Как децата останаха гладни, а лавкаджийката без заплата

Как децата останаха гладни, а лавкаджийката без заплата

Здравейте, мили хора! Отново съм аз, вашата добра приятелка Лудото майче. Признавам-вече доста изтерзана, напрегната и рошава. Няма кога да се погледна. Започнаха училищните неволи.

Ставане рано, търчане до училище, караници с мъжа, че отново и отново закъснява заради тебе и детето. Всичко започна от онази прекрасна вечер, в която все още беше на работа. Часът удари 18,30 и седнахме с другарката по съдба. Не къде да е, а в пуш кома. Просто трябваше като едни съвременни майки-героини да включим оръдието на труда-тоест лаптопа, и да се присъединим към другите клетници по съдба. И се започна-първата родителска среща. Онлайн. Нали трябва да спазваме мерките, заради пандемията. И така виждаш как чинно повече от близо 30-ина души седят като ученици и слушат правилата, обяснени от класната. В същото време колеги влизат при теб и те питат нещо по работа. Отговаряш, че в момента имаш важна задача. На горния етаж се е качила друга сестра по съдба, лови интернета и тя да се телепортира в клас и да може да участва в заседанието, на което се решават важни въпроси. След близо 2 часа мъка едната идва и казва ядосано.

- „Класната предупреди. Кихне ли дете три пъти, и му слага маската. Ама то някой може да има алергия, и десет пъти ще кихне, какво е това?“, възмущава се родителката.

„Никаква черпилка за рождени дни, дори бонбони няма да се носят“, отвръщам аз. Все още осмислям всички изисквания, които ни стовариха на главата. След дългия ден се прибирам вкъщи и започвам с ентусиазъм да разказвам на дъщеря ми.
„Без почерпка за рождени дни, да знаеш. И никакви пари, забранени са заради коронавируса. Нали знаеш, че банкнотите носят най-много зарази. Няма да може да пазарувате от лавката, нито от автомата. В краен случай, който иска, може да заяви дебитна карта с дребна сума, ама това е наистина в краен случай. Аз съм против. Храна-само от кетъринг. Няма да се храните в стола, а в стаите. Ще ви носят до вратата“, обяснявам на третокласничката, докато още всичко е в главата ми.
- Ясно. Цялата работа е ясна-децата остават гладни, а лавкаджийката без заплата. Браво на вас“, отвръща сърдито тя.
Та ето така се започна всичко. Това беше само началото. След няколко дни:
- Божеее, мамо, ако знаеш тия от кетърнига колко са смешни. Една леличка оставя набързо кутиите до вратата и бяга. Вика „Айде, вземайте, че коронавируса....“. Голям страх-хвърля кутиите и направо бяга“, казва детето. Замислям се как цялата ситуация му прави впечатление и тука си спомням един разговор в началото на цялата истерия. Чух как дъщеря ми говори по телефона с племенницата за коронавируса.
- Леле, Мариелка, всички са откачили с тоя коронавирус. Изкупили магазините, даже тоалетната хартия. Явно мислят, че вирусът влиза през друго място“, казва дъщеря ми.
Та така си живеем с шеги и закачки в началото на учебната година. Сега на дневен ред е друг спор. Настана мъката с частните уроци. Да ходи или да не ходи детето тази година? Да си спестя ли излишното усложняване на живота или отново да инвестирам в детето. Защо да си го причинявам, особено във време на пандемия. Май ще откажа само английския, така или иначе то все ще го научи. Иска, не иска, няма къде да ходи. То си стана като роден език, разсъждавам си на ум. Все пак амбицията в мен надделя и тропнах с крак.
- „Няма как да те откажа от математиката. Ще закъсаш, започвате трудни задачи, трицифрени числа. Как ще се оправяш. Не искам като мен да си зле с математиката. Така че не искам да рискувам“, сопвам се аз.
- „Ама аз не искам тая математиката, разбираш ли. Защо ми го причиняваш. Не ме превръщай в себе си, чуваш ли? Понякога се радвам, че си луда майка, ама това е прекалено. Отнемаш ми от времето за игра“, мърмори малкото зверче.
- „Ама това не е инквизиция, а развлечение. Госпожата е много готина. Срещаш се с други хора, развиваш се. Да не мислиш, че кипя от желание да нямам нито един почивен ден, а само търча като луда?“, обяснявам се аз.
- Ама то ти си си луда! Нищо де, в добрия смисъл“, замазва гафа малкото човече.
В същото време се включва баща й.
- Е, тва вече не се търпи. Пак ли ще ходи на уроци. Жена, ти го побърка това дете. От втори клас го емна, кви частни уроци, само пари на вятъра. А и ми писна да ви водя навсякъде, на една риба не мога да отида като хората“, казва той.
- „А, с рибата вече край. Каквото беше, беше. Стига почивки. Образованието на детето е най-важно!“, заявявам категорично.
- „Как край. Сега идва сезона на пъстървата. Ама ще ми искаш пъстърва, като почнеш пак да постиш, нали? Как ще ти наловя, а! Не се прави на луда, и аз съм човек, имам нужда от почивка!“
- Ами аз нямам ли? Само вие явно имате. Цял ден работа, после готвя, чистя. Ти не се научи да си сменяш дори чорапите като се прибереш. Да ви сложа масата, да ви разчистя, да заредя миялна. А ти се прибираш и се лепваш на дивана“, обръщам се към тях вече наистина ядосана.
- Вие пък ме взехте за мезе-закарай ни, вземи ни, то не е истина вече. А и как да си сменя чорапите, като пак не си изпрала. Жена, ти пускаш тая пералня един път в седмицата. Все нямаш време, кажи поне аз да се пера. При майка ми такова нещо нямаше. Тука все чорапи ми се губят, я кажи как изчезват чорапи в къщата. Аз ей това не мога да разбера. Как при майка ми не ми изчезваше един чорап, а тука редовно“, пита опулено той.
-“Я, на мама синчето. Айде тя да те пере тогава, не ми се слушат глупости. Натоварвате ме“, казвам в заключение и тряскам сърдито вратата.
Та ей такива неволи ме налегнаха. Отмина безгрижното лято, когато детето беше при майка ми. Започнаха се родителски, училища.... И сме в очакване на онлайн обучението. Ще видим кога. И тогава наистина ще си сипя едно.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.