Н яма нищо свято за героите в пиесата „Килър Джо“ на американския драматург Трейси Летс, изкушила режисьора Стайко Мурджев да се зарови в дебрите на най-примитивното, първично, брутално зло.
Няма нищо свято за героите в пиесата „Килър Джо“ на американския драматург Трейси Летс, изкушила режисьора Стайко Мурджев да се зарови в дебрите на най-примитивното, първично, брутално зло.
Поредното премиерно заглавие в афиша на Малък градски театър „Зад канала“ спокойно би могло да се преведе „Убиецът Джо“ или „Наемният убиец Джо“, но явно за някого това не е звучало достатъчно красиво за тази грозна американска трагедия. Или пък е последвана инерцията на небезизвестния филм с Матю Макконъхи...
Познаваме и се възхищаваме от доста автори, които „пипат грубо“, достатъчно е само да споменем един – Мартин Макдона, но при тях обследването на злото някак си е стигнало до универсалното, свръхреалното, всепомитащото, будещото смях от ужас. Тук не е така: макар да определят пиесата като черна комедия, гледането на спектакъла ражда по-скоро ням писък. Може „Килър Джо“ издалеко да напомня „Ръкомахане в Спокан“ на Макдона (доста по-късна творба от първата пиеса на Летс, впрочем), но историята за семейство, в което син е готов да поръча убийството на собствената си майка, за да докопа застраховката й и да се разплати с наркомафията, наистина не звучи весело. Наемният убиец да работи в полицията и да „разследва“ собствените си дела? Да му дадеш
за залог да ползва девствената ти дъщеря
или сестра, докато се сдобиеш със сумата за хонорара му? Май е too much... Едва ли много зрители биха се отъждествили с подобни типажи, които самите американци другаде наричат „бели отрепки“, така че драмата на тези душевни аутсайдери ще докосне малцина. Въпреки силното представяне на актьорите под палката на Мурджев. Луиза Григорова е убедителна като застиналата в своя меланхоличен ступор Доти. Може би само тя има психологически мотив да желае смъртта на майка си. На всички други просто им трябват пари. Експресивни и внасящи живец в действието са Стоян Младенов и Анастасия Лютова като Ансъл и Шарла – глуповатия баща и втората му жена, вероятно проститутка. Има нужния нерв у младия Георги Кацарски – брата на Доти, Крис. Единственият намек за нещо като обич, нещо като чувства, макар и изкривени в този паноптикум, са отношенията между брата и сестрата. А що се отнася до Малин Кръстев – той просто може да изиграе всичко с достойнство, вкл. неясната фигура на Килър Джо. Да, психопатиите имат място в изкуството,
изведени до метафора на полуделия ни свят
Но тук такова нещо не се усеща, по-скоро въздействието е като на тягостен психиатричен бит (затова ли сценографията на Марина Райчинова, която по логика би трябвало да е дом, се ограничава до няколко душа като в лудница, казарма или затвор?!). Вероятно талантливият Стайко Мурджев си има своите причини да избере тоя текст, който откровено може да се нарече отблъскващ – не с циничната си лексика, а с липсата на какъвто и да било етичен ориентир в сюжета. Но за публиката основанията му остават тайна. Трейси Летс е познат у нас с пиесата „Август: окръг Осейдж“, поставена преди няколко години в Народния като „Август в Оклахома“. Там конфликтът поне беше с „човешко лице“; тук всичко е сякаш оголено до череп и кости, до първа сигнална система...
Монитор
