Чухте ли, че ще има продължение на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери"? Не, не сте. Няма да има. Будалкам ви. Това е нещо като встъпление, за да ви подготвя, че днес ще си говорим за сериали. Турски и индийски предимно.

Българските сериали не ги признавам. В другите има живот, висша класа, семеен уют, шарении. Нашите са китайско мъчение с капка. Освен това трябва да ги слушаш със субтитри. Понякога си мисля, че родните сериали трябва да бъдат дублирани на български. Не че и дубльорите ни нямат кусури, но поне звучат нормално, а не шъшкат и съскат, защото колегите им, които си показват лицата са си въобразили, че така е по-изразително или, още по-зле, декламират.

Проблемът с озвучаването е, че една дузина актьори правят всичко. От екшъни до сапунки. Гледаш на екрана – момче на двайсет години, на което гласът му би трябвало да мутира. А като отвори уста – ошлайфан старчески бас. Има и едни лелки, дето много се карат. Те са ми любимки. Гласовете им режат ламарина. И кънтят в ушите. Но актьорската игра компенсира това недоразумение.

Аз, Лудото майче, не съм филмов критик, а любител. Знам, че звуча почти професионално (минута за автореклама), но то е, защото съм голям фен на турските и индийските сериали. Гледам ги нонстоп. „Моят живот”, „Моята карма”, "Малката булка", „Север-юг”, „Песента на живота”, „Гордата Аси”, „Законите на съдбата”, „Черната роза”, „Черната перла” и каквото още се сетите.

Скоро имахме среща на випуска. Аз, Лудото майче, и останалите. Така де. На половината от съучениците ми не им помня имената. Бяха дошли и учители. Припознах се в една леля и й казах, че ми е била любимият преподавател. Леле, как се обиди.

- Седяхме на един чин, как можа да ме забравиш!

Ми, забравям, едно ли е да го помня. Ни имена помня, ни физиономии. В живота е така – хората се променят. Виж, сериалите, са друга работа. Бабата изглежда по-млада от внучката. Пуснали й бял кичур в косата, но по лицето й няма нито една бръчка. Хора без възраст. Хапчето за вечната младост е измислено. Изпиват го в първи епизод, а в 869-и и 1395-и виждаме, че още действа. А и как да забравиш всичките тези лесно запомнящи се имена на герои. Звучат досущ по нашенски. Бахар, Мюджеля, Хасрет, Салих, Сюрея, Арзу, Фуля, Арда, Адиле, Юмер, Кемал, Иджлял, Биргюл, Атеш, Нуршим, Дидем, Гюзиде и Асъм – колко дни и нощи съм прекарала с тях. Вишну, Ананди, Акирадж, Акаш, Сугна, Нанду, Куши, Ичха, Тамана, Джамна, Джагдиш, Махендра, Ниранджан, Нандакисор, Пуджа и Ранвир са се наредили трайно в мозъка ми като лястовички на жица, като кебапчета на скара.

Индийските сериали отначало ме затрудняваха, но после им свикнах. Там има голям драматизъм. Спят с дрехите, за да не изпуснат някоя сцена. Стане ли нещо, разни хора наизскачат от различни врати, скупчват се на стълбите и започват да правят гримаси. В турските пък, говорят ли двама, винаги има и трети, който подслушва. И прислужниците им до една са къртици. Когато не изнасят вътрешна информация за господарите, въртят сармички и правят мантъ. С бели колосани ризи. И всички ходят у дома на двайсетсантиметрови токчета. Имат последна серия телефони, нямат компютри. Вкъщи са като на хотел - винаги е оправено, няма разхвърляни по земята чорапи. Жените са дизайнерки, мъжете мениджъри. Положителните герои са доверчиви, та чак тъпи. Никога не си взимат поука и лошите ги цакат по всички параграфи. Тикнат ли някой в затвора, което се случва през 30 серии, целият род се изсипва до килията. Като някакъв хан е и родилния дом, където всеки може да влезе и да си вземе набелязаното бебе. После комисарят (единственият) оправя нещата. Героите ги отвличат (милионите ги нямат за нищо - раздават ги с чанти), връщат ги (после пак ги отвличат), тровят ги с чай. И на всичко, което поднасят казват "Да ти е сладко".

Батко Халук, кака Бахар, леля Джеврие - роднинските връзки много се тачат. Роднините прииждат на гости. Особено нискообразованите и бедните. Отличават се от милионерите по забрадките. Секс няма, най-много някоя и друга целувка. А в "Назови ме по име" само се гледат. Обаче се зяпат толкова изразително и продължително, че да ти трепне сърцето. И мислят на глас: "Сабах, този пискюл Керем за какъв се мисли?!". Главната героиня Зехра е много грижовна. Мине не мине епизод, прави сандвич на мъжа си. Салам, кашкавал - продуктите са нарязани предварително, тя ги вади от хладилника и ги гласи (продължително) върху филията. А Юмер гледа сухоежбината с такъв възторг, сякаш шеф Токев му е плейтнал вечерята и всеки момент ще му даде автограф върху салфетката.

Който иска нещо по-така, да си зяпа "Фермата". И тя е нещо като сериал по нашенски - кичозен, нагласен и глуповат. Риалити шоутата у нас са в стил "Бързи, смели, сръчни". Отбор "Черешка" срещу отбор "Ягодка". Няма реализъм в тях, само чупки и пози. Не е като в турските сериали, където всичко е така... истинско.

На майка Фазилет ме е яд, затова я турих в заглавието. Феновете на „Игра на тронове” не харесаха финала и поискаха да го снимат наново. Аз пък не харесвам претупания край на „Госпожа Фазилет и нейните дъщери” и искам продуцентите и сценаристите да ми се реваншират с още поне 174 епизода за дъщерите на дъщерите. И „Пътеки към щастието“ могат да го продължат. Много се забавлявах с Арнав и Куши. Още една порция смях в 189 епизода ще ми дойде добре.

Забравете ги тия простотии, че турските и индийските сериали уж ги гледали бабите. Червените баби, по подразбиране. Дрън-дрън, та пляс. Влезте в „БГ мама” и после ще се обиждаме. Ще си глътнете граматиката, когато видите колко теми са посветени на всеки от тях и колко огледални луди майчета има. Последователките на сектата симпатизират на някои от героите и ненавиждат други до такава степен, че всеки момент очакваш да замерят телевизора с ютията. Карат се. Скубят си косите. Някои се обясняват в любов на героите. Пускат си снимки за добро утро и за лека нощ. Правят си анкети: За кого да се ожени Кемал? Умря ли наистина Тунч или ще го съживят и него за пореден път като бащата на Бахар (“Прости ми“)? Кой е по-секси – Атеш или Арда („Моят живот“), "Колко лайка за Джандан?("Дъщеря ми"). Ядосват се и съпреживяват: "Ойкю много ме ядоса вчера. Защо избра тази пияница - майка си. Аз ако съм на баща й, много ще се ядосам" ("Дъщеря ми"). 

По-големите ентусиастки, като мен, стигат до края на галоп. Нещо като бърз секс. Нямаме търпение да се лигавим с прелюдии и любовни игри. Изхитрили сме се и четем коментарите, за да се забавляваме. Но прецакваме лудите майчета, които не са наблягали над езиците и си правим филмов маратон на компютъра. Обикновено подпукваме всичките серии и сезони в руските сайтове, които ни водят с едни женски гърди. Понякога се намират и доброволки, които превеждат от турски.

Имаше един виц за бъбрива жена, която обичала да пита комшийките си:

- Ти тая кримка чете ли я?

- Не, сега я почвам.

- Чети си, чети си. Ама да знаеш – попът е убиецът.

Е, и ние, сериалните фенки, така си споделяме. Уж им се смея на тия, дето са яли от кокошка крак, ама и аз съм от тях, како Сийке. Не ме свърта да кажа на всички, че знам какво се случва с Ойкю в "Дъщеря ми".

Малко времево объркване настана заради един украински сериал – „Каменно цвете”. Дават го по никое време. Редовно заспивам, докато се изредят останалите. Филмовият маратон започва точно в 20 ч. Едно след друго се редят „Завинаги“, „Назови ме по име”, „Дъщеря ми”, „Прости ми”, „Стая 309”. Събуждам се посред нощ, а на екрана вместо сагата за Надя Шевченко и Ирина Билоус – реклама за лубриканти. Много е стряскащо. Подозирам, че съседите под нас ни имат с мъжа ми за маниаци. Всяка нощ еротични реклами. Пъшкане, охкане, превъзбудени гласове. Най-много да ни завидят. Всъщност, той спи непробудно. Аз съм тази с лубрикантите, презервативите и останалите шумно рекламирани артикули. Добре че я има функцията "Таймер сън".

На този сериал – „Каменно цвете” (“Бессмертник“ в оригинал), иначе му знам и кътните зъби. Поне пет пъти съм го превъртяла на руски с все рекламите. Вреден навик от четенето на книги. Все не ме свърта и прелиствам страниците докрай. Разбера ли какво се случва накрая, се кротвам и се връщам назад. Като в оня виц, в който дядото цъкнал грешна цифра на дистанционното и пуснал на бабата порноканал. Тръгва да го сменя, а тя му вика: „Стой бе, старче, не пипай! Чакай да ги видя дали ще се оженят накрая". Е, жени се Шевченко, да ви открехна. Не за тоя, за когото трябваше обаче. Упс, попът е убиецът.

Казват, че порнофилмите влияeли добре на семейния живот. Аз, да ви кажа, твърдя убедено същото и за турските сериали. Първият сериал е като първия път – помни се. Изгубих си телевизионната девственост с „1001 нощи“. После се превърна в навик. Откакто се захванах със сериалите, имаме толкова общи теми със свекървата. Любимата снаха съм вече. Етървата снобарее, не гледала бабешки простотии. Затова се и чуват от дъжд на вятър. Докато ние със свеки – през ден. Хич не се оплаквам. По-добре ли е да размятам във Фейсбук секси снимки на турски актьори, придружени от текст "Ще те изпапкам", "Вземи ме, твоя съм!" и други?

При мен сериалите са повече фон. Върша нещо, слушам им репликите, хвърлям по едно око. Мъжът ми, който уж ги мрази и в червата, обаче е напълно запознат със сюжета. Седи и коментира:

- Оооо, тъпак Атахан. На идиот го прави Льо Ефсун... Абе, в тия сериали някой знае ли си изобщо родителите – всички са крадени, осиновени. И всички правят ДНК-тестове... Тоя глупак скоро не са го отвличали... Във всички богаташки домове има по една придошла гостенка - стринка със забрадка, която ги прави на луди... Тихо, сине, да не пречим на майка ти, че започва сериала „Да си помълчим по име“ (“Назови ме по име“). Двеста епизода ги гледам как се мъчат нещо да кажат... Абе, този сериал с нафтовата печка в средата, дето никога не я палят (“Прости ми“), скоро не си ми го пускала... Това дете вече сто серии е на пюре, няма ли да порасне. Ма то й майка му беше бременна две години и половина... Бахти любовния диалог - Ще ти кажа нещо.-Кажи ми.-Ще ти го кажа.- Кажи ми го.-Не, ще ти го кажа.- Кажи го...

Ще се съгласите, че е много интимно, но и досадно това суфлиране и коментиране. Затова му купих телевизорче на моичкия и го изпратих да си гледа мачовете в кухнята. Два мача изгледа и се върна при мен. Дразнел го коментаторът. Стокхолмски синдром, мен ако ме питате. Опитах се да го разнообразя с „Каменно цвете“, ама ми се опъва. Било му късно в два през нощта сериали да гледа. В такъв случай – ще му го разкажа. С подробности при това. Не е познал да се разграничава. В добро и зло заедно, и за сериалите се отнася. Айде, със здраве! Нас, серийните луди майчета, работа ни чака.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Предколедна истерия или когато в ушите ти кънти Jingle Bells

Здравейте, мили хора! Това съм отново аз-Лудото майче. И сигурно и вие като мен вече сте обзети от предколедна треска. И няма как да не е така, след като чаветата говорят само за джуджета, подаръци, играчки и писма до дядо Коледа.

Къде са ти шините? (или как прерових боклука на мола)

В началото бе розето. Не, не се майтапя. Нито се подигравам с библейските текстове. Фактът си е факт – цялата тази история започна с бутилка розе. Поръчахме си я с приятелка, след като дружно решихме, че ще пуснем децата сами на кино, а ние ще се настаним в напълно бохемския за нас стил в ресторанта на същия етаж на мола. Седнахме си спокойно на терасата, взехме си бутилката и кротко започнахме да си бъбрим. Докато не се появиха чаветата.