Калин Вельов: Труден е музикалният живот на проекти извън мейнстрийма

Калин Вельов: Труден е музикалният живот на проекти извън мейнстрийма

  • Има твърдоглава публика, която продължава да ходи на събития въпреки всичко
  • Първите си перкусии ги направих сам с кацар от Женския пазар
  • Общинските сцени трябва да бъдат по-достъпни за свободните артисти

- Г-н Вельов, наскоро представихте новата си песен Brasileiro. Как се роди тя?

- Идеята дойде с импулс от DJ Danny Slim. Много отдавна назрява в мен идеята да работим съвместно с диджей. Винаги съм искал да правим денс музика с проекта Amazonia. Същевременно в България е по-сложно да се срещне диджей, който да е и музикален продуцент, да аранжира и създава музика. Видях случайно преди година във Фейсбук ремикс на DJ Danny Slim с много афролатино насоченост, какъвто е и нашият профил. Влязох във връзка с него и се надявам оттук нататък да имаме поредица от песни в афролатино хаус стил.

По песента работихме аз, DJ Danny Slim и Лариса Франклим, която е хореограф, текстописец и певица на Amazonia. В проекта са още Диего да Франца - перкусионист и танцьор на капоейра от Салвадор в Бразилия, Стефани Обадяру, която е новото лице синоптик в Нова телевизия, още от 14-годишна е с нас. Тя е от Нигерия и от България – красиво същество с усещане за ритъм и танц. В проекта участват и Айо Жоаким от Ангола и България, Лайефа Окереке от Нигерия и Мария Аврамиди, която е от Гърция и България и отскоро е певица при нас. Това всъщност е първата й звукозаписна песен.

- Как се намерихте с нея?

- С нея се открихме в Консерваторията в Националната музикална академия, където бях латино ментор на няколко класа. Направи ми впечатление, че тя има този хъс, тази енергия за латино музика... Правихме няколко песни на групата ни „Тумбаито“ и ни хареса. Така, когато оригиналната певица на Amazonia – Жулия Мартинс, замина за Холандия, където вече живее и учи, се свързах с Мария, за да започнем да работим с нея. Сега Мария пише текст на испански за новата песен на Amazonia. Имаме планове в бъдеще да използваме и нейния натурален гръцки език в песните, защото последното лято чух няколко много готини денс парчета, които дойдоха от Гърция.

Amazonia е изключително интернационален проект, базиран в България. И съм много горд с него. Защото една от мечтите ми, когато бях в Холандия и знаех, че ще се върна в България, беше България да се отвори и да се чувствам по същия начин като в европейска държава – с чужденци, с музикален проект, който е интернационален, в който говорим на английски, изпълняваме музика на всякакви езици...

- Върнете ни към тези първи дни на Amazonia и времето, в което се роди идеята за този проект! Отворен ли беше и отворен ли е българинът към такива проекти извън утвърдената рамка?

- Бавно става всичко, както в много други насоки в България. Тук много често хващаме един мейнстрийм – дали ще бъде попфолк, хип-хоп или нещо друго, няма значение. И има масово увлечение по това. За съжаление медиите следват същата тенденция. Тоест ефирът за музика се разпределя така - 95% за едно и също нещо, което чуваш навсякъде, и 5% за всичко останало.

Труден е музикалният живот на проекти, които са извън мейнстрийма. Но смятам, че е неизбежно, необходимо и важно да образоваме не само публиката, но и следващите поколения в мултикултурни жанрове и дисциплини. Съвсем нормално е в бъдеще много от музикалните проекти да имат чуждо участие, да бъдат на различни езици, в музиката им да има различни стилове.

В днешно време светът е едно цяло и всъщност латиноамериканската афромузика е навлязла в много други поджанрове. Харесвана е също така и арабската музика. Почти всяко второ световно денс парче е с арабски мотиви или с латиноамериканския регетон.

- Спомняте ли си как се роди любовта ви точно към латино- и афролатино музиката?

- Аз и до ден днешен нямам конкретно обяснение откъде се е появил дори импулсът ми за перкусии и за барабани, при положение че във фамилията ми няма музиканти. А пък аз още на 6 години исках да стана барабанист и нищо друго. Майка ми много дълго време се опитваше да ме отклони към всякакви други музикални инструменти – пиано, цигулка, китара, тромпет. Нещо по-музикално си е представяла милата жена за мен. Но аз блъсках тенджери, тигани – подлудих ги, докато не ме пуснаха на уроци, за да се успокоя.

Още от малък ме влече и модерната музика – тоест не класическата музика. Още когато бях в „Пим-Пам“ на 8-9 години, харесвах инструменти и ритми, които не са специфични за България. И когато в музикалното училище – към 1987-1988 г., се насочих по-конкретно към латино перкусиите, в страната още нямаше музикални магазини и не се продаваха перкусионни инструменти. Затова отидохме с един приятел на Женския пазар и намерихме кацар – човек, който прави каци за бурета за вино, за да ни произведе формата на конгите. А ние имахме план да опънем телешка кожа и да си самонаправим тези инструменти. По-късно те вече се появиха по магазините и успяхме да си ги набавим. Така и стартирахме група „Акага“ след това. И аз всъщност бях първият популярен, или комерсиален бих казал, латино перкусионист в България.

Отне ми доста усилия да се науча да свиря тези инструменти, защото нямаше учители, нямаше школи, YouTube и интернет не беше все още развит. Нямаше и толкова видеокасети и плейъри. Всичко беше в началото си.

Специализацията след това в Холандия беше голяма възможност и награда за мен – да замина и да уча точно това нещо. Оказва се, че не само харесвам музиката, но харесвам и тези хора. Харесвам тъмнокожите хора, културата им, музиката, историята им... Върху това нещо писах и част от дипломната си работа в Холандия.

- Казвате, че сега на никого не му се говори за култура. Защо стигнахте до този извод?

- До този извод стигнах на базата на медиен анализ, който правя. Слушам интервюта, новини, дебати по изборите. Разговарям и с колеги, които бяха в парламента. Виждам, че цялото внимание е в посока на актуалните теми - COVID, икономическата и политическата криза. На фона на всичко това нещо последната дума, която чувам, е за културата. Не казвам, че нищо не се прави. Но всичко е по-скоро спасително и краткосрочно запушване на дупки.

Искаше ми се тази програма за култура, която успях да направя на базата на направените срещи по време на обиколката на България, да присъства в разговорите при повечето политически сили, да бъде поставена на масата. Но за това нещо трябва може би и по-дългосрочна стратегия. Въпреки че аз не обичам тази дума „дългосрочна“, защото на мен ми звучи като нещо, което трябва да се случи, ама няма да е сега. В конкретика трябва да се работи. Има немалко неща, които могат да се случат бързо, но те не са и безумно сложни. Искат обаче политическа воля, искат да бъдат – доколкото е възможно - приоритет.

- На базата на тези срещи, които споменахте – кои са най-големите проблеми в българската култура?

- Знаете ли, сектор култура е сложен, защото се състои от доста ресори и всеки от тях има своите специфики. Тоест трудно съвпадат проблемите на музеи и галерии с музикално-сценичните изкуства например. Те пък са различни от театъра, читалищата, библиотеките... Свободните артисти също са различен сектор. При тях е много наболял въпрос, който така и не беше решен. И е ясно защо му е трудно решението.

Аз също съм част от свободния сектор и знам, че основен проблем е използването на сцените. Имаме общински сцени, имаме държавни такива. И всъщност в COVID кризата се оказа, че сме ограничени на 30% капацитет. Но наемът не е намален на 30%, нито на 50%. Някои от общините, някои от държавните сцени реагираха с някакви облекчения, но те са нищожни в сравнение с намалената публика. Ето тук трябва да има адекватна политика, която да е свързана със сдружението на общините – техните сцени трябва да бъдат с много по-лесен достъп за свободния сектор. Програмите към Национален фонд „Култура“ и Министерство на културата, които подкрепят свободния сектор, са изключително съществени и аз съм щастлив, че тази тенденция, която стартира преди една година, продължава и сега с нови програми, за които се кандидатства по проектни предложения. Това е може би и най-справедливият принцип на спечелване и разпределяне на средства.

Читалищната дейност също е тежка тема. Много дълги години се говори за подобрение или реформа. Някои хора казват, че трябва изцяло нов закон, други пък - че само някои неща трябва да се променят. Аз съм направил доста подробен анализ, защото се виждах със стотици представители на читалищата в тези 20 града, които обиколих. Имаме близо 4000 читалища в България. Някои са много добре работещи и дават много добър пример въпреки супер минималните си бюджети. Някои неработещи пък са изцяло заключени и съществуват само на хартия. Тоест те реално усвояват бюджет, но са затворени. Има такива стотици читалища.

- Дали пък ние като публика запазихме рефлекса си да посещаваме концерти, театри и т.н.?

- За щастие не цялата публика се оттегли. Има твърдоглава корава публика, която продължава да ходи на събития въпреки всичко. Аз също съм също един заклет театрален фен и трудно ще ме спрат да отида на театрална постановка. Но немалка част, да не кажа половината публика, избяга. Просто се страхува, възпряна е.

За съжаление не знаем дали тази публика ще се върне в същия си капацитет както от преди пандемията. Мисля, че със сигурност всички ние от сектора трябва да мислим за много по-сериозно дигитално присъствие и дигитална трансформация. Но тя в някои жанрове е много трудна и невъзможна. И особено в театъра. Аз не мога да си представя да седна пред компютъра, за да гледам театър. Не. Искам да е на живо. Всъщност най-впечатляващо е да си отпред, да виждаш и да чуваш всичко на живо.

- Разкажете ни и за „Маскираният певец“! Какво ви мотивира да се включите в шоуто?

- Провокира ме това, че докато имам изпълнение и докато пея, никой няма да вижда кой стои зад този глас. Факт е, че наистина жегата в костюма, неудобството, невъзможността да правиш движения – това е голямо предизвикателство. Също така човек може да си избере и предизвикателни песни. Зависи колко далече искаш да отидеш. Аз като цяло не съм кавър певец, правя по-скоро авторска музика. Аз съм пеещ музикант, така че за мен това си беше предизвикателно – да изпея кавъри и да се постарая да ги наглася.

- Кое е следващото приключение, което си пожелавате да ви се случи?

- Има две неща, които съм си наумил. Трябва само да намеря подходящо време, в което да изоставя всичко останало, което правя. Едното е двуседмично пътешествие с мотор из Родопите – из тези малки погранични красиви селца. На границата ни с Гърция и Турция има страхотни малки селца и искам да пътувам с мотор, да спя в старите къщи, да ми готвят за вечеря и закуска точно тези родопски баби, които си ги представяме с техните вкусни гозби. И така да стигна до Странджа. Другото е да мина пеша или с колело маршрута Ком-Емине.

ВИЗИТКА:

-Калин Вельов е роден на 18 юни 1973 г. в София

-Завършва Музикалното училище „Любомир Пипков“

-Той е първият барабанист на „Акага“ от формирането й през 1991 г. до 1998 г.

-През 1999 г. заминава в Нидерландия, за да учи в латино отдела на музикалната академия в Ротердам. След като завършва през 2004 г., се връща в България

-През 2007 г. основава група "Тумбаито", които свирят латино и салса

-През 2011 г. издава самостоятелния си албум „Две лица“

-През 2012 г. участва в създаването на Българската музикална асоциация

-От няколко години оглавява проекта за бразилска музика Amazonia

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.