Знам, че ще прозвучи странно, ама нещо не ми е наред. Хич не се опитвай да ме опровергаваш. Държа нож. И знам как да го използвам. Ето, демонстрирам веднага. Мога да накълцам лука на ситно, да го нарежа на кубчета или на шайби. Кълцам, а сълзите ми валят по дъската като летен порой. Рева от лука, мисля за пропиляната младост, а сълзите капят ли, капят.

Оня, моят, е опънал краци на дивана и изобщо не ме отразява. Похърква доволно. Следобедният сън е свещен ритуал. Като чиновник е. Дойде ли му почивката, слага табела на гишето: „Не безпокой!”. И включва дъскорезницата.

На мен, лудото майче, почивка не ми се полага. Имам си задължения. Уикендът ми е разграфен по часове и минути. Да изпера, да изгладя, да наготвя няколко манджи, защото при 30 градуса вън няма по-голям кеф от това да се потиш вътре пред фурната на 220. Пече и с вентилатор. Чудя им се на ония препечени кифли с мак, дето си снимат неоновия педикюр на плажа. Че какво удоволствие намират в това? И като ги намятат във Фейсбук ония ми ти чаши с коктейли „Синя лагуна”, „Секс он дъ бийч”, „Тропическа страст”, полудявам съвсем. Какви ли не впиянчени мисли ми нахлуват в главата. Тъкмо да им се отдам, но изтрезнявам на мига, когато над дъскорезницата се понася вик:

- Мамууууу, бършъмигъзъми!

Синковецът е. Прекъсвам свирепото отмъщение над лука, за да изпълня майчиния си дълг. Хич не мога да си представя даскалката с орловия маникюр да му бърше насрания гъз. Явно се справя сам, когато е на училище. Но прибере ли се, ставам кенефната му слугиня. И ме започва и той с командите.

На татко си е, няма на комшията да се метне. Друга работа е съседът, ехее. Гледа си приятелката като писано яйчице: „Силвенце това, Силвенце онова”. Вози я на работа, прибира я. Разнася торбите с покупките. Жали я. Води я по екскурзии, носи букети. А моят е над тези неща. Вместо букети – маруля. Последно ми подари саксия с босилек. Тъкмо да се умиля и той ме приземи бързо: „Ето, да ми направиш задушени картофки с пресен босилек”. Кулинарен естет. И нереализиран началник: „Направи това, направи онова!”. Под страх от уволнение, сега му пържа кюфтета. Метнала съм във фурната мусака за довечера. Палачинки за закуска. Таратор и пълнени чушки за обяд. Врътнах една баница за следобедна закуска. Тенджера с боб за понеделник, че съм по задачи до късно. За днес си поръча и крем карамел. „Ама да е като на мама”. Ей с това ме разби. Няма начин да постигна това съвършенство. Свекървата е на върха на планината, аз съм в подножието. Кълцам лука с настървение и в главата ми бушуват люти идеи. Аха да ги осмисля, и се разнася нов вик:

- Мамооооооооо, дъвката ми се залепи в главата.

Щерката е. Два часа я сплитах на негърски плитки. Нека ми!

Изключвам котлона, за да се справя и с това изпитание. Включвам, изключвам, включвам, изключвам. А времето си минава. Докато се усетя, чиновникът, роден за началник, се появява на гишето още по-кисел, защото: „Кой, по дяволите, може да се наспи при такъв шум?”

Край! Приключих и с мастършефските импровизации, и с вкиснатия мъж, и с децата. И аз съм човек! Лудо майче, но и човек. Може да не ти се вярва, ама и аз предпочитам проклетия „Секс он дъ бийч”, а не двулитровата бутилка с бира в хладилника, за която трябва собственоръчно да нарежа салата. И хич не ме кефи да търкам загорели тенджери с тел. Забравих за маникюра в момента, в който станах майка. И токчетата свалих. Някак неудобно е да се крепиш на кокили с пет пазарски торби в едната ръка и да стискаш дечурлигата с другата. Далеч по-прагматично е да си здраво стъпила на земята. Свиква се с равните подметки, падналия свод, кокалчетата. Болка като болка, не е като да раждаш. Само мъж с 37 градуса може да те разбере. На моя му свикнах. Позачерви ли се, ставам болногледачка – меря му температурата, слагам компреси, завивам, отвивам, галя го по челото. Свиква се. Така свикнах и с петната от повръщано, раздърпаните тениски, ластичната пола, която носех и в деветия месец, чорлавата прическа, сенките под очите. На децата не им прави впечатление, на колегите също, а мъжът ми – той изобщо не ме забелязва. Аз съм домашна прислужница, готвачка и майка. Три в едно. Даже четири в едно, когато го играя и медицинска сестра. Не мога да си спомня кога за последно ме е поглеждал като жена. Щерката е на пет, трябва да е било преди това. После знаете как е – колики, зъбки, шарки, вируси, въшки... „Ти луда ли си? Ами ако се събудят децата?”. Та, свиква се, както казах. Е да, ама не. Проклетият коктейл на кучките прецака нещата. И ме настрои бунтарски. Искам мъж! Сега го искам! Чужд мъж при това!

Грабвам таблета, смъквам кухненската престилка и се затварям в тоалетната, за да намеря уединение. Няма къде другаде да се скрия. Мислите ми вече са се подредили като мъниста от гердан, като лястовици на жица, като кебапчета на скара. Знам точно какво искам – ще си намеря адски готин любовник. С физиката на Джейсън Момоа и излъчването на Джерард Бътлър. Да ме носи на ръце, да ме нарича с лигави имена, да ме засипва с комплименти. Трябва само да го вмъкна някак в графика. В понеделник, сряда и петък следобед не става. След работа водя дребния на айкидо и плуване, в събота – математика, неделя - английски. Дъщерята е на художествена гимнастика, пиано и модерни танци. Остава ми петъка. Ако се договоря с бабата да ги варди, ще имам час-два на разположение. Стигат. Остава само да го намеря – мъжа на моите мечти. И знам точно къде ще се случи това – във Фейсбук. Място за неангажиращи връзки и развлечения.

- Zdr ko pr?

Двайсет съобщения. Този флиртаджийски поздрав събужда жената у мен. Ето го моят човек. Поне предполагам, че е човек. От профилната му снимка малко трудно се ориентирам. От нея ме гледа спортно БМВ. Жълто на цвят. Представям си го как ми намига мъжествено с десния фар. После с левия. Яхвам го смело. И политаме. Нали така пееше Васко Кеца: „Със сто километра в час пак съм номер едно, със сто километра в час аз летя”. И както си летя, рязко набивам спирачки. Ами сега? Нямам никакъв опит с колите. Ако се наложи да му долея вода? Или да му сменя гумата? Какво да го правя тогава шибания любовник? Поправка - 6ibanija, да не ме сметнеш за старомодна.

И докато се чудя – за какво, по дяволите, ми е гадже с двуцилиндров двигател, щом не знам как да го ползвам, кандидат шибанякът се включва с ново съобщение:

- Kray! Priklu4ih s teb! Ne mi be6e priatno!

Това ли беше? Свърши ли? Толкова бързо? Срамен край на незапочнала авантюра. Ей така се разминах с шанса да се уредя за бурна любовна връзка със спортно БМВ. Поне едно изречение да му бях написала, че да ме оцени. Стига вече, достатъчно. Че какво му е на моя трошляк? Стара бричка, но още върви. Добре са го казали хората: „Не пожелавай БМВ-то на ближния”. Пък и петък е ден на майстора, не на любовника.

По темата: Лудото майче
Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Проектът Байконур

Здравейте, аз не съм Лудото майче и изобщо не знам какво правя в тази рубрика!

Но от групата за взаимопомощ в редакцията, незнайно защо, ме приобщиха към секцията изтерясали жени с малки деца, които изписват една мастилница за преживелиците си на море с децата, на площадката с децата, на ресторант с децата.

Ах, тези нови, политкоректни деца!

Лято е. Разни хора лежат на някой ракитен шезлонг на плажа, държат коктейл и се снимат за Фейсбука. Други се потят в офиса и стръвно зачертават дните на календара до предстоящата отпуска.

Само аз – Лудото ви майче искам да легна под трамвая на Графа и да си остана там завинаги. Защото ако за сингъл лейдита лятото е време за флирт и жежки преживявания, то моят майчин г*з се пържи не на плажния бар, а редом до малкия първокласник, който има да чете нещо като каталога на Народната библиотека за лятото.

Госпожо, детето ще удуши кучето (или защо е по-добре да вземете тамагочи)

Госпожо, детето ще удуши кучето.... Гласът на сервитьорката ми прекъсва глътката на средата. Заслужавам си розето, по дяволите! И спокойствието си заслужавам. Събота е, цяла седмица съм се трепала между компютъра и детската градина и сега най-сетне съм се добрала до дозата животоспасяваща течност.