Йордан Караджов: Най-добрият дядо на света съм

Йордан Караджов: Най-добрият дядо на света съм

  • Завръщаме се на клубната сцена в София на 3 октомври в Joy Station
  • Хубавата музика изчезна в края на 80-те
  • Много трудно се пее на български език и който не може - то просто му личи
  • Сменил съм около 30 китари през цялата си кариера, имам и колекция от 40

- Г-н Караджов, на 3 октомври група „Сигнал“ се завръща на клубната сцена след дълго отсъствие. Как се чувствате, има ли вълнение от срещата с публиката в Joy Station?

- Вълнението при „Сигнал“ винаги съществува, от първата среща с публиката преди 42 години, та до ден днешен. Дали поради пандемията или други обстоятелства, при които не сме се виждали с феновете, не ни е пречело да бъдем истински с тях след това. Ние не разчитаме на рутината, с която разполагаме. Всяка следваща среща с нашите почитатели е като първа. Притесняваме се, казвам го в хубавия смисъл на думата. Горим от желание да излезем отново пред публиката си и очакваме от нея да бъде така адекватна, както винаги ние сме били към нея.

- Вие самият как прекарахте дните на социална изолация и на какво ви научи тя?

- Не съм научил нищо повече за себе си. Такъв съм, какъвто съм бил винаги. Първоначално с моята съпруга се съобразявахме, когато беше тежката карантина през март и април. След това разбрахме, че не би трябвало да изпадаме толкова в страх и паника, защото това би попречило още повече на нашето психично здраве. След това заминахме на морето и три месеца бяхме там с нашите внуци. Пандемията по никакъв начин не успя да ни спре желанието да бъдем социални с нашите роднини.

- Работихте ли по нещо ново с колегите през това време?

- Не. Ние направихме около 10 концерта от май насам, естествено, в Летни театри и при изпълнени всички противоепидемични норми и 50% капацитет на посещение. Виждаме, че нещата не са много добре на публиката, защото тя по някакъв начин все още се страхува да влезе в Летен театър или на подобно място. А обратно на това – като погледне човек какво става в ресторантите и кръчмите си задава един такъв въпрос - „Къде отива културата?“. Хората искат да пият и да ядат, а не толкова да слушат любимата си музика. Надявам се, че и това ще преживеем. Не сме работили по нови неща, защото състоянието на духа не е толкова свободно, за да може човек да прави музика. За мен идеята за музика идва отгоре, от Космоса. Много иронични усмивки ми раждат млади колеги, които казват, че през цялата пандемия са правили музика, албуми. Това според мен са абсолютни глупости и те търсят някакъв евтин пиар, за да могат да се закачат за някаква популярност. За да правиш музика, трябва да си спокоен, да имаш необходимата муза и свобода на мислене. В момента на социална изолация тези неща не са съвместими.

- Епидемията от Covid-19 няма да убие рок музиката – съществувал е преди пандемията, ще продължи и след нея. Как смятате се отрази това цялото време на неконцертриране у цялата музикална гилдия?

- Проблемът е в световен мащаб, не само у нас. Когато кажем, че пандемията обезглави хората, които се занимават с изкуство, което е свързано с появяване на самия артист на сцената. След като няма кой да ги гледа, просто няма смисъл. Ако мога така да се изразя. По-добре да има рок пандемия, отколкото някаква друга. Наскоро имахме концерт в Летния театър на Варна и един от лозунгите, които издигахме преди шоуто, беше - „Сигнал на 42. По-силен от Covid-19” (смее се). Опитваме се да се шегуваме и като че ли това има някакъв резултат, защото самите ние така се чувстваме доста по-разкрепостени от гледна точка на тази опасност. Надявам се, че както ние, така и колегите по света ще преживеят този момент. Наистина няма по-инатливи хора от тези, които се занимават с изкуство.

- Преди няколко месеца вашата дъщеря Лора роди момченце. Какъв дядо е Йордан Караджов?

- Най-добрият дядо съм! И баща! (смее се). Не го казвам случайно. Моите внуци, особено двете ми внучки, защото третият е на 4 месеца и все още не може да ми каже колко ме обича, като ми кажат: „Дядо, много те обичаме“ и на мен ми омекват коленете. Наистина това е апотеозът на човешкия живот – да видиш децата на твоите деца. Страхотно е изживяването. Душата и сърцето ми са пълни. Като им кажа, че те са моето богатство, и те питат: „Ама, ние какво богатство сме“. Викам – най-голямото! Не става въпрос са пари и материални облаги. Внуците са най-скъпото нещо за един човек.

- Знаят ли двете прекрасни дами песни на дядо си?

- И двете знаят няколко от моите песни като „Може би“, „Липсваш ми“, „Да те жадувам“, „Сбогом“. На морето като бяхме се бяха наговорили да изпеят 2-3 песни. Казаха ми да седна на един стол и че ще ми изнесат концерт. Аз не предполагах, че ще започнат с моите песни. Много драго ми стана. Все пак те са на 6 и 9 г. и би трябвало въобще да не се интересуват от тези неща. Като че ли по някакъв начин моята музика е стигнала и до тях.

- Как се създават хитове като „Да те жадувам“, „Липсваш ми“... И защо днес няма такива хитове?

- Много ми е трудно да отговоря на този въпрос. Това също е проблем в световен мащаб. Хубавата музика изчезна в края на 80-те както в България, така и в света. Самото съвремие изисква някаква друга музика. Тя пък не носи тези достойнства, които имаше преди, когато се правеше истинска хубава музика. Никой не търси вече майсторите на текста като Мишо Белчев, Живко Колев и Сашо Петров. Тези младите редят някакви тъпизми, които никой не помни. На другия ден пишат нови тъпизми. Нищо лично. Просто съм един реален критик на всичко това, което става. Не само в България, а навсякъде по света. Когато гледам музикалните формати и чувам деца, които пеят страхотно на английски език. Разбира се, те не го пеят истински на английски, защото не могат. Но като запеят на български и трагедията е много голяма. Според мен трябва да се помисли и по този въпрос. Всички, които правят тези формати, трябва да правят така, че да се пее на истински български език. Искам да отворя една скоба – много трудно се пее на български и който не може, то просто му личи. Апелирам към тези, които създават тези проекти, да имат категорично условие да се пее на български. Дори само с възпитателна цел. Английският език никой не може да го изпее по-добре от американец и англичанин. Абсолютно съм убеден в това. Но това си е мое разбиране за нещата. Същото е и за немския, и за испанския.

- През 2012 г. издадохте първия си самостоятелен албум. Мислите ли в тази насока отново?

- Вие казвате първия, аз добавям и последния (смее се). Това беше един опит да изляза от „Сигнал“ по някакъв начин заради моята 60-годишнина. Никога не съм бил човек, който е искал да бъде встрани от групата. Аз от малък съм свирил по групи и никога не съм си представял, че мога да изляза на сцената като самостоятелен певец. Не че не мога, но според мен амплоато ми е изключително да бъда в рок банда с мои сподвижници и колеги, на чиито рамене да се облегна, за да бъдем заедно и да бъдем юмрук, който продължава да бъде здраво стиснат в пространството.

- Имате забележителна колекция от китари? Коя е най-ценната за вас?

- Обичам си всичките китари. Често им чистя праха (смее се). Този най-финия прах първо при тях отива. Набавил съм китари, които навремето като дете съм си мечтал да имам, защото не съм имал финансова възможност. Навремето съм ги виждал по едни стрелбища, на които продаваха картички на „Ролинг Стоунс“ и „Бийтълс“ и гледах с какви китари свирих. Много съм горд сега. Те са ми нещо като деца. Прегръщам си ги, целувам си ги. Моята съпруга непрестанно се шегува с мен, че това, ако бяха живи хора, щяха да са много доволни. Музикалният инструмент носи невероятна душа и ако успяваш да й вдъхнеш още душа, според мен всяка китара би била много доволна.

- А пазите ли си първата китара?

- Не. Сменил съм около 30 китари през цялата си кариера, освен че имам 40 китари като колекция. Даже не си и спомням точно коя е била първата ми китара. Беше акустична. Имаше музикален магазин на „Дондуков“ до Младежкия театър, вече отдавна не съществува. Оттам моите родители ми купиха първата китара. Ето, сетих се. Впоследствие трябваше да ми купят електрическа. Имаше страхотен модел на „Орфей“, която струваше 180 лв., което за онова време беше цяло състояние, говоря за годините около 1965-66 г. на миналия век. Когато помолих моите родители да ми я купят, те казаха, че нямат възможност. Моята баба Ката, която е в основата на това, което съм в момента, им каза, че ако нашите дадат половината пари, тя ще ми даде другата половина и ще ми я купят. И оттогава имам електрическа китара, и още имам и дай Боже, и за напред.

- Какво е най-важното, което научихте през тези 50 г. на сцена?

- 42 г. са със „Сигнал“ и 8 със „Златни струни“, една легендарна българска рок група. Та са си 50 години отвсякъде. Не мога да си представя живота си, ако не бях станал музикант. Музиката ми даде толкова много, че пожелавам на всички мои по-млади колеги, които са тръгнали по този път, да стигнат някой ден 50 г. на сцена. Това е невероятно трудно за една малка България, защото пазарът ни е изключително малък и свит и да се задържиш толкова години на сцена е едно геройство. Една банда като „Ролинг Стоунс“ обикаля света надлъж и нашир, а ние ходим от Петрич до Силистра, и от Малко Търново до Видин (смее се). Все пак да задържиш интереса толкова години наистина е голямо постижение.

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.