Далечна, екзотична, интересна са само част от прилагателните, с които можем да опишем Япония. Мнозина свързват екзотичната страна с небостъргачите, огромните магистрали, бързите влакове и технологиите от бъдещето. Други се пренасят във времето на шогуните, самураите, гейшите и майко (обучаваща се да бъде гейша девойка – б.а). 

Истината е, че този икономически лидер е съвкупност от двете - небостъргачите днес нямаше да съществуват без упоритите японци от миналото, които през 60-те успяха да постигнат голямото японско икономическо чудо (след Втората световна война Япония е изтощена от продължителните битки и предприема мерки да се върне на върха, като в световната история този момент е наричан Японското икономическо чудо). Това двустранно представяне може да се каже, че е стереотипно, но е самата истина, защото Страната на изгряващото слънце е много повече от небостъргачите и магистралите и стига да се вгледаш внимателно, можеш да видиш какво стои зад тях.

Кацам на

летище „Нарита“

в 12 на обяд, а отвън ме чака мрачно и дъждовно време. Разбира се, това не е изненада, като се има предвид, че юли е дъждовният период в Япония или т. нар. тсую. След кратко лутане за храна хващам бързия автобус и ето че пристигам в неоновия, огромен и прекрасен Токио. Изведнъж попадаш в море от хора, коли, куфари и чакаш всеки момент отнякъде да изскочи и тълпа от градски кодама (японски духове, подобни на гръцките дриади, които живеят в гората и са нейни пазители – б.а.). Повод за притеснение обаче няма, защото няма начин някой да те блъсне или настъпи. В основата на японското възпитание е винаги да мислиш за останалите – да знаеш, че не си сам и че не трябва да пречиш или да се набиваш на очи. Това е и причината в градския транспорт винаги да е тихо и всяко пътуване да е приятно. След 30-минутно скитане из гарата решавам, че ще наруша правилата и ще питам за насоки. Заговарям млада японка на машините за билети, която бързо сваля слушалките си и ми помага. Самата тя преглежда няколко пъти дали е въвела правилно информацията за билет. След успешната покупка ме изпраща и до входа на станцията. Извинявам се за стотен път за неудобството, а в замяна получавам скромна усмивка и много поклони.

Качвам се на метрото и 15 минути по-късно пристигам в Шибуя. Същата гара, на която преданият Хачи е чакал своя професор. Същата гара, която днес е известна с пешеходните си пътеки, образуващи голям „Х“ в средата на кръстовището.

В търсене на статуята на вярното куче

прекарвам 15 минути, пресичайки от едната на другата страна. И, разбира се, никой не ме докосва или настъпва. Решавам, че битката е приключила, но в последния момент зървам клепналото ухо на кучешката статуя. Заобиколена от чужденци, атракцията е скромна и малка, но впечатляваща, също както всичко, което правят японските ръце. Макар и от бронз, статуята си върши работата перфектно – връща те назад във времето, когато не е имало небостъргачи или големи кръстовища, а само една малка гара с едно малко куче, чакащо своя собственик – вярно и търпеливо. Затова и на японски животинчето е по-известно като „вярното куче Хачико“.

Решавам, че въпреки страха си от височини ще намина и през Токио Тауър, висок 333 м. На входа ме посреща японка, която заедно с мен се качва в асансьора. След мълчаливо изкачване вратите се отварят и пред мен се появява градът в пълния си блясък. Небостъргачи, хотели, забързани улици, паркове, храмове – това е столицата на Япония. Панорамната гледка омагьосва и не можеш да отлепиш поглед дори за една снимка. Неминуемо се сещаш за японците от миналото, изградили този мегаполис. Мислиш си за всички земетресения, войни, жертви, дадени, за да може да просъществува това чудо на човешката мисъл. И тогава се обръщаш, за да видиш едни малки гъбки, коя с малко по-мръсна шапка от другата, коя с по-скромна окраска. Говоря за малките къщички, скопчили се от едната страна на кулата. Защото Токио не е само високи сгради и дискотеки с роботи. Той също си има ниска, скромна част от къщички, която пленява. Затова и следващата спирка е повече от очевидна.

Заминавам за стария Киото

някогашна столица на островната страна, пълна с близо 2000 будистки и шинто храмове. Пътувам с шинкансен или влака стрела, който развива 300 км/ч. Пътуването е тихо, спокойно, точно както японската душа. Важно е да отбележа, че за да се качиш, както и за да слезеш, разполагаш с точно една минута. Не само ти, но и всички останали пътници. И въпреки това не се чувстваш притиснат, нито се притесняваш дали ще успееш да слезеш. На някои гари, малко преди шинкансена да дойде, може да се видят и любимите ми дами в розово. Това са мили японки, които за по-малко от 10 мин. изчистват целия влак, като сменят кърпите и обират навсякъде.

При пристигането отново се хвърлям в навалицата, но този път над тъмнокосите глави виждам и руси, и рижави. Толкова много чужденци, които като мен са решили да се потопят в старите улици на града. Не очаквайте да видите небостъргачи или широки кръстовища, както е в Токио. Някои от вас може и да се разочароват, когато излязат от гарата. Аз по-скоро нямах търпение да обикалям. Реших, че ще започна с небезизвестния храм Фушими-Инари-Тайша – шинтоитски храм, чиито първи основи са положени през 711 година. Малко по-късно обаче, заради молбата на монах, мястото на храма е сменено и днес богинята на ориза Инари се почита именно на планината Инари, също собственост на храма, висока 233 метра. Излишно е да казвам, че мястото просто ти взима дъха – попадаш в рай на червени тори (тори са порти, обикновено направени от дърво, които символизират преминаването между човешкия свят и този на боговете – б.а.), в основата на които обикалят млади двойки с кимона и модерни камери. Най-големите ентусиасти изкачват планината за 2-3 часа, като на места има не само магазини за сувенири, но и малки закусвални, в които да се подкрепят туристите. Гледката, която се разкрива, колкото по-нагоре се качваш, е на един

съвременен Киото – голям и малък, модерен и стар

смесица между минало и настояще, каквато е и цяла Япония. Но градът е приветлив, уютен, не го чувстваш чужд. Ако все пак нямаш енергия да изкачваш планина с 1000 тори, то винаги можеш да разгледаш храмовете в основата на планината Инари. Преди да отдаваш почит, е важно да измиеш ръцете си, като последователността е: лява, дясна, а накрая измиваш и устата с лява ръка. При минаване под тори се кланяш два пъти, с което се извиняваш на боговете, че влизаш в техния свят. Нещо толкова японско, толкова човешко. Имах и своите негативни отзиви за този храм – навалицата е твърде голяма. Туристите са много, а най-лесният и бърз начин да избягаш от тях е... да изкачиш планината.

След 3-часовото ми приключение в планината потеглям към царския дворец. Той е дом на японските владетели до 1869 година, когато по време на реставрацията Мейджи (бел. авт. - реставрацията Мейджи е период на индустриални и политически промени, в който се слага край на шогуната Токугава, установява се конституционна монархия и се въвежда пазарна икономика, с която Япония се отваря за света) столицата е преместена в Токио.

Дворецът или Киото Гошо, както е на японски, е голям 11 хектара, като през годините е минал през множество промени, включително няколко пожара, реставрация и разширяване по време на шогуната Токугава (1603-1867). Именно в този дворец се подписва документът, с който се слага край на управлението на Токугава, и в него е коронован император Мейджи (1852-1912). При влизането ми мила японка прави бърза проверка на чантата ми с цел сигурност, а минута по-късно ми е подаден пас за посетител. При разходката трябва да следваш стрелките, поставени на всеки завой, защото иначе рискуваш или да се изгубиш, или да си развалиш цялото преживяване. В началото може да се видят шодайбу-но-ма или чакалните, в които официалните гости на двореца са изчаквали да бъдат приети. Стаите са три – на тигрите, на жеравите и на сакура, кръстени на изображенията, поставени на плъзгащите се врати на всяка от тях, като стаята за чакане се определяла от статута на чакащия. Нямах късмета да зърна императорските тронове, преместени в двореца в Токио, но за сметка на това японците предвидливо бяха оставили техни снимки. Разбира се, незаменима част от двореца е и градина в традиционен японски стил, която изглежда като излязла от приказките.

Последната ми спирка в Киото е старият Гион или това е най-известният

квартал на гейшите

В него могат да се видят множество чайни, ресторанти, а по улиците по-големите късметлии могат да срещнат гейко (синоним на гейша на киотски диалект – б.а.) или майко. В някои от заведенията се предлагат и забавления от гейшите, които свирят, пеят и танцуват на своите гости. Подобни развлечения са голям хит в социалните мрежи, където се качват клипове и снимки, но е важно всеки турист да знае, че гейшите не са единствените, които трябва да спазват етикета.

Киото е последната спирка. Пътуването до Страната на изгряващото слънце те награждава с отговори защо и как японците са толкова развита нация. Упоритият труд, постоянство и желание са двигателите на икономическия лидер. За мен обаче най-големият фактор е отношението. Може би ви направи впечатление, че няма японка, която да не съм описала като „мила“. И причина за това е, че всички те наистина бяха мили – търпеливо ми помагаха, усмихваха се и кимаха с разбиране въпреки неправилния ми японски. Това е Япония – калейдоскоп от небостъргачи и храмове, зад които стои един мъничък японец с малка усмивка, приветстващ те в своята страна.

Коментари

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.

Подобни новини

Участничка във "Фермата" напуска мъжа си

Тежък емоционален трус удари една от участничките във „Фермата“ и трогна останалите състезатели в шоуто. Потоци от сълзи и интимни признания предизвикаха масов катарзис в шоуто.

Екранизацията на едноименния роман на Захари Карабашлиев тръгва по кината на 24 януари 2020 г.

Първи кадри от "18% сиво" на братя Чучкови. ВИЖ ТИЙЗЪР!

Екранизацията на едноименния роман на Захари Карабашлиев тръгва по кината на 24 януари 2020 г.

Дългоочакваната екранизация на първия роман на Захари Карабашлиев „18% сиво“ ще излезе на голям екран у нас на 24 януари идната година. Зад проекта стоят братя Чучкови, които започнаха снимките не лентата във Варна през 2017 г. От днес е факт и първият официален тийзър на лентата, в която главните роли на Зак и Стела са поверени на Руши Видинлиев и Доля Гавански.