0

З а художника Иван Яхнаджиев живописта никога не е била самотно кабинетно занимание. Артистът винаги е знаел как да превърне рисуването в шоу и как да стигне сам до планината от потенциални зрители и клиенти подобно на Мохамед, когато планината не отива при него.

За художника Иван Яхнаджиев живописта никога не е била самотно кабинетно занимание. Артистът винаги е знаел как да превърне рисуването в шоу и как да стигне сам до планината от потенциални зрители и клиенти подобно на Мохамед, когато планината не отива при него.

„Можеш да отвориш всяка врата с картините си, стига да потърсиш контакт с публиката. Чакането да те забележат се оказва неуспешно, диалог не се получава. Някои от нашите художници си мислят, че са вечни върхове, но това въобще не е така. Не бива да преекспонираме нашето „величие“, както ние обичаме“, казва ексцентрикът.

В най-новата си изложба, наречена „...Ето така“, която може да се види до 10 декември в галерия „България“ в едноименния концертен комплекс, Яхнаджиев не без завидна доза самоирония е съизмерил някои от последните си творби с наследството на световните майстори, украсило най-престижните галерии и музеи в Ню Йорк. Авангардистът се озовава в Голямата ябълка преди няколко седмици заедно със сина си Александър – парламентарен журналист на Ботуша, който придружава италианския премиер Джузепе Конте по време на срещата на върха на ООН. „В Ню Йорк обикновено до късно нощем работех в хотелската стая, а по цял ден обикалях улиците. Сутрин вземах двайсетина неща, нарисувани предната вечер, за

да ги видя на фона на един друг свят

и да разбера дали се вписват в онова, което ме заобикаля“, обяснява художникът. Идеята да направи същото сравнение и в Музея на модерното изкуство МоМА, музея „Гугенхайм“ или Националната галерия в Бруклин идва някак естествено. Оказва се, че да получи разрешение за това не е чак толкова трудно, след като притежава бадж от ООН. „Благодарен съм, че ми позволиха да снимам картините си на фона на произведенията на Пикасо, Дали, Мане, Ван Гог, Дега, Хуан Миро... Да събереш заедно картина, която струва десетки милиони, с твоята, която не струва почти нищо, е доста странно. Не мисля, че някой друг български автор се е престрашавал“, отбелязва авангардистът, който по този начин обследва границите на собствената си творческа свобода. И за пореден път път стига до извода, че е изгубил много ценно време в „глупости и простотии“ като социалистически реализъм, членство в СБХ и прочее феномени, непознати по някои по-облагодетелствани географски ширини. „Художникът трябва да е гол и трябва да е на пазара“, категоричен е той.

По време на фото-обиколките му охраната на музеите е плътно до него (такъв е редът), а останалите посетители в залите любопитно се струпват да го наблюдават, макар Яхнаджиев да има съмнения дали разбират какво точно върши и какво е онова, което показва. А той търси и открива прилики. Например с работите на Матис, в които има изображения на риби, „чифтосва“ своите женски образи, в чийто контур също плуват морски създания. С прословутите точки на Деймиън Хърст комбинира свои рисунки, в които тази форма се среща. „Очаквах

някой да предложи и на мен 1 милион

но не се случи“, с усмивка признава българският маестро. След като запечатва с обектива всевъзможни сходства и контрасти със създаденото от него и от великите, изпраща снимките на галеристката Цена Бояджиева. И по нейна инициатива се ражда експозиция с част от тези фотоколажи и женски лица – ето така: спонтанно, шарено и непретенциозно... Още по време на откриването няколко видни имена от гилдията пожелават да се снабдят с подписан от Яхнаджиев експонат. „Щом колегите ме оценяват, значи нещата вървят добре. В Италия не е проблем да получиш комплимент: ти си голям художник, браво... Лесно ти го казват и това те вдъхновява. Докато в България хората много трябва да мислят, за да те похвалят, да не би да се главозамаеш“, коментира артистът. Той отлично знае колко необходимо е потупването по рамото за самочувствие, за да се изявиш. Но ние сме си такива, често предпочитаме да спестим добрите думи за постиженията на ближния. „Ето защо уча децата от Италианския лицей, с които от години обожавам да работя, както и другите в ателието в обновения културен дом „Красно село“, да не са скромни. В чужбина е така, няма скромност. Можеш ли да пееш – ще пееш, можеш ли да рисуваш – ще рисуваш, дори да си само на 10 години. Няма време да се чака“. Като малък Иван Яхнаджиев обича да гледа света отгоре: обаче не заради напомпано его, а понеже родната му къща е в най-високата за онова време част на София – край Семинарията. Хлапето обяздва околните покриви, катери се по дърветата, а баба му отдолу го гони със закуските... В сегашната градинка на пл. „Велчова завера“ някога е бил дворът на дядо му, още преди в съседство да се появи култовата кръчма „Тенекиите“. А високият блок отпред (някога с дипломатически магазини в подножието) е на мястото на техния дом, преди фамилия Яхнаджиеви да бъде изгонена оттам в началото на 60-те, а къщата – отчуждена.

...Художникът няма „розови“ и „черни“ периоди, но има добри и лоши дни.

 Рисуването е отговорът на всичко случващо се с него

 „Спомням си как се затворих в ателието на ул. „Иван Асен“, когато през 1980-а Светлин Русев ме изключи от СБХ с обвинението, че имитирам западните художници. След 2-3 дни се озовах с десетки започнати картини около мен“, връща лентата художникът и добавя, че е бил единственият изключен в историята на Съюза, макар след това мнозина да са се опитали да се изкарат герои. През соца подобно анатемосване е истинска драма, защото никой не ти възлага поръчки, не те допускат до изложби и т.н., а Яхнаджиев тогава има дете и жена да храни. Но към днешна дата се замисля дали не е било за добро. Нали ако нещо не те убива... „Не смятам, че „сдружаването“ на артистите в съюзи е успешен вариант: стадното чувство убива индивидуалността, творческата идея, лудостта, ако щеш. Артистът при всички случаи е индивидуалист“, разсъждава той.

Иван Яхнаджиев не се обижда, когато някои го определят като комерсиален художник, напротив: „Артистът трябва да търси начин да бъде видян, да се продава“, контрира той. А картините, казва, се продават, когато работиш упорито и не се вземаш много на сериозно като цена. И когато по-малко се обясняваш колко творбите ти са ти скъпи. За разлика от повечето си събратя, които са ревниви към излязлото изпод четката им, Яхнаджиев лесно се разделя със създаденото от него. Обича да подарява: „Когато някой вземе от мен картина, това е диалог между мен и него. Аз търся този диалог“. А интересува ли се от по-нататъшната съдба на произведенията си, веднъж излезли от ателието или изложбения салон? „Знаеш ли напоследък какво става? Виждам по галерии мои картини, които се препродават. Значи нещата вървят добре, след като нарисуваното заживява свой собствен живот и тръгва по свой път. И след като аз черпя кафе някои от т.нар. големи художници с много скъпи картини... Българин, който живее в Париж, ми разказа, че е намерил мои неща в Австрия, в Белгия. Стана ми страшно приятно. Не питам колко струват, важното е, че се движат“...

Бодиартът, който Яхнаджиев навремето пръв започна да практикува у нас, продължава да го вълнува. И в момента го засипват с предложения, но е станал несравнимо по-прецизен в избора на модели, място, кауза. „Някога мечтаех да рисувам върху тялото на Чичолина“, не крие той. Някогашната порнозвезда и настоящ политик обаче му поискала тогава 10 000 евро за сеанса. След няколко години пък отклонила поканата с оправданието, че вече е стара...