Жан-Пол Белмондо – великият хамелеон на френското кино (СНИМКИ)
7

Жан-Пол Белмондо – великият хамелеон на френското кино (СНИМКИ)

„Не искам да умра на сцената, това е сигурен начин да съсипеш вечерта на зрителите“, казваше актьорът

На 88 години си отиде Жан-Пол Белмондо – един от „красивите (не съвсем) и прокълнати“ герои на френското кино. „В последно време се чувстваше много уморен. Изгасна спокойно“, обясни на обществото адвокатът му Мишел Годе.

За 50 години кариера Белмондо се е снимал в повече от 80 филма с най-големите режисьори – от Трюфо до Льолуш, и световната му слава се дължи както на арт ленти, високо оценени от критиката, така и на екшъни и комедии с огромен комерсиален успех.

„Не съм много красив“, отбелязва, гледайки се в огледалото Мишел Поакар, героят му от култовия филм „До последен дъх“, след което развеселен добавя: „Но пък съм голям боксьор“. В действителност Жан-Пол не е чак толкова добър боксьор, практикувал е този спорт любителски. И наистина не е класически красавец, но е един от актьорите от своето поколение, най-силно обожаван от жените – и на екрана, и в живота. Те нежно го наричат Бебел...

Роден в парижкото предградие Ньой-сюр-Сен, Жан-Пол е син на скулптора Пол Белмондо с корени във френски Алжир и с майка сицилианка, и на Сара Рейно-Ришар – художничка. Семейството му е заможно, принадлежи на интелектуалната буржоазия. Самият той винаги е обичал да си играе на бунтар, антиконформист и анархист и дали поради създалия си образ, или по душа – трудно му е да спазва правилата. Изключват го от училище, после влиза в Академията за драматично изкуство въпреки провала на приемния изпит. Сред приятелите му там са Ани Жирардо и Жан Рошфор, а Белмондо продължава да е несдържан на думи и жестове: в деня на финалния конкурс, който би трябвало да му отвори вратите на Комеди Франсез, Жан-Пол

заплашва с размахан чадър професорите си

в знак на протест, че вместо на първо са го класирали на второ място...

Още с първите си филми Белмондо се асоциира с образа на „лошото момче“ по американски маниер, какъвто е Джеймс Дийн в САЩ. Той играе и подобни роли: на коравия пич, който никога не се примирява и отказва. Свободата за него е всичко – такъв е и слоганът на неговите любими цигари „Голоаз“: Liberté toujours.

Това на снимачната площадка се превръща в нетърпимост към твърде строгите указания на режисьорите. През 1960 г. обаче идват Жан-Люк Годар и неговото експериментално кино, които са повратна точка за актьора. В документалния филм Le magnifique („Великолепният“) Белмондо си спомня моменти от снимачната площадка на „До последен дъх“ с партньорката си, трагично отишлата си по-късно американска актриса Джийн Сибърг: „Ние закусвахме всяка сутрин с Жан-Люк, който ни четеше шегите от сценария, които искаше да произнесем. Беше много естествено, дори изиграването на креватните сцени не беше притеснително: ако искахме да се прегърнем – можехме да го направим, ако искахме да се пъхнем под чаршафите – също“. Белмондо е убеден, че този филм никога няма да види бял свят, но се оказва лош пророк: „До последен дъх“

става манифест на „новата вълна“

и отваря нова епоха в историята на киното.

С Жан-Пиер Мелвил отношенията са съвсем различни, но и на този режисьор визионер Бебел дължи много: той му поверява първата роля, която не му „подхожда“: в „Леон Морен, свещеник“. За онези, които още на са го разбрали, този филм става доказателство, че Белмондо може и друго освен да бъде безгрижен хулиган или екшън-герой. С Мелвил той ще направи общо 3 филма и по време на снимките за последния – L'Aîné des Ferchaux, двамата яростно ще се скарат заради отношението на режисьора, който смята актьорите си за „затворници“ и няма проблем да ги обижда пред всички. Именно неприятните думи, отправени към възрастния актьор Шарл Ванел, са причина за разрива между Белмондо и Мелвил.

С филмите на Анри Верне за актьора идва и големият комерсиален успех. На него дължи „ръкополагането“ си за световна звезда. От този период са и посветените му корици на американски списания: секс-символ и кинозвезда са определенията, с които го характеризират отвъд Океана. В Италия го приемат като крал и снима с най-красивите жени на епохата – Джина Лолобриджида, София Лорен, Клаудия Кардинале. Обкръжението на тези прекрасни диви доста притеснява първата му съпруга – балерината Елоди Константен, за която Белмондо се е оженил през 1953-та и от която има 3 деца.

С Филип де Брока актьорът се разписва и в лековати комедии, които има опасност да го превърнат в карикатура на самия него. Още веднъж го спасява Годар с филма си „Лудия Пиеро“, а в личен план, след като бракът с Елоди приключва, в Кан Жан-Пол

среща Урсула Андрес и двамата остават заедно

като двойка от 1966 до 1972-ра.

70-те са годините на приятелството-съперничество на Белмондо с другия голям – Ален Делон, който също е на върха на славата. Те са напълно различни: Делон – мрачен и дистанциран, Бебел – екстровертен и весел. Франция има нужда и от двамата и те ще се съгласят да участват в „Борсалино“ заедно. Гангстерският филм постига забележителен рейтинг, ала звездите успяват да се скарат и стигат до съд заради реда, по който са изписани имената им върху афишите. Малко по-късно ще се помирят – резултат от голямо значение за професията, както ще отбележи леденият Ален Делон.

Полицейските екшъни от 70-те, 80-те и по-нататък пък ще напомнят на публиката, че и навършил 65, Белмондо не иска дубльори и запазва за себе си най-тежките физически сцени и опасните трикове. Актьорът държи в тези моменти камерата да прави точно обратното на онова, което се прави при използването на каскадьори: да се доближава максимално до него, за да се види, че е наистина той.

На любовния фронт от 1972 до 1980-а до Жан-Пол е красивата италианска актриса Лаура Антонели. Връзката е драматична, на приливи и отливи и тя е споделяла, че винаги е с готов куфар до леглото. В крайна сметка той наистина я изоставя и през 2002-ра решава да се ожени за втори път. Избраницата му е Нати Тардивел, с която над 10 години съжителства. През 2004-та тя ще роди четвъртото дете на артиста, но 4 години по-късно и този брак приключва.
Белмондо се посвещава и на театъра. Неговите моноспектакли по Шекспир, както и неговият Сирано дьо Бержерак получават десетки минути аплаузи от публиката. В тези моменти той поглежда към майка си, седнала в залата, която повече от 30 години е чакала да го види на сцената. Години по-късно, през декември 2001-ва, в театъра в Брест му става лошо и напуска сцената, откаран в кардиологията на местната болница. Попитан от нетактичен журналист дали би предпочел да умре на сцената или в собственото си легло, актьорът отговаря: „В леглото. Да умреш на сцената е нетактично. Сигурен начин да съсипеш вечерта на зрителите...“.

...Преди дни пред френска телевизия Ален Делон заяви, че е напълно разбит от вестта за смъртта на Белмондо. „Не би било лошо да си тръгнем двамата заедно, така както преди 60 години започнахме. Той е част от живота ми“, каза Делон.

 

Назад

КОМЕНТАРИ

Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически. При съгласието Ви, ние ще създадем бисквитка на компютърът ви, която ще бъде запазена следващите 7 дни.