0

Д ълго предвкусваният спектакъл „Маркиз Дьо Сад“, чиято премиера през пролетта бе отложена заради сърдечната криза, повалила актьора в главната роля Георги Кадурин, най-сетне се роди в пълния си блясък на сцената на театър „Българска армия“. И се видя, че всяка минута очакване си е струвала.

Дълго предвкусваният спектакъл „Маркиз Дьо Сад“, чиято премиера през пролетта бе отложена заради сърдечната криза, повалила актьора в главната роля Георги Кадурин, най-сетне се роди в пълния си блясък на сцената на театър „Българска армия“. И се видя, че всяка минута очакване си е струвала.

В полемичния философски текст на американския драматург и сценарист Дъг Райт, набор 1962-ра, Кадурин играе лекокрило, иронично, предизвикателно – както подобава на голям актьор, способен да внуши на зрителите, че и най-тежкият образ, изграден с цената на огромен разход на интелектуална и емоционална енергия, сякаш е постигнат с небрежно щракване на пръстите. Режисьорът Иван Урумов умело е превел целия си екип през подводните скали на историята, в която разюзданите писания на лудия благородник,

кипящи от секс и насилие

стават символ на силата на разкрепостеното слово, на обсебващата мощ на творчеството – и за тези, които го създават, и за онези, които го консумират.

Пиесата на Райт се фокусира върху предполагаемите последни дни на писателя аристократ, затворен в парижката психиатрия „Шарантон“ заради скандалните си произведения, които развращават народа. Съпругата му Рене (атрактивно стилизирано изпълнение на Нети Добрева) се съгласява да „спонсорира“ болницата със значителни суми, стига мъжът й да бъде накаран да замлъкне. Обаче нито парите, с които корумпираният директор на приюта (Георги Къркеланов) разточително си строи дом (колко съвременно!), нито убежденията на младия фанатик абат Кулмие (Явор Бахаров) са в състояние да променят нещо. Дьо Сад не може да спре да пише, а читателите му – да искат още и още. Застарял и импотентен, маркизът на Георги Кадурин е вече малко

нещо като барон Мюнхаузен

– той изживява екстремни състояния само във фантазиите си, от които за нищо на света не би се отказал, защото му дават власт над околните. Актът на творчество е екстаз, подобен на еротичното удоволствие. Но тези пикантни или зловещи фантазии се превръщат в реалност в умовете на неговите ценители. Лудите ще ги обогатят, казва Дьо Сад. И не се налага да чака дълго ужасяващите събития да се случат... Невинната прислужница Мадлен (Луизабел Николова) снабдява плодовития автор с пера и хартия, а когато този канал секва, той описва по дрехите си с кръв или по стените с екскременти своите видения. Лишен и от това, прошепва историите си през дупка в зидарията и като по развален телефон те се предават на пациентите... Умеят ли хората да правят разлика между добро и зло, между въображаемо и реално, възвишените помисли или дяволската долница са определящи за човешките постъпки? Пред тези дилеми Дьо Сад изправя и себе си, и миниатюрното общество в лудницата, и обществото като цяло. Всъщност той е сигурен в отговора. В този смисъл спектакълът на Иван Урумов е и за избора, и за отговорността на твореца накъде ще поведе последователите си. Ако трябва да оприличим събитията на сцената с някой сюжет, развиващ се в наши дни, той, струва ми се, би могъл да бъде единствено

измисленият от Стивън Кинг в „Мизъри“

– и там сугестията на творчеството владее героите с подобна сила.

Освен забележителното представяне на Георги Кадурин, специално ще споменем и изпълнението на Явор Бахаров, особено във финалната сцена, когато от суров духовен опонент на Дьо Сад героят му неусетно избухва като продължител на делото му. В известния филм на Филип Кауфман „Историята на маркиз Дьо Сад“, на който Дъг Райт е сценарист, тези две страни на монетата се олицетворяват от Джефри Ръш и Хоакин Финикс.