Ако очаквате тук да видите спиритически ритуали за викане на покойници или ако си представяте озъбени зомбита, незабавно напуснете този текст. Не си губете времето.

Заглавието е колаборация: цитат от песен на култовата група от началото на 90-те „Нова генерация“ и филма „Обществото на мъртвите поети“. Самият цитат, по текст на гениалния поет и музикант Димитър Воев, е следният: „Аз обичам да се издигам над църквите и да гледам как се усмихват мъртвите“.

Воев си отиде от мира сего само на 27 години през далечната вече 1992 г. И така стана част от знаменития и мрачен Клуб 27 на големи музиканти, поели към отвъдното едва на 27-годишна възраст. Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Джим Морисън, Кърт Кобейн, Ейми Уайнхаус са големите имена в този „клуб“. А ако Митко Воев беше роден в Америка, щеше да е не по-малко известен от тях. Поезията му е абсолютен и тотален ъндърграунд. Малките мозъчета не биха го разбрали никога.

Но то не е и нужно. Великите нямат нужда от признание, те просто са си велики. Текстът на песента „Кукла“ на група „Атлас“ също е писан от Воев, когато е бил едва 18-годишен.

Днес мъртвите поети със сигурност се усмихват като виждат на какво дередже е сегашната поезия. И днешните „поети“. Но аз не съм Митко Воев и не мога да ви кажа точно как се усмихват. Може дори да се въргалят от смях, ако видят последния клип на Шляпи Транс.

Поезията обаче нема'а умре. Не че не се опитаха да я убият – поезията де. Бездарни драскачи и драскачки, самозвани поети на попрезряла възраст, графомани, от чиито думи лъха на увехнало и на бездарие. Чичковци и лелки, а също и младежи, се изживяват като велики рицари и дами на лиричното слово, а всъщност го превръщат в посмешище. Някои от днешните „поети“ даже са известни и дори богати заради нелепите си словесни бълвочи, представете си. Римуваш баница с раница, пускаш Хемингуеевска брада и вече си поет.

Затова и хората не обичат поезията, а тези, които все пак са изкушени от този жанр, казват като Вапцаров: „Не, сега не е за поезия, ни за римите с звънкия смях“.

Защото бездарниците и некадърниците превзеха лириката, намазаха я дебело с хайвер и я гавръкнаха с евтино коктейлно бяло вино. Но това не е поезията, а грозното й „антилице“. Както дяволите са паднали ангели, а орките – бивши елфи.

Истинските поети са бедни като църковни мишки. Почти никой не ги чете, защото те не умират да печатат произведенията си по вестникарските страници. Нито да издават книги, които само те си четат. Няма да ги видите по телевизията, нито ще прочетете мъжествените им умозаключения във Фейсбук.

Истинските поети или умират млади, като Димитър Воев от „Нова генерация“, или като Александър Вутимски, или като Петя Дубарова, или като Ботев, Вапцаров, Яворов. Или остаряват, но остават младежи по душа, като маестрото Радой Ралин.

Не, поезията не е мъртва. Истинската поезия е оръфана, горда и ранима. Тя лежи на нощното ви шкафче. Подрънква неуверено на китара, ала не впечатлява момичетата, а само птиците. И ухае прекрасно – на стара книга с пожълтели страници.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

5 женски коли, които вече не се произвеждат, а много ми липсват

Аз съм класически мъж и шофьор. Тоест, псувам останалите участници в движението, поздравявам ги с: „Айде карай бе“ и си бъркам в носа, когато си мисля, че никой не ме гледа. Освен това съм убеден, че съм най-добрият водач на МПС в света и недоумявам защо простакът зад мен ми премигва с фарове.

Последното писмо на никулденския шаран

Аз съм никулденският шаран. Баща ми беше шаран, дядо ми – и той. В нашата рода сме потомствени шарани. Ние, рибите, по принцип си мълчим, но ето че идва сетният ми час и не мога повече да мълча. Пиша ви последното си писмо.

Ако го нямаше този ден (за Шрек, Мавзолея на Георги Димитров и Вашку да Гама, но не от село Рупча)

Тази нощ сънувах Шрек. Зеленото филмово чудовище ми беше откраднало рубриката. Всичко започна с едно телефонно обаждане. Началството се обади и ми вика: „Няма вече да водиш своя собствена рубрика. Шрек се справя много по-добре от теб“.