Касиел Ноа Ашер, актриса и режисьор, пред
2

Касиел Ноа Ашер, актриса и режисьор, пред "Монитор": Алчна съм - за работа, за изненади, за препятствия

Смятам се за треньор на специален отбор, събрал талантливи индивидуалисти

„Аз вярвам, че във всеки от нас има нещо фантастично, нечувано, свято“, споделя известната актриса и режисьор в интервю за "Монитор". И още: "Мой дълг е да играя до последен дъх в чест на всеки зрител, избрал да гледа мой спектакъл.“.

- Касиел, отново след „Клер, Мадам, Соланж“ и „Театър, любов моя“ си и режисьор, и играеща актриса в твоя нов спектакъл „Нощта на покера“. Какво е усещането да се режисираш сама? Предпочиташ ли този вариант и ако да – защо?

- Сложен въпрос... Моят баща (режисьорът проф. Красимир Спасов – б.р.) например е доста скептичен, че мога да се справя с няколко дини подмишница... Хем режисура, хем да правя костюмите, хем да се бъркам като една непоносима досадница в работата на композитор, сценограф, мениджър, продуцент... и накрая да изиграя и главната роля. Единственият мой отговор е, че съм алчна! Алчна за работа, за изненади, за препятствия, които да преборвам по време на процеса. Освен това, аз обожавам отговорността и така имам шанса да нося пълната отговорност за всичко случващо се, дори и ако води до провал. Още в началото на репетициите подготвям актьорите си, че ако ще е провал, то да са готови на грандиозен провал. От друга страна, аз не харесвам концептуалните методи. И в киното, и в театъра. Някой беше казал: „Тръгнеш ли да се занимаваш с методика – свършено е с творчеството“. Не спирам да се вслушвам в идеите на всеки от екипа. Доверявам им се безкрайно. Провокирам ги да търсим истината заедно. Без рамки и ограничения. Има период, в който целенасочено правим чисти глупости, за да успокоим амбициите и страховете си. „Глупостите“ понякога помагат да оспорим дори добрите клишета, свързани с някой известен драматургичен шедьовър, и така да открием нашия път, нашата трактовка в този текст. Аз не се смятам за режисьор, а за треньор на специален отбор, събрал талантливи, трудни като характери индивидуалисти. Чувствителни хора с голямо въображение. И когато такива творци пренебрегнат егото си и тръгнат в една светла, изпълнена с вяра посока – това е голяма победа.

- Според теб с какво е актуален и съзвучен с днешния ден Тенеси Уилямс, чиято най-известна пиеса „Трамвай Желание“ е в основата на твоята постановка? С какво докосва твоя вътрешен свят?

- От години, когато ми стане много криво или напечено, или настъпи това демонично състояние, наречено „Не мога място да си намеря“, … се усмирявам ето с този човек – Тенеси Уилямс! Като някакъв гениален шибан проповедник е... Атакува ми сърцето, кара го да затупти по-живо от всякога. Центрира мисълта, вярата, смисълът. Аз чета пиесите на Тенеси Уилямс не като разположени събития в един отломък от време, а като запечатан миг под анестезия. Като мигновена светкавица, отразяваща опустошителна катастрофа.

- Какво имаш предвид?

- Аз вярвам, че във всеки от нас има нещо фантастично, нечувано, свято. Но отвън не те чака… няма Бог. Това най-ясно проблясва, когато анестизиологът те убоде със спринцовката. Казва ти да броиш... и след секунда ти отново си буден и питаш: „Кога най-после ще започнете с тази операция?“. Отговарят ти, че операцията е приключила. В тази секунда става кристално ясно, че човек живее. Бил е включен, а след това внезапно изключен. Съществуване, а след това несъществуване. И през това фантастично време от раждането до смъртта всичко е вътре – жестокото, красивото, чудовищното, невероятното, отвратителното, всичко е там. За мен това е достатъчно. Когато разбрах, че там горе или отвън няма Бог. Не те наблюдава никой. Едновременно си в безопасност и огромна опасност. Това „включване“ в живота преживяват и повечето от героите на Тенеси Уилямс. Във всеки от нас съществува едно самотно малко дете, което копнее за абсолютна закрила и окончателна леснота. Но сигурността понякога се превръща и в смърт. Към такава опасна „сигурност“ се стремят героите в пиесите на Уилямс, но „чистотата на сърцето им“ е покрита с шлака от страхове, условности, клишета, ограниченост... А времето на живота им изтича, стрелката на часовника отмерва…lost, lost, lost… И за да продължат напред, трябва да жертват по-чувствителния, неконвенционалния, различния... Два персонажа като две вселени – Стенли и Бланш – изпитват огромна, необяснима необходимост един от друг. Да влязат в другия. И въпреки всичко все пак „хищникът“ (Стенли) изяжда едно екзотично, различно от контекста животно... Каква по-голяма актуалност може да има за нашето съвременно битие?

- Какво да очаква зрителят от твоята трактовка на Бланш и останалите персонажи в „Нощта на покера“? Главната героиня прилича ли на представата ни за теб?

- Бланш може би е най-подходяща като структура за професията „Актриса“. Вярвам, че човек става актьор, защото не може много други неща. Не способностите, а неспособностите са предпоставката в тази професия. Човек има вътре в себе си натрапливо безпокойство, неудобство, чувствителност като електрическо напрежение. А като актьор може, ако има късмет, да превърне това в нещо положително – като кактус, който цъфти в пустинята. С това е надарена Бланш. Тя не иска да се приспособи в един свят, едно общество, изградено от шаблони на чувства, сметки, преднамерена жестокост към ближния. Тя избира един по-радикален живот на мечтател, но не и на жертва. Именно това прави тази история толкова изненадваща и модерна. Бланш  иска да бъде сама отговорна за разрушението си. Когато се саморазрушава, тя остава господарка на случващото се. Не губи достойнството си. Усещането да бъде разрушена от някой друг би я смалило до нищо. Обратното – да бъде жертва на собствените си илюзии, издигнати едва ли не в Манифест за изкуството да живееш, е нещо по-мощно и по-феминистко, отколкото да приеме, че е жертва на средата или на мъжете. Относно групата на Стенли се фокусирахме върху ясно очертани персонажи, които търсят неистово своята идентичност, които се стремят към леко дишане в съвместното си съществуване, копнеят за безкрайна сиеста, райско място насред нищото. И това се оказва невъзможен копнеж. Маските бързо се пропукват, падат на земята при първото „земетресение“. Никой няма търпение да огледа лицето на другия. Усилията са напразни. Няколкото самоти стават един факт.

- Освен с малка субсидия, спектакълът се реализира и със спомоществователство. Бяхте пуснали съобщение и за подпомагане с реквизит. Какви са впечатленията ти – готови ли са хората да даряват за изкуство? Имаше ли любопитни за вас случки в тази кампания?

- Изключително сме благодарни на всичките тези десетки богати и бедни, обичащи театъра хора, които събраха сумата от 4350 лева, с които можахме да завършим реализацията на „Нощта на покера“. Безкрайно трогателно беше великодушието на мой приятел, М. Р., който, само след едно мое телефонно обаждане, веднага откликна и декорът ни влезе за изработване... Също така мой колега кинолюбител, който снима със скромни средства първия си филмов проект, отдели от личните си средства – истински събрат по неволя! Благодарим за красивата, шарена фруктиера от пражко стъкло, оставена за нас на пропуска на НДК! Прекрасен реквизит, който участва в спектакъла ни.

- Как един независим артист като теб оцелява в тази година, белязана с ограничения в театралния и социалния живот поради пандемията от коронавирус?

- Не се поддавам на страха. Актьорът не може да твори от позицията на уплашено малко човече – така никого няма да заплени с магията си. Актьорът помага на „обикновения“ да живее и да умре. Да вземе съдбоносни решения, да погали, да обича... Професията на актьора не се стреми към резултат и към известност. Тя се интересува от пътя, а не от резултата. Черен труд, миньорски труд на сърцето, за спасението на душата – на ей онзи непознат силует в черното на салона. Актьорите са пазителите зад тила на малкия човек. Помагат му да стане по-голям и значим, най-вече в собствените си очи. Така че, мой дълг е да се боря за мечтите си. Да играя до последен дъх в чест на всеки един зрител, избрал да гледа мое представление.

- В края на 2020 г. завърши своя пълнометражен документален филм CINEMA GARAGE. Разкажи ни малко за него. Планирана ли е вече официалната му премиера?

- CINEMA GARAGE e общ режисьорски проект с великолепния оператор Калоян Божилов (филмите „Ага“, „Отчуждение“ – б.р.). Премиерата ще бъда в края на март. През 2016-а компания киноманиаци от различни възрасти, професии и социален статус се запознахме виртуално във Фейсбук групата „Препоръчай филм“. Аз притежавах празен гараж... Един уикенд се събрахме – изчистихме пространството, оборудвахме го с видеопроектор, екран и 33 стола и на 29 октомври същата година CINEMA GARAGE отвори своите врати за първите си зрители. Почти всеки уикенд гледаме качествено кино от цял свят, обменяме мнения, спорим, образоваме децата си в любов и преклонение към 10-ата муза. За тези години разбрахме много едни за други и покрай киноразказите на великите майстори малко по малко осъзнахме, че нашите лични истории също са достойни за филм и то добър. В Гаража членове на това странно „тайно общество“ се запознаваха и влюбваха, роди се дете, пишеха се сценарии, намираха утеха и упование болни от рак по време на химиотерапии, дъщерите и синовете ни растяха, а приятелствата и доверието укрепваха. Изкуството е по-силно и храбро от всякакво разделение, противоречия, проблеми, бит, които ни заливат в „нормалния“ живот... То като с вълшебна пръчица ни помага да разберем противоположната на нас гледна точка, да се взрем дълбоко в другия, да го „прегърнем“ и приемем без условности. Да бъдем добри хора. Всяка една лична история на жените и мъжете в Гаража наистина съдържа в себе си бисерна ценност. През призмата на техният поглед публиката ще види под различен фокус политически и социални аспекти, занимаващи битието ни, вълнуващи въпроси, касаещи личността на всеки от нас – любов, призвание, етническа и социална принадлежност, отношение към смъртта и още, и още...

- „Синя птица“ – така наричаш своя любим мъж Осман. Лесно ли се поддържа огънят на любовта в тези сложни времена?

- Ще отговоря с финалното изречение от филма „Когато Хари срещна Сали“. Героят на Били Кристъл казва на любимата си Мег Райън: „Когато осъзнаеш, че искаш да прекараш остатъка от живота си с някого, искаш този остатък да започне колкото се може по-скоро“. Същото е при мен с Осман – изживяваме заедно остатъка от живота си с нетърпението и пламъка на малки деца.

 


Снимка Еми Кръстанова

 


ВИЗИТКА

* Касиел Ноа Ашер е родена на 29 октомври 1971 г. в София

* Майка й е актрисата Рут Рафаилова, а баща й – режисьорът проф. Красимир Спасов

* През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в прочутия т.нар. „златен клас“ на проф. Крикор Азарян и доц. Тодор Колев

* За кратко е актриса в Народния театър, след което се отдава главно на независими проекти

* През годините играе в постановките „Дон Жуан в ада“ (театър „София“), „Хеда Габлер“, „12-а нощ“ (Народния) и мн. др., в моноспектаклите „Доброто тяло“, „Нищо по-хубаво“, от няколко сезона хит в „199“ е „Театър, любов моя“, където Касиел участва и е режисьор („Икар 2016“ за поддържаща роля)

* Снимала се е във филмите „Всичко от нула“, „Зад кадър“, „Огледалото на дявола“, „Цахес“, „Цветът на хамелеона“, „Джулай“, „Ирина“ и др.

* През 2012 г. става ментор в първото тв риалити за актьори Star Machine

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.