Спомням си как преди около 25 години голямата ми радост бе да се пускам на водна пързалка.

Тогава те бяха по-бавнички, доста мръсни и далеч по-малки от сегашните атракциони в аквапарковете. Радостта ми обаче беше много по-голяма от пързалката. Особено когато баба ми даваше една шепа монети, с които да платя на кльощавия мургав оператор на пързалката. С тази шепа монети се пързалях, докато банските ми не се прокъсваха, и пак продължавах.

Нямам представа дали днешните деца изпитват същата тази радост, когато отидат на някой от съвременните аквапаркове, може би да. Може и да е още по-голяма от моята. С малка разлика обаче. Не им струва шепа монети, а ден престой на родителите им там излиза почти колкото една минимална работна заплата. Според статистиката над 400 хил. българи работят на минимална работна заплата. Това ще рече, че 400 хил. българи не могат да заведат децата си на аквапарк. Те може би нямат и деца, защото с такива пари човек трудно се решава да създава семейство, но това е отклонение от темата. Около 250 хил. пък са безработни. Те също едва ли ще могат да си позволят да отидат на аквапарк. 50 хил. са социално слабите, които получават помощи. Половин милион са пък инвалидите в България. Това са хора, които взимат обезщетение поради нетрудоспособност.

Бакалските сметки показват, че 2 млн. души няма как да си позволят радостта от 200 лева, с които да пуснат децата си по пързалките на така актуалните атракциони, които са основно по морето. Въпреки това всяка година се появява нов кръвопиец, който да привлича децата и младежите с шарените си съоръжения и да принуждава малката част от тези 2 млн. души, които едва са събрали пари за море, да купят малко радост на децата си.

А радостта се изразява в следното – задължителен вход (в това няма нищо неморално, защото все пак това е частен обект, създаден за бизнес), задължително ползване на чадър и шезлонг, които се заплащат, забрана да се внасят храни и напитки (защото трябва да се купуват с десетократна надценка сладоледите, сандвичите и водите във въпросния обект), задължително заплащане на шкафче (защото обектът е частен, но охранителите не следят за сигурността на дойните си крави, а дебнат за гратисчии). Посетителите пък обаче получават възможността, ако искат, и цял ден да седят. Каква благородност. Демек цял ден да харчат парите си вътре, срещу което основно получават слънчево изгаряне, натравяне с кофти храна, екзема по тялото и, пази боже, някой сериозен инцидент, защото за безопасността никой не гарантира. Всичко е на собствена отговорност.

Да, наистина никой не е заставен с пистолет да ходи там. Вината не е на собствениците. Те са бизнесмени. Предлагат стока и получават в замяна пари. И то доста пари, с които се надяват да избият многомилионната си инвестиция възможно най-бързо. Абсурдът е друг. Как жителите на една от най-бедните страни в Европа успяват да изхарчат почти цяла минимална работна заплата за ден на пързалката? Или някой ни пуска по пързалката, като ни казва, че сме бедни, или е правилна приказката, че кеф цена няма. Което и от двете да е, изводът е само един. Преди 25 години детската усмивка струваше шепа монети, а сега струва 20 работни дни на мама и на тате. Или цените се вдигнаха, или децата станаха по-комерсиални.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Нашето си е най-хубаво, ама друг път!

Нашето си е най-хубаво! Българинът обича да се бие в гърдите с това. Че образът на патриот не е нищо повече от поза обаче прозира в малките неща. Като във факта, че нашенецът уж всичко родно люби, тачи и милее, но не съвсем.

Скъпото евтино

Евтиното обикновено излиза скъпо. Тази неоспорима истина усетиха върху себе си европейските пациенти, в това число и българският болен.