Лудото майче: Как разбрах (в буквалния смисъл) какво е да имаш трън в гащите
2

Лудото майче: Как разбрах (в буквалния смисъл) какво е да имаш трън в гащите

Здравейте, ето ме пак мен - Лудото майче, по-лудо от всякога, след като в буквален смисъл разбрах какво означава да имаш трън в гащите.

Всичко започна още предишната седмица. Заради проклетия дъжд пет пъти си размених дежурствата с колегите, за да почивам идния понеделник и да спазя обещанието към детето - да го заведа във въжения парк. Измъчвана от вътрешни терзания и самообвинения, че нямам достатъчно време за сина си, че не присъствах достатъчно в първите му 6 години и че баща му всъщност е повече майка от мен, този път бях твърдо решена да изпълня желанието му. Заедно брояхме дните, после и часовете до понеделника с главно "П".

Предната вечер, когато оставаха по-малко от 20 часа до дългоочакваното ни общо преживяване, с Коко тръгваме до магазина. Ако си бях прочела хороскопа щях да заключа къщата и да пусна ключа в тоалетната, ама кой ти очаква това, което всъщност се случи...

Та на път за супермаркета, минавайки покрай една фитнес площадка, Коко ме моли за 5 минутки игра. С баща му винаги спирали там. Е, щом спира с баща си, ще спира и с майка си! А майка му отдавна не знае как изглеждат детските площадки, понеже докато се прибере от работа те вече се превръщат в място за пиене на бира и размяна на целувки между тийнейджъри, а не за игра. Но, ето сега е моментът Коко да поиграе на фитнес площадката в присъствието на майка си. Обаче с нея явно не му върви, защото точно три минути по-късно се чува силно: „Ооох!“ Очевидно не беше разбрал, че наклонената лежанка има различно предназначение от това на пързалката. Но със сигурност беше усетил, че е направена от дърво. Поне това показва физиономията му - набръчкана като току що извадена от пералнята тениска.

-Май ми се заби трънчееее...

-Нищо, де.. вече си на 6, едно трънче не може да те събори, нали? - усмихвам се аз, за да спра в зародиш напиращия рев. И тръгваме от площадката, обаче с крайчеца на окото си забелязвам, че походката му е някак странна. Колената са разкрачени и образуват голям полукръг.

- Дупето ли те боли?

- А, мен едно трънче не може да ме събори - казва Коко с необичаен фалцет, а кръгът между краката му става още по-голям. Кимам с разбиране, но все пак деликатно предлагам да не ходим до магазина.

Прибираме се вкъщи и за по-малко от две минути влизам в ролята на медицинска сестра, въоръжена с пинсета, обгорена игла и желание да видя сметката на трънчето. Детето разголва седалищните си части, обаче трънче няма. Мъжът ми асистира повече с възклицания, отколкото с умения, оглежда и той- нищо! А, ето го! Противното трънче се е забило дълбоко под кожата, но всъщност не е трънче, а 3-сантиметрово трънище, което образува подута лилава черта на дупето. Човъркам с иглата, за да открия върха на треската, детето пищи и рита с крака, правейки операцията още по-сложна. Резултатът е голяма нула. След ожесточената борба, мъжът ми поема нещата в свои ръце и също влиза в ролята на медсестра. Следват още викове, още ритащи крака и отново нулев резултат. В края на неуспешната операция са ясни две неща:

1- детето не може да сяда на дупето си

2-трънището няма да излезе без любезното съдействие на истинско медицинско лице.

-Тръгваме към болницата- нареждам аз, докато вече се обувам. Там естествено е пълно с други закъсали по тъмно със здравето пациенти - половината мургави, другата половина са от “наште“. На регистратурата ме гледат с истинско недоумение след краткото обяснение за трънче в дупето. Чакащите пред вратата също ни лепват етикет "семейство лигльовци", а ние в пълно мълчание сядаме пред кабинета. (Аз и мъжът ми, де, Коко все още не може да сяда). След малко се появява приветлив доктор, който с необичайна за късния час усмивка, ни кани да влезем, а това мълниеносно предизвиква недоволството и на двете групи чакащи. Мургавите ругаят и пуфтят малко по-силно от "наште", но общо вето всички ни кълнат до 9 коляно, щото едно трънче не може да бие техните болежки.

Вътре детето сваля гащите, а докторът започва да натиска мястото с трънището, за да огледа в детайли положението. След известно време стискането приключва, а симпатичният доктор заключва:

- Няма да стане. Отивайте в спешната болница да му сложат една упойка, за да не мъчим детенцето.

На излизане чакащите ни гледат още по-злобно. Мога да им кажа много неща, но си мълча, щото съм пич! Пристигаме в детското отделение на другата болница и започва голямото чакане. Коко продължава да стърчи прав и вече съвсем е забравил, че него едно трънче не може да го събори. Най-накрая идва нашият ред, влизаме в кабинета и пак се почва едно стискане, а Коко тихичко рони сълзи зад изпотените си очила.

-Няма да стане! - отсича накрая лекарят.

-Как така няма да стане?- питам аз.
-Ще ви приемем. Приберете се, пригответе си багаж и утре сутринта с детенцето – гладно, пристигате да ви приемем... Без пълна упойка не може да се извади – продължава докторът.
-Пълна упойка?! Как така пълна упойка за трънче??!!! Няма да оперирате апендицит все пак- извисявам глас. Така и не успявам да разбера какво налага приспиване на детето ми за интервенция, която ще отнеме няколко минути, както и двудневен престой в болнично заведение по време на пандемия. 

На следващата сутрин обаче се връщаме с чаши, лъжици, джапанки и всичко необходимо за двудневния престой. Мястото на лекаря от посреднощ е заето от негова колежка, която след като пръска някаква местна упойка върху дупето на детето, започва на свой ред да го преглежда. Коко отново тихичко плаче, а аз треперя в очакване на присъдата.
-Ще трябва да ви приемем. Отивайте за кръв и урина на детето. На него ще му направят PCR, а на вас бърз тест за коронавирус- нарежда докторката. Минаваме през лабораторията и отиваме при ортопед, който прави поредния детайлен оглед на невидимото трънче и ни праща на рентген. След снимката се връщаме обратно при ортопеда, Коко пак ляга на кушетката и този път сълзите започват да се стичат още преди да е започнал прегледа. После ни изпращат в друг кабинет – за тестване на упойки. След резултата вземат детето и час по-късно го извеждат, заедно с трънчето, прилежно увито в марля.
-Два разреза, минахме без шевове. След два дни ще дойдете на превръзка, заръчва докторката и ни предава Коко, на чието лице вече вместо сълзи, има усмивка.

Слава Богу разминахме се с пълната упойка! Макар че сигурно щяхме да влезем в учебниците като единственият случай на вадене на трънче в спящо състояние, както и на най-дълго ваденото трънче.  
-Коко, следващата седмица, когато ти мине, ще отидем във въжения парк, обещавам на малкия герой на връщане вкъщи.
-Мамо, този път да не определяме ден, предлага мъдро детето.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.