 май за официален църковен празник, който се чества във всички селища с българско население от Дунав на север до Бяло море на юг и от Черно море на изток до Охридското езеро по западните български земи. След Освобождението става и официален училищен празник, но 24 май все още се празнува на 11-и. Датата е пренесена на 24 едва през 1916, когато е въведен Грегорианският календар.


Химнът на празника

Нито един българин не може да си представи училището и 24 май без песента „Върви, народе възродени“ по стихотворението на председателя на Върховния македоно-одрински комитет Стоян Михайловски и музика на Панайот Пипков, превърнала се във втори химн на България. Това обаче не е първата песен, посветена на Кирил и Методий. Първият химн е написан от просветителя Стоян Робевски още в средата на XIX век и се казва „Български звезди от Солун“. Произведението явно не става хит, след като не е достигнал до наше време. Втори опит прави Иван Момчилов, основателят на класното училище в Елена. Свои химни пишат и учителят в същото училище Йордан Ненов, и възпитаникът на „даскалоливницата“ Иван Кършовски. Народът избира петия опит, апропо пак на еленчанин. На 15 май 1892 година преподавателят по френски език Стоян Михайловски написва стихотворение „Химн на св. св. Кирил и Методий“, което започва със стиха „Върви, народе възродени“. Произведението било публикувано в сп. „Мисъл“

На друг един учител, Панайот Пипков, композитор и капелмайстор, през 1901 година поръчват да напише нова песен, която учениците да пеят за школския празник на Кирил и Методий на 11 май. Времето обаче лети, а Пипков не може да намери подходящ текст. Два дена преди празника вижда, че едно от момчетата в класа му не внимава, а чете стихотворение в книжката си. Прибрал книгата и се зачел. Още преди да бил стигнал половината, в главата му се родила музика. Взел тебешира и на черната дъска надраскал нотите. Така за 15 минути химнът бил готов, а до края на часа учениците я разучили и започнали да я пеят. След два дни вече звучала на училищното тържество в изпълнение на цялото училище.