Д о бенефисната вечер звездата на Народния театър няма да има миг спокойствие. „Сценичната треска ме владее още от бебе и се засилва с годините“, трескаво обяснява тя между блистерите с успокоителни в гримьорната.
До бенефисната вечер звездата на Народния театър няма да има миг спокойствие. „Сценичната треска ме владее още от бебе и се засилва с годините“, трескаво обяснява тя между блистерите с успокоителни в гримьорната.
Пазя един много отдавнашен, много светъл и много сгряващ спомен от запознанството ми с Йорданка Кузманова. Трябва да съм била десетинагодишна. Понеже явно беше видял, че съм омагьосана от театъра, главният счетоводител на Младежкия – наш добър семеен приятел, беше предложил след представление да ме заведе в гримьорните, за да взема автографи от актьорите. Сега съм забравила дори кой беше спектакълът, но помня, че беше с доста действащи лица и аз се запознах с куп артисти. Забравила съм кои бяха другите, обаче тогавашната Йорданка Кузманова и до днес е пред очите ми. Спонтанна и усмихната, тя буквално подскочи от радост при това дребничко детско внимание и победно размаха ръка, след като се подписа на програмата. Сякаш казваше: „Ето още една спечелена душа“, а пък какво наистина ми каза – съзнанието ми е заличило. Останала е само картината. Данчето беше млада актриса, но вече много известна – поне за мен най-известната, защото големите красавици от сцената привличат като магнит погледите на малките момичета и ги карат да се взират в тях с възхитени очи...
Дали и сега, след 60-годишна славна кариера, възторгът на почитателите е в състояние до такава степен да я вдъхнови? Отговорът на Йорданка Кузманова е „да“ и сякаш за да го потвърди, актрисата целува вчерашен вестник, в който има материал за нея. Дали често й се случва непознати да я спират по улицата, за да я похвалят за превъплъщенията й и да я поздравят? Отговорът на легендарната прима на Народния театър е „не“ - смята, че новите поколения не я познават чак толкова добре. Но сякаш за да опровергае това твърдение, ми разказва следната случка от седмицата. Пристига в театъра за репетиция със случайно такси. На слизане от колата шофьорът – млад човек, я пита: „А как мина бенефисът?“. Репликата му говори поне за три неща. Първо: че той се е объркал – юбилейният спектакъл „Обичам“ за 80-годишнината на голямата актриса все още не е минал, той е тази вечер в Народния. Второ: че будните и образовани хора у нас все още много често са принудени да заработват хляба си не с интелектуален труд, а зад воланите на таксиметровите коли като в зората на демокрацията. И трето и най-важно: че Йорданка Кузманова все още е много, много известна и обичана...
До бенефисната вечер актрисата няма да има миг спокойствие. „Сценичната треска ме владее още от бебе и се засилва с годините“, притеснено обяснява тя между блистерите с успокоителни в гримьорната. Колегите й могат да свидетелстват за това: твърдят, че при нея
винаги е проблем, докато я „избутат“ на сцената
Щом излезе на сцената обаче е желязна. Това знаят поколения зрители, както и онези, които са я гледали преди няколко години в „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка, сравнително скоро в „Пигмалион“ от Бърнард Шоу или дори преди две вечери в 172-рото представление на френската пиеса „Аз плащам“. Така става и в поредния от стотиците рецитали по стихове на любимия й Яворов прeди месец. Така е било винаги. Пред бТВ онзи ден Кузманова припомни думите на великата Олга Кирчева, когато я хвалели, че трепти на сцената: „Не, милички, треперех“. А че предсценичният страх нея самата я тресе „от бебе“ може и да не е съвсем хипербола – Данчето дебютира като актриса твърде рано, едва 5-годишна. „Бях луничка, а около мен кръжаха звездички. Представлението се случи в началното училище в Харманли. Бях в центъра – всъщност това винаги е целта в живота на артиста, независимо дали е бъдещ или бивш. Да има главна роля, да бъде номер едно, всички да се въртят около него“, шеговито разказва тя в едно интервю. В първи клас й предлагат да влезе в образа на Червената шапчица... И така, стъпало по стъпало, до класа на проф. Желчо Мандаджиев във ВИТИЗ и докато навърти към 200 роли във Варна, в Младежкия, в Народния, в „199“, в Телевизионния театър, в киното...
Преди години Йорданка Кузманова е специализирала и при мима на мимовете – великия Жан-Луи Баро, в парижкия театър „Одеон“. Твърди обаче, че не на подготовката при него дължи здравата си физическа и духовна дисциплина, които и на тия години държат тялото й като стрела, а умът – като изпънат лък. „Дължа го на майка ми и баща ми, които от малка са ме привързали към спорта, към книгите, към цигулката“, подчертава забележителната актриса. Баща й, юрист по професия, е нейният пръв учител по цигулка. Майка й пък на младини е играла
Йовковата Боряна – героинята, с която дебютира
дъщерята на професионална сцена във Варна. „Казвали са ми, че мама е била много по-добра от мен две години преди да ме роди“, признавала е неведнъж тя. Няма нищо случайно. „Имам усет към словото благодарение на невероятната библиотека на моя вуйчо Петър. Тази библиотека е в малкото провинциално градче Харманли, в което израснах“, разказва примата пред БТА. „Може би малко актриси могат да се похвалят, че са участвали два пъти в „Чайка“ на Чехов. Първият път беше дебютът ми в Народния театър като Нина Заречная с режисьор Николай Люцканов, а вторият – в Младежкия театър, играх Аркадина в постановката на Младен Киселов. Често разглеждам с изумление програмите от онези години – с какви големи имена на българския театър съм била: Ирина Тасева, Сава Хашъмов, Лео Конфорти, Таня Масалитинова, Славка Славова, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев! Влизах от роля в роля – и във Варненския театър, и в Младежкия, и в Народния, но въпреки това в мен нещо напираше да говоря от свое име. Четях непрекъснато, избирах си сама текстовете, правех сама композициите и това ми отнемаше обикновено по една година“, разкрива пред агенцията Кузманова, която с няколкото си поетични моноспектакъла е обиколила света.
„Привличат ме драматичните роли и текстове, по рождение съм склонна към драматизъм, но обожавам и комедията. Понякога се шегувам, че след мъж, който знае десетки вицове, съм готова да тръгна веднага“, изповядва се актрисата, която се е омъжвала само веднъж, но пък е завъртала главата на не един мъж през годините. Успяла е да очарова дори космическия пионер Юрий Гагарин – може би с неизчерпаемата си енергия, достатъчна сякаш да изстреля ракета в Космоса. „Когато за първи път той излезе в чужбина, това беше в България. Имаше среща с него в Евксиноград. Аз бях в поредната си роля на конферансие. И той ми даде шеговит автограф: „На Йорданка Кузманова – първата космическа стюардеса, от първия космонавт Юрий Гагарин“, помни актрисата.
Докато човечеството боледува, ще гледа театър – той лекува лудостта на обществото, затова ще пребъде, убедена е тя.
Другите за нея
Михаил Петров: „Аз съм я канил в доста мои проекти. А когато подготвяха мой портрет за рубриката на БНТ „Знаци по пътя“, редакторите поканиха няколко колеги да кажат по някоя думичка за мен. Поканиха и Данчето Кузманова. И тя, която толкова пъти се е явявала по всевъзможни поводи и начини на сцена, каза: „Обаче задължително трябва да си напиша на листче това, което ще кажа, иначе няма да участвам. Не искам да импровизирам, искам да съм точна и конкретна“. И си го прочете. Тя е педантична и в творческата си работа, изпипва си нещата докрай. Но е като струна, всеки път се притеснява – манталитет“.
Валентин Ганев: „Играем „Пигмалион“ вече 20 години и постановката на Леон Даниел още не е свалена от афиша на театъра. Ще изиграем малък откъс и тази вечер. За Йорданка Кузманова напълно важи Чеховото определение „Всички хора остаряват – едни като галоши, други като катедрали“. Мисля, че тя е човек, който с възрастта става все по-обаятелен, все по-хубав, мек и топъл. Аз наистина много я харесвам и като личност, и като актриса, и като начин на присъствие в нашата професия – много достойно, много скромно и очарователно“.
София Бобчева: „Много я обичам. Тя има млад дух и общувам с нея като с връстник. Веднъж се бяхме събрали с мои приятели, които нямат нищо общо с изкуството, в градинката пред Народния театър. Тя мина и седна до нас на пейките, поговорихме, посмяхме се, хареса компанията ни и ни покани на „Пигмалион“. Ние всички отидохме на представлението, а след това тя ни чакаше в гримьорната. Моя приятелка си беше изгубила златно синджирче в салона. Данчето ни поведе да го търсим в тъмното, след като публиката беше излязла и светлините бяха угасени. И най-интересното в това приключение е, че точно тя го намери!“
Монитор
